Рап сви рамене.

— Няколко пръста му липсват, но иначе си е добре.

Стийли се ококори.

— Сериозно ли говорите?

— Не, разбира се. Добре е. Косъм не е паднал от главата му.

Тя тропна с крак и го изгледа възмутена.

— Кабинетът на главния прокурор е буквално бомбардиран от обаждания за местонахождението на ал Адел. Освен това не позволяваме на Тони Джаксън да се срещна с клиента си.

— Пеги, дай да се разберем веднъж завинаги. Изобщо не ми пука. — В гласа на Рап се улавяше раздразнение. — Кажи на този адвокат да върви на майната си. В момента имам по-важни дела.

— Иди и му го кажи сам, господин Голямата работа. Казах му, че ти командваш парада. Върви. — Тя посочи телефона. — Чака на телефона.

Рап се поколеба само секунда и грабна слушалката.

— Господин Джаксън, с вас говори Мич Рап.

Стийли се ухили. Личеше си, че Джаксън бълва огън и жупел върху Рап. Гледаше с нетърпение, искаше да види как знаменитият ликвидатор от ЦРУ ще се справи с един от най-добрите адвокати в страната.

— Господин Джаксън, ако обичате затворете си устата, за да ви обясня. Този разговор записва ли се? Добре. Ето какъв е случаят. Вашият клиент е виновен. Във вторник сутринта ще изнесем публично информация и когато това стане, обещавам ви, че ще се молите никога да не сте срещали Ахмед ал Адел… Не, господин Джаксън, това не е заплаха. Ако наистина ви смятах за пречка, нямаше да си губя времето със заплахи… чисто и просто щяхте да изчезнете.

Рап затвори слушалката и погледна към Стийли.

— Ето, доволна ли си?

В този сюблимен миг Пеги реши, че изгаря от желание да преспи с него. Никога досега не бе виждала човек, който е толкова уверен във възможностите си и в същото време — така безцеремонен. В него имаше някаква мистерия, загадъчен сексапил. Изобщо не го интересуваше какво мислят другите. Обстоятелството, че е женен, не я притесняваше ни най-малко. В известна степен това правеше аферата още по-вълнуваща, по-опасна. Преди обаче да й хрумне някоя подходяща реплика, в стаята влезе един от агентите на Макмахън.

— Току-що се обадиха от шерифския отдел на окръг Ню Кент — съобщи младата агентка. — Открили са таксито и пикапа.

> 84

# Вирджиния

Хеликоптерът се появи над гаража, увисна неподвижно за десетина секунди и отлетя. На автомобилната алея, водеща към къщата, стоеше полицай и наблюдаваше ставащото. Близо минута по-късно пристигна втори полицай, после трети. Скоро се оформи цяла тълпа. След десетина минути на пътя паркира колона от патрулни коли, правителствени седани, джипове и микробуси.

Деби Ханусек и нейният Екип за търсене и реагиране вече беше на път, когато от хеликоптера им съобщиха, че в района на къщата е засечена радиация. Пристигнаха с два събърбъна и си пробиха път между колите, почти задръстили алеята. Паркираха право пред гаража.

Ханусек отвори своята врата още преди микробусът да спре. Грабна бейзболната шапка от колата и се втурна напред. Подмина набързо събралите се служители на реда и видя ремаркето.

— Всички да се отдръпнат на най-малко трийсет метра — нареди тя.

Никой от събралите си не знаеше коя е тя. Затова се втренчиха в нея, без да я послушат.

— Аз съм федерален агент, подозираме, че ремаркето съдържа токсичен материал. Ако изобщо искате да имате потомство, отдръпнете се веднага.

Думите й постигнаха светкавичен ефект. Всички мъже с изключение на един послушно се оттеглиха. Тя предположи, че е собственикът, тъй като беше обут с шорти.

— Сър, вие ли сте собственикът на имота?

— Не, родителите ми.

— Съжалявам, но се налага да мръднете по-далеч. — Към тях се затича един от техниците. Носеше на гърба си раницата с чувствителния гама-неутронен детектор. Ханусек му посочи ремаркето. — Отивай направо там.

Непознатият мъж продължаваше невъзмутимо да си стои на мястото.

— Искам да знам какво става.

— Не мога да ви кажа, защото и аз самата не знам точно. Но за ваше собствено добро е да се отдръпнете незабавно.

— Идвам тук тази сутрин със семейството си. Мама и татко не са си вкъщи, но колите им са в гаража. На всичкото отгоре намирам такси и ремарке. — Той се приближи. — Вътре се намират трите ми малки деца, които искат да знаят къде са баба им и дядо им. Всичките тези ченгета ги плашат до смърт.

Ханусек разбра, че този няма да се отдръпне лесно. Хвана го за лакътя и го заведе при първия човек с яке на ФБР, който й се изпречи. Посочи му агента.

— Кажете му всичко, което току-що ми разказахте и отговорете на въпросите му. — После се обърна към агента: — Искам да предадете информацията, която ще чуете от този човек, на заместник-директора Макмахън в Центъра за борба с тероризма.

Ханусек с ускорени крачки се върна обратно при ремаркето, включи слушалката и микрофона към мобилния си телефон. Набра номера на шефа си и секунда по-късно той й отвърна в типичния си лаконичен стил на бивш командос от „тюлените“:

— Докладвай обстановката.

— Изглежда това е ремаркето. Правим бърза проверка с гама-неутронния детектор.

Техникът-инженер приключи и каза:

— Гама-излъчване седем, неутронно разпадане три.

Ханусек повтори данните на Раймър.

— Малко по-слабо е, отколкото очаквах.

— Може да са го покрили с нещо.

Изведнъж Ханусек чу глас, който не можа да разпознае:

— Какво става, Пол?

— Деби, на линията са Мич Рап от ЦРУ и Скип Макмахън от ФБР.

— Това е ремаркето, което търсехме. Определено е горещо… но не и колкото очаквахме.

— Какво означава това? — попита Рап.

— Или са го покрили, или устройството вече не е в ремаркето.

— Деби — каза Раймър. — Пропуснете рентгеновото сканиране и пробийте дупка в ремаркето. Направете го прецизно. Знаеш каква е процедурата.

Ханусек предаде заповедта на един от подчинените си. Инженерът взе черен куфар, извади оттам безжична бормашина и хукна към ремаркето. Ханусек му посочи горната част. Бургията влезе в метала почти без усилие. Малка фиброоптична камера с миниатюрна лампичка на върха беше вкарана през дупката като змия.

Ханусек взе в дланите си компактния видеоекран, закривай го от дъжда. Напрегна зрението си, за да разчете зърнестия черно-бял образ. След секунда затвори разочаровано очи и произнесе:

— Ремаркето е празно.

> 85

# Вашингтон, окръг Колумбия

Рап и Макмахън се бяха надвесили над микрофона на телефона в конферентната зала. Думите на Ханусек не се нуждаеха от повторение. Ясно бяха доловили разочарованието в гласа й. В момента стояха безмълвни, прекалено заети с преценки на евентуалните последици от чутото. Бомбата можеше да е навсякъде.

Накрая Макмахън се изправи. Сложи ръце на бедрата си и тъжно въздъхна.

— Ти ли ще извикаш президента или аз да го сторя?

Рап не отговори веднага. Остана неподвижен, подпрял длани на масата, сбърчил разтревожено вежди. Тези хора не можеха просто да изчезнат.

— Не са избягали пеша. Разполагали са с друго транспортно средство.

От високоговорителя на телефона се разнесе гласът на Ханусек:

— Не мисля. Синът на собственика току-що ми каза, че колата на родителите му е в гаража.

— Къде са родителите? — попита Рап.

— Никой не знае.

— Каква е колата им?

— Един от ония големи кадилаци. Чисто нов.

— Нещо не е наред. Защо просто не са духнали с колата?

— Сигурно тук ги е чакал някой друг — предположи Макмахън.

Рап поклати глава.

— Едва ли. Те са знаели, че ги търсят, освен това са бързали.

— Ами съседите? — попита Раймър. — Някой провери ли дали съседите им са си вкъщи?

— Добра идея — добави Макмахън. — Още сега ще се обадя на шерифа.

Рап се изправи. Обърна се и се вгледа в картата на стената. Нещо изпускаха, но какво? Самият той неведнъж беше бягал от службите за сигурност в други страни, но не намираше никакъв смисъл в ставащото сега. Кадилакът беше златна възможност за терористите да сменят колата и да изчезнат.