Останалите участници в среднощното съвещание в Ситуационната зала — директорът на ФБР Роуч, главният прокурор Стоукс, Пеги Стийли, Макмахън и Рап — се преместиха в Обединения център за борба с тероризма. Мич даде на всички ясно да разберат, че всякакви лични разговори са абсолютно забранени. Никой извън тяхната малобройна група не биваше да узнава истинската причина за евакуацията на президента и гостите му. Ако журналистите разберяха, щяха отново да се повторят събитията от началото на седмицата. Само че този път терористите можеха да взривят преждевременно бомбата. Затова Рап конфискува мобилния телефон и на Стийли.

Когато президентът стигна в Кемп Дейвид, Рап изпълни обещанието си и му обясни по телефона последните разкрития. Терористът, който бяха заловили в Чарлстън, си беше признал, че бомбата трябва да бъде взривена този вторник на обед. Планираха обаче да я взривят в Ню Йорк, а не във Вашингтон. Това щеше да е вторият акт, който да предизвика шок и ужас в психиката и икономиката на американците. Първият беше насрочен за един следобед днес, по време на церемонията по откриването на мемориала. Планът беше не само да се унищожи града, но и да се обезглави цялото федерално правителство, като бъдат избити президента и останалите висши държавници и политици. Държавните глави, поканени за тържеството, бяха допълнителна плячка, но второстепенна. Втората атака, която трябваше да последва във вторник, целеше окончателно да вкара американската икономика в дълбока рецесия. Колкото и изумително да беше, терористите изобщо не бяха предвидили възможността, че може да последва ответна ядрена бомбардировка от страна на Америка. Толкова едностранно беше мисленето на смъртниците камикадзе.

Рап, Макмахън и Раймър ревностно защитаваха мнението, че всякаква масова евакуация на единия или на другия град само ще възпрепятства издирването на бомбата и най-вероятно ще ускори атаката. С идването на утрото дойдоха и новините. Руснаците бяха открили втора разкопана яма на полигона. Според документацията там бяха тествани ядрени бойни глави за съветските военноморски сили. Конкретно, на въпросното място била изпитвана петнайсеткилотонна бойна глава, предназначена за торпедо. Близо до изкопа бяха открили плитък гроб с най-малко петнайсет трупа.

Съдейки по нивото на радиацията в полигона в Казахстан и в открития камион и ремаркето, Раймър смяташе, че си имат работа с много нестабилен радиоактивен материал. Бойна глава, излъчваща големи дози радиация. За екипите НЕСТ щеше да е много по-лесно да ги открият, отколкото предполагаха. Такава беше оценката на ситуацията в три през нощта, но сега, когато стрелката на часовника приближаваше десет, притесненията на Рап се засилиха.

Над града беше вдигнат въздушен боен патрул, в Пентагона и на Капитолия бяха задействани зенитните батареи с ракети земя-въздух. Зоната, забранена за полети, около града беше разширена до радиус шейсет и пет километра. Всяко летище в радиус от триста километра се контролираше от самолетите, снабдени с въздушнопреносими системи за ранно предупреждение, известни повече като АУАКС. До момента претърсването на къщите в Ричмънд една по една от местните власти не беше дало резултат. Екипите НЕСТ, противно на надеждите си, не се бяха натъкнали на издайническите сигнали от въпросното устройство. Раймър се оправда, че е виновен дъждът, който влияе на сензорите, монтирани на кръжащия над Ричмънд хеликоптер.

Добре, че дъждът възпрепятстваше доста хора да пристигнат в града за церемонията по откриването. Кулминацията на празненствата щеше да е голям рок концерт със зрелищни фойерверки. Предварителните оценки бяха за петстотин хиляди души. По план събитията трябваше да започнат в единайсет часа, но досега в района се бяха появили само собствениците на магазините, служителите от охраната на церемонията и шепа упорити зяпачи, които искаха да заемат първите места за предстоящите събития.

Всеки един полицай по източното крайбрежие имаше в себе си фоторобота на ал Ямани, паспортната фотография на Зубаир, фотографията на таксиметровия шофьор и копие от фалшивата шофьорска книжка, открита на паркинга за камиони в Ричмънд. След щателно претърсване на базата данни на ЦРУ, експертите бяха убедени, че на книжката е залепена фотографията на Хасан Абдул Азиз, саудитец, роден и израснал в прословутата провинция ал Баха.

Районът между Ричмънд и Норфолк беше буквално наводнен с ченгета. Всички търсеха бегълците. Никъде в заповедите обаче не се споменаваха думите „ядрена бомба“ или „оръжие за масово поразяване“. Това беше просто акция за издирване на опасни престъпници. Фактът, че са терористи, не биваше да се споменава пред пресата. На медиите беше обяснено само, че дадените лица се издирват, за да бъдат разпитани за опит за убийство на служител на реда. Записът, на който беше заснето как таксито блъска заместник-шерифа, се превърна във водещ материал на всички емисии новини.

Въпреки подробното медийно отразяване и хвърлената от полицията широка мрежа, в нея не се хвана никой. Никакъв напредък от вчерашната вечер. Макмахън се придържаше към показанията на двамата свидетели, видели таксито и пикапа, но Рап не им се доверяваше много-много. Или те грешаха, или полицията. Макмахън се уповаваше на мнението на местния шериф, че бандитите вероятно се крият в околните гори.

Рап се съмняваше и в тази версия. С всяка изминала секунда той ставаше все по-изнервен. Президентът му беше дал краен срок до пладне. Ако дотогава не откриеха бомбата, щеше отново да се задейства операция Ноев ковчег, за да се осигури Продължаването на управлението дори и в случай на ядрена атака. Ако това се случеше, джинът щеше да излезе от бутилката. Просто бе невъзможно толкова много хора да пазят тайна.

Мич седеше в конферентната зала, съседна на контролната, вдигнал крака върху масата. След като си взе душ и се преоблече, малко се посъвзе. Беше захвърлил костюма и в момента носеше широк панталон цвят каки, тъмносиня тениска и тактическа жилетка, съдържаща два мобилни телефона, резервни батерии, слушалка с микрофон и всичко най-необходимо. Отдавна бе свикнал с недоспиването, но умората определено му се отразяваше на мисленето. На всеки кръгъл час пиеше кафе, което обаче все по-силно дразнеше стомаха му.

Стараеше се да преодолее изнервеността. Така или иначе всичко щеше да приключи до шест часа. Почеса гъстата си, черна няколкодневна брада и впери поглед в тестето нови документи в другата си ръка. Доктор Акрам му беше изпратил по факса стенографските записи от разпита на ал Адел. Онзи очевидно казваше истината и съдействаше. Акрам го беше изпробвал с детектора на лъжата и досега го беше хванал в лъжа само веднъж. Добрият доктор го бе предупредил, че ако не иска отново да го даде на Рап, е добре да не го лъже повече. Оттук нататък господин ал Адел категорично беше избрал да говори само истината.

Мич тъкмо четеше пасажа, в който се говореше за атаката срещу Ню Йорк, когато на вратата се появиха Макмахън и Стийли. Двамата бяха странна двойка. Макмахън — с разкопчана бяла риза с къси ръкави, разхлабена вратовръзка; Стийли — с лъскава вечерна рокля. Пеги искаше да мине през дома си, за да се преоблече, но Рап й забрани. Центърът за борба с тероризма беше под ключ, никой не трябваше да влиза или излиза оттук. Вече й беше взел мобилния телефон и гледаше да не я изпуска от поглед. Преди час най-накрая склони да изпрати човек до дома на юристката, за да й вземе багажа.

— Имаме проблем — каза Макмахън.

Рап остави листовете на масата.

— Какъв?

— Тони Джаксън — намеси се Стийли, със скръстени отпред ръце, които караха гърдите й да се издуват, докато говори. — Адвокатът на господин ал Адел предизвика голям шум.

Рап нямаше как да не забележи, че нафуканата юристка явно обича да показва бюста си.

— В момента за мен е по-важно да намерим ядрената бомба. Джаксън не ме интересува изобщо и не представлява проблем.

— Напротив, представлява — отвърна войнствено Стийли. — Снощи три пъти се наложи да го уверявам, че клиентът му е жив и здрав и е на сигурно място. Нали е жив и здрав?