Когато хеликоптерът доближи планината, Рап забеляза множество коли, които пъплеха по пътя като мравки, стремящи се да напуснат мравуняка. Четири военни транспортни хеликоптера излитаха от малката площадка на върха на планината, пети се издигаше от пистата при източния портал. В бункера се влизаше през два основни пътя — по един от всяка страна на скалата. И по двата пътя движението беше доста оживено. Неколцина тепърва тичаха към колите си, но болшинството вече се бе отдалечило на повече от километър.

Както беше обещал генерал Флъд, на хеликоптерната площадка ги чакаше пикап. Той беше обърнат към бетонния подсилен тунел, който водеше към недрата на планината. Рап погледна часовника си. Бяха минали още дванайсет минути. Вдигна оловното платнище от хладилната камера и провери броячите. Показваха 00:12:26. Малко повече от дванайсет минути.

Раймър му бе обяснил, че специалистите ще внесат бомбата, ще я закарат в центъра на бункера и ще я качат на асансьора, който ще я спусне на трийсет метра дълбочина в скалата. Той обеща на Рап, че ще имат достатъчно време да извършат всички тези действия. „Дано е прав“ — каза си Рап.

Хеликоптерът на ЦРУ кацна в центъра на площадката. Рап веднага отвори страничната врата и грабна дръжката на хладилната камера. Издърпа я до ръба на машината, на помощ му се притекоха четирима мъже от федералната охранителна служба, облечени в сини комбинезони. Сякаш бяха на траурна церемония, те вдигнаха хладилната камера подобно на ковчег и я натовариха в пикапа. Трима от тях скочиха в камиона, а командирът им застана зад волана. Рап седна до него и потеглиха.

Слънчевата светлина изчезна зад тях, когато влязоха в дългия тунел. Мъжът, който караше, каза:

— Ти ли си човекът, когото министър Макелън и главният прокурор Стоукс псуват от двайсет минути?

— Мисля, че няма кой друг да е.

Тунелът се стесни малко и те минаха през нещо като КПП. Шофьорът натисна клаксона и настъпи педала на газта.

— Трябва да започнем затварянето на вратите.

Рап погледна часовника си и кимна. Движеха се по план.

— Макелън казва, че си голяма напаст — добави развеселено мъжът.

Рап се усмихна и поклати глава.

— Да… ами, всъщност Макелън нищо не разбира. Не знам дали изобщо има право да ме съди.

— Аз не споря. Какво има в хладилника?

Рап продължи да гледа напред. Краят на тунела не се виждаше.

— Не ти ли казаха?

— Не.

— Ето какъв е планът, лейтенанте. Когато стигнем до асансьора, ще ти кажа какво има.

— Е, каквото и да е, явно не е на добро. Ето го асансьора.

Камионът намали и рязко се закова върху бетонната настилка. Всички слязоха. Шефът на охранителната група отвори товарния асансьор и Рап помогна на останалите трима да пренесат хладилния сандък. Излязоха от кабинката и натиснаха бутона за най-долния етаж. Рап проследи с поглед товара и се качи обратно в пикапа.

Докато се връщаха, погледна часовника си. Имаха малко повече от осем минути.

— Та какво има в хладилника? — попита отново шофьорът.

Рап се засмя. Младежът щеше да разбере рано или късно.

— Бомба.

— Каква бомба?

— Ядрена.

— Майтапиш ли се?

— Не. По-добре дай повечко газ, защото ще гръмне след осем минути. И ако тези врати не удържат ударната вълна, свършено е с нас.

Младият лейтенант натисна педала на газта докрай и те се понесоха по тунела. Няма и минута след това спряха пред първата противовзривна врата, която вече бе наполовина затворена. Зарязаха камиона и се затичаха. Минаха покрай втората врата и излязоха на пътя, отново на слънчева светлина. Шефът на групата от ФОС каза на хората си какво е имало в сандъка. Новината ги шокира. На Рап му оставаше само да се смее пред лицето на подобно безумие.

Стигнаха до хеликоптерната площадка. Разполагаха с по-малко от три минути. Накачиха се на машината. Хеликоптерът се издигна и със светкавична скорост полетя на изток. Рап се обади на Раймър и му докладва, че устройството е било безопасно напъхано в бункера. Раймър го успокои, че ако са на повече от километър и половина от обекта, когато бомбата експлодира, няма да ги застраши електромагнитният импулс, иначе способен да свали винтокрилата машина. Рап нареди на пилотите да продължават напред.

Преброи оставащите секунди и се сети за жена си. Прииска му се хеликоптерът да лети по-бързо. Когато останаха десет секунди до детонацията, той извика на всички:

— Затворете очи и не ги отваряйте докато не ви кажа.

Рап продължи да брои секундите наум. Преброи до десет, но не чу нищо. След двайсет секунди отново набра номера на Раймър.

— Какво стана? Взриви ли се?

— Определено. Засякохме трус по цялата граница на щата.

— Планината удържа ли взрива?

— Не знам. Ти си по-близо от мен.

Рап накара пилота да обърне, за да хвърли един поглед. Никъде из красивия пейзаж, покрит с дървета, не се виждаха поражения. Нямаше и дим.

Мич се усмихна и добави:

— Кажи на президента, че успяхме. Всичко е наред.

— Мисля, че трябва лично да му се обадиш. Ти изнесе тежката работа на плещите си.

— Идеята беше твоя, Пол. Ти му се обади. Аз ще взема да подремна малко. — Рап затвори телефона, преди Раймър да се възпротиви. Изведнъж му се прииска да си поговори с някого.

Набра един друг номер. След шестото позвъняване съпругата му вдигна.

— Не ми казвай, че не можеш да дойдеш. — Гласът й беше изпълнен с разочарование.

— Хайде, скъпа, имай малко вяра в мен.

— Значи ще дойдеш? — възкликна тя.

— Аха, чакай ме за вечеря. — Рап реши, че след случилото се надали ще му откажат да използва служебния самолет на Управлението.

— Всичко наред ли е?

Той погледна към комуникационната кула, която продължаваше да стърчи на върха на Маунт Уедър.

— Да, скъпа, направо е страхотно.

> Епилог

# Понеделник сутринта, Денят на загиналите във войните

Птичките пееха, слънчевите лъчи проникваха през процепите на щорите. Някъде в далечината се чуваше ръмженето на моторница. Лятото беше в разгара си. Рап се размърда и потърси меката, гладка кожа на жена си. Ръката му напипа само възглавницата. Стисна я и се извърна. Сам не знаеше дали да стане или да поспи още. Къщата за гости в ранчото на тъста и тъщата беше идеална за спане. Намираше се само на десетина метра от водата и когато бризът подухнеше, водата се надигаше, започваше монотонно да гали брега и докарваше човек до приятен унес. Сърдечният пулс на майката природа.

Тази сутрин бриз нямаше. Ръмженето на моторницата постепенно затихна, замени го звука на друга плаваща лодка — лодка, която му се стори много позната. Родителите на жена му бяха страстни почитатели на водните ски. Обикновено практикуваха този спорт два пъти през деня — рано сутрин и късно вечер. Повече наблягаха на първото, вечерите бяха като допълнителен бонус.

В събота Рап напусна Вашингтон веднага след края на изпитанието. Проведе кратък, не много приятен разговор с Кенеди. Пълното осъзнаване на това, каква катастрофа бяха предотвратили само преди часове, връхлетя съзнанието му с всичка сила. С прямия си, безцеремонен тон сподели какво мисли за някои високопоставени хора в правителството. Тя го помоли да задържи мнението за себе си и затвори.

Излетя от Вашингтон на борда на частен самолет. Кацна в Райнлендър, Уисконсин, където го чакаше съпругата му. Същата вечер накладоха голям огън в гората и прекараха времето заедно с нейните родители, като си разказваха различни истории. Изобщо не стана дума за събитията от последната седмица. Рап спа непробудно през цялата нощ и дори пропусна сутрешния ритуал с водните ски. През останалата част от деня обаче Ана и тримата й братя не го оставиха на мира. Това беше принцип в семейство Райли — ако не караш ски, значи за нищо не ставаш. За да не търпи повече нападките и обидите, той отметна завивките и стана.

В малката кухня откри кана с кафе и бележка: „Скъпи, отидох да карам ски. По-добре си домъкни задника до брега или никога няма да ти простя.“ Рап се усмихна. Наля си чаша кафе и погледна към езерото. Зърна ги зад високите борове — караха покрай северния бряг. Върна се в спалнята, сложи си бански и стара избеляла тениска.