— Слушай ме, Пол. Предполагам, че оръжието е програмирано да гръмне в един часа. Още си мисля, че ще е най-добре да го качим на хеликоптера и да го отнесем по-надалеч.

— Мич, вече ти казах, че трябва първо да направим диагноза.

— Не могат ли да я направят във въздуха?

— Ами ако терористите са поставили висотомер в детонатора и щом бомбата се вдигне на трийсет метра, избухне?

Рап не беше мислил за подобна възможност.

— Добре, но какъв е планът, ако „тюлените“ не успеят да я обезвредят?

— В момента работим по него.

Двамата с противорадиационните костюми слязоха по кея, понесли оборудването си.

— Какво имаш предвид?

— Обмисляме да закараме бомбата в морето.

— Ако разполагате с достатъчно време. До Източния бряг обаче има поне сто и шейсет километра.

— А плажовете в момента са тъпкани с народ, вятърът духа навътре, към сушата. Това е за начало, Мич. Проиграваме подобни варианти непрекъснато. Последици за околната среда, последици за икономиката. Разглеждаме ситуацията от всички ъгли.

— Ако потапянето в морето не свърши работа, какъв ще е другият вариант?

— Единственият друг вариант е да се занесе на някое отдалечено място, където взривът и радиоактивният дъжд ще нанесат минимални вреди.

— И само това? — Рап бе шокиран. — Това е последният ни вариант?

Раймър не отговори веднага.

— Има и още един вариант, но досега никога не е бил проучван. Не мисля, че президентът ще го одобри. Пентагонът също категорично ще откаже.

— Защо?

— Защото е свързан с унищожението на държавен обект за милиарди долари.

Един от „тюлените“, облечен в пустинен камуфлаж, се затича към Рап.

— Какъв обект? — попита Мич.

— Мич, на другата линия ме вика президентът. Ще ти се обадя после.

— Не ми… — Връзката прекъсна и Рап изруга.

— Господин Рап?

„Тюленът“ вече стоеше до лодката. Рап въздъхна тежко.

— Да?

— Лейтенант Трой Матюс. — Офицерът протегна ръката си. — Генерал Флъд ми каза да ви държа в течение.

— Какво е положението с това нещо? — Мич посочи хладилната камера. Двамата мъже със скафандрите монтираха някакво устройство около нея.

— Това е портативен рентгенов апарат. В момента правят снимки, за да знаем какво има вътре.

— Господин лейтенант! — извика единият от хората със скафандрите. — Преброих цели шест отделни детонатора!

— Шест? — изуми се офицерът.

— Да, според мен са използвали пластичен експлозив. Има най-малко две дузини възпламенители.

— Шест детонатора. Сигурно се шегуваш. — Матюс извика към паркинга: — Майк, веднага ми донеси бормашината и фиброоптичната камера.

На Рап чутото също не му хареса.

— Какво става?

— Не знам точно. — Лейтенантът нави ръкавите си и се качи на лодката.

Когато прескочи мъртвите тела, Рап го попита:

— Колко време ще ви отнеме да обезвредите шест детонатора?

— Всичко зависи от това как са свързани. Засега мога да кажа само, че никак няма да е лесно.

Един от хората на лейтенанта изтича по рампата и скочи във водата, където подаде безжична бормашина и черна чанта. Внимателно пробиха дупка в горната част на хладилната камера и бавно промушиха вътре тънкия кабел с камерата. Лейтенантът коленичи и впери поглед в миниатюрния екран.

Накрая извадиха камерата и единият от тях каза:

— Няма заложен капан, сър. Мисля, че можем да я отворим.

Лейтенантът внимателно повдигна капака на хладилника. Рап стоеше зад него. Пред тях се разкри плетеница от жици и шест отделни електронни циферблатчета, отброяващи червени цифри. Разполагаха с петдесет и три минути преди бомбата да гръмне.

Рап изруга и се обърна към офицера:

— Лейтенанте, искам точна и вярна оценка. Без никакви увъртания. Вие и вашият екип можете ли да изключите това нещо за по-малко от петдесет и три минути?

Лейтенантът огледа жиците отляво и отдясно.

— Не съм сигурен.

— Така няма да стане. Виждате ли някъде висотомер тук? Или нещо друго, което да ни попречи да качим бомбата на хеликоптер и да я отнесем по-надалеч от града?

— Не. — Матюс погледна към двамата с костюмите. — Има ли нещо?

Те поклатиха глави.

Циферблатите отброиха още една минута и този път Матюс изруга.

Нямаше да стигнат до океана навреме. Дланите на Рап се изпотиха.

— Лейтенант Матюс, ето какво ще направим. Искам хората ти да занесат хладилната камера в онзи синьо-бял хеликоптер на паркинга.

— Трябва да поискам разрешение от Пентагона.

Рап обясни спокойно, но и категорично:

— Нямаме никакво време за спорене. Докато хората ти качват устройството, ти ще оцениш какви са шансовете да го обезвредите, а аз — Мич извади телефона — ще се обадя на президента и на генерал Флъд. Ако не гарантирате с абсолютна сигурност, че сте в състояние да предотвратите експлодирането на бомбата, следващата ни най-важна задача ще е да я преместим колкото се може по-далеч от града.

Лейтенантът се вторачи в плетеницата от разноцветни жици и кимна.

— Добре… звучи ми разумно.

— Тогава бързо да се захващаме за работа. И внимавайте.

— Майк… Джо. Донесете оловните платнища. Ще я местим.

Рап слезе от моторницата и тръгна към дока. С президента щеше да говори, но по-късно. Сега трябваше да се обади на друг.

> 93

Въжето, което крепеше хладилника, бе отрязано. Под ръководството на лейтенант Матюс „тюлените“ го покриха с оловно платнище и го понесоха по кея към хеликоптера „Бел 430“. Двама по-възрастни членове на Синия екип и един от Екипа за търсене и реагиране се качиха вътре и огледаха устройството, клатейки глави.

Рап наблюдаваше, застанал пред хеликоптера, с телефон до ухото.

Двамата по-възрастни явно бяха старшини. Старшините бяха гръбнакът на групите на „тюлените“ и когато станеше дума за експлозиви, на света нямаше по-опитни и знаещи хора от тях.

Двамата пилоти още седяха в кабината на вертолета. Рап вдигна нагоре показалеца си и го завъртя. Пилотите кимнаха и запалиха двигателите. Мич вече бе взел окончателно решение. От значение беше всяка секунда и той не възнамеряваше да стои безучастно, нито да си губи скъпоценното време.

Тръгна към хеликоптера, в същото време говореше по телефона:

— Значи един от учените ти е намерил разрешение?

— Да — отвърна Раймър.

— И мислиш, че ще стане?

— Убеден съм. Направихме всички изчисления.

Двигателите на хеликоптера оживяха, секунда по-късно се завъртяха и перките.

— Пол, разполагаш с всички факти, за да убедиш президента. Ще ти се обадя след малко, когато излетим.

Не му се наложи да ходи при лейтенанта, защото той вече бе дотичал при него.

— Искам точен отговор. Можете ли да го направите или не?

— Старшините ми казват, че шансът ни е петдесет на петдесет, в най-добрия случай.

— Не е достатъчно.

— Какво каза президентът?

— Че ако не гарантирате успешно обезвреждане, устройството ще бъде закарано възможно най-далеч от столицата. — Рап, разбира се, изобщо не беше говорил с президента, но със сигурност поне по този въпрос двамата с Хейс нямаше да имат разногласие.

— Къде ще го закарате?

— Още не знам — излъга Мич. Той се качи в задната част на машината, затвори вратата и попита пилотите: — Каква е максималната скорост, която това бебче може да развие?

— Проектирано е за двеста и шейсет километра в час, но ги поддържа в продължение на сто и шейсет километра, в зависимост от метеорологичните условия.

— Чак толкова далеч няма да ходим. Добре, да си вдигаме чукалата оттук. Летете на запад с максимална скорост. Петнайсетина километра след като излезем от града, обърнете на север. Ще ви дам точния курс след няколко минути.

Рап седна и докато хеликоптерът излиташе, той направи изчисленията наум. Трябваше да изминат приблизително сто километра. С максимална скорост това означаваше вертолетът да изминава по четири километра и нещо на минута. Значи се нуждаеха от поне трийсет минути, за да стигнат, без да се смята излитането и кацането. Закръгли го на трийсет и пет минути за по-голяма сигурност. Той отмести тежкото оловно платнище и повдигна капака на хладилника. Най-близкият електронен брояч показваше, че бомбата ще експлодира след четирийсет и шест минути. Така нямаше да им остане много време за останалата част от плана, но все пак имаше някакъв шанс. Рап нагласи хронометъра на часовника си и покри капака с платнището.