Боби Акрам беше един от най-добрите специалисти по разпит на ЦРУ. Бе имигрант от Пакистан, мюсюлманин, който перфектно владееше урду, пущу, арабски, персийски и, разбира се, английски. Акрам контролираше всяка една подробност, всяка секунда от пленничеството на мъжа с белезниците. Всеки шум, промяна в стайната температура, в храната и пиенето — всичко беше внимателно режисирано.

Целта беше мъжът да проговори. Първата стъпка бе да го изолират и лишат от всякакво чувство за време и пространство до момента, в който пленникът не издържи. Тогава Акрам щеше да му предложи спасение — да започнат диалог. Щеше да го накара да говори, не непременно да разкрие тайните си, поне не веднага. Тайните щяха да дойдат по-късно. За да се свърши добре работата, се изискваше много търпение и време, с каквито обаче Мич не разполагаше. Получената разузнавателна информация диктуваше да ускорят процеса.

Акрам се обърна към Рап:

— Всеки момент трябва да се пречупи.

— Надявам се наистина да е така. — Търпението не беше една от силните страни на Рап.

Акрам се усмихна. Той хранеше дълбоко уважение към легендарния офицер от ЦРУ. Двамата бяха на фронтовата линия на войната с тероризма, съюзници с общ враг. За Рап нещата се свеждаха до защитата на невинни хора срещу задаващата се заплаха. За Акрам пък въпросът беше да се спаси религията, която обичаше и изповядваше, от група фанатици, изопачили думите на Великия пророк, за да подклаждат омраза и страх.

Акрам погледна часовника си.

— Готов ли си? — попита.

Рап кимна и отново погледна към завързания изтощен мъж. Измърмори няколко ругатни по негов адрес. Ако този случай се разчуеше, нямаше да го спасят нито подвизите му, нито връзките му във висшите етажи на властта. Устремен в лова си, той отдавна беше минал всякакви граници, но се нуждаеше от отговори. А ако се опиташе да ги получи по каналния ред, със сигурност щеше да затъне в блатото на политиката и дипломацията.

Тук бяха заложени твърде много интереси и дума не можеше да става за изтичане на информация. Мъжът, който беше окован и на когото бяха инжектирали специален серум, беше полковник Масуд Хак от страховитата пакистанска разузнавателна служба — Междуведомственото разузнаване ИСИ. Без да уведоми никого от Ленгли, Рап беше прибягнал до услугите на екип от наемници, за да го заловят и доведат тук. Жестоките убийства на двама служители на ЦРУ и нарастващият страх, че „Ал Кайда“ се е възстановила след удара, накараха Мич да действа без официално одобрение.

Хан посочи към пленника, след като онзи за пореден път клюмна на стола.

— Всеки момент ще падне. Сигурен ли си, че искаш да продължиш с плана? — Хан скръсти ръце. — Ако изчакаме още ден-два, съм убеден, че ще го накарам да проговори.

Рап поклати глава.

— Търпението ми се изчерпа. Ако ти не го накараш да говори, аз ще го сторя.

Акрам замислено кимна. Той нямаше нищо против използването на метода „доброто ченге/лошото ченге“ при разпита. При подходящ човек резултатите можеха да са доста успешни. Самият Акрам обаче никога не прибягваше до насилие и обикновено предоставяше ролята на „лошото ченге“ на другите.

— Добре тогава. Щом стана и изляза, ти си наред.

Мич беше съгласен с плана. Той не отклони поглед от пленника и когато Акрам излезе. Заловеният не знаеше колко време е прекарал в ръцете на „домакините“ си, нито кои са те. Нямаше представа къде се намира, в коя страна, на кой континент. Разговаряше само с един човек, но той беше Акрам — роден пакистанец като самия него.

Би могъл, разбира се, да предположи, че е в собствената си страна, заловен от съперничещата на ИСИ служба — Разузнавателното бюро. И поради това навярно полагаше усилия да издържи колкото се може по-дълго с надеждата, че от ИСИ ще дойдат и ще го спасят. Бяха го наблъскали с опиати и лишили от усещане за време и ритъм. Бе един изтощен човек, завладян от несигурност и неведение. Готов беше да се пречупи. Когато Рап влезеше, щяха да се изпарят всичките му надежди.

Както беше прогнозирал Акрам, мъжът накрая до такава степен се унесе, че се наклони напред и падна. Удари се силно в пода, но не направи усилие да се изправи. Прекарал в тази безнадеждна ситуация бог знае колко време, той бе наясно, че няма сили да стане.

Акрам влезе при него с няколко помощници. Докато двамата мъже изправяха пленника, Акрам придърпа стол и им нареди да му свалят белезниците. След като пакистанецът беше развързан и свободен да движи ръцете и краката си, Акрам му подаде чаша вода. Двамата помощници се отдалечиха и застанаха до вратата в случай, че отново потрябват.

— А сега, Масуд — Акрам заговори мъжа на родния му език, — искаш ли да ми кажеш истината?

Онзи гневно изгледа разпитващия с кървясалите си очи.

— Аз ви казах истината. Не подкрепям нито талибаните, нито „Ал Кайда“. Занимавам се с тях само защото такава е работата ми.

— Нали знаеш, че генерал Мушараф строго забрани да подкрепяме талибаните и „Ал Кайда“. — Акрам беше създал у Хак впечатлението, че е приятелски настроен към него сънародник, още от момента, в който се бяха срещнали за пръв път.

— Вече ви казах — сопна се пленникът. — Единствената причина все още да се срещам с агентите си е, че трябва да ги държа под око.

— Но продължаваш да симпатизираш на каузата им, нали?

— Да, аз… Не! Не симпатизирам на каузата им! — Той наклони глава настрани.

— Ти не си ли праведен мюсюлманин?

Въпросът прозвуча като шамар в лицето на офицера от разузнаването.

— Разбира се, че съм праведен мюсюлманин — изрече той, — но аз… аз съм офицер от ИСИ. Такава е моята принадлежност.

— Сигурен съм, че е така — отвърна скептично Акрам. — Проблемът е, че не съм сигурен в твоята принадлежност и лоялност и че вече ми свършва търпението. — В гласа му нямаше никаква злоба, само лека нотка на съжаление за пленника.

Онзи закри лицето си с длани и поклати глава.

— Не знам какво да кажа. Не съм такъв, за какъвто ме смятате. — Той вдигна глава и впери умоляващ поглед в Акрам. — Питайте началниците ми. Питайте генерал Шариф. Той ще ви каже, че само изпълнявах заповеди.

Акрам поклати глава.

— Твоите началници се отрекоха от теб. За тях ти си само бреме. Казват, че не знаят каква игра играеш.

— Лъжец! — с пяна на устата отвърна Хак.

Точно към подобен развой се стремеше Акрам. Неконтролируемо поведение и рязка промяна в настроението. В първия момент — отчаян и умоляващ, а в следващия — ядосан и гневен. Акрам вдигна примирено ръце и с тъга и съжаление в гласа си продължи да играе ролята:

— Бях доста търпелив с теб, а за отплата какво ми даваш? Лъжи и обиди.

— Казах ти истината!

Акрам го удостои с почти бащински поглед.

— Не бях ли достатъчно добър с теб?

От будуването и серумите на Хак му се спеше. Той разпери ръце и се огледа из помещението.

— Има какво да се желае още от твоето гостоприемство. — После с предизвикателен тон добави: — Искам да говоря с генерал Шариф веднага!

— Нека те питам нещо, Масуд. Как се отнасяте вие към пленниците си?

Офицерът от пакистанското разузнаване наведе глава и реши, че е по-добре да премълчи.

— Докоснах ли те, пипнах ли те с пръст, докато беше тук?

Хак колебливо поклати глава.

— Е… Всичко това обаче ще се промени. — За пръв път Акрам го заплаши с насилие, пък било то и само с намек. Разговорите им досега се въртяха около това как Хак се среща с информаторите си. Той не преставаше да повтаря отново и отново добре репетираната легенда. От време на време се изпускаше за някоя дребна подробност, но като цяло се придържаше към историята си.

Акрам се вгледа в задържания.

— Един човек иска да те види.

Хак вдигна очи, изпълнени с надежда.

— Не. — Акрам поклати глава и зловещо се изсмя. — Не мисля, че би искал да се срещнеш с него. Всъщност… — Акрам стана. — Той е последният човек на света, когото би желал да видиш. Него аз не мога да го контролирам, нито да му нареждам. И на всичкото отгоре знае, че си лъжец.