Литмир - Электронная Библиотека

— Сигурни ли сме, че са имали само един автомобил?

Последва известно колебание.

— Не съм се сетила да питам — отвърна Ханусек. — Изчакайте малко.

По телефона се чу как Деби задава въпроса на някой около нея. Мъжки глас отвърна:

— Не, само една кола са имали.

Рап продължаваше да гледа картата. Искаше да си изгради мислена картина на релефа. Смътно си представяше разположението на къщата.

— Деби, опиши ми пейзажа около теб. Колко голям е теренът около къщите, на какво разстояние се намират съседите… всичко, което сметнеш за полезно.

— Мястото е красиво… голямо. Сигурно около четирийсет декара, ако не и повече. Съседите не се виждат. Пътят, който води насам, е уединен. Наоколо има гора и река.

Рап застина за миг, след което отново отиде до телефона. Нещо от чутото му се стори много познато.

— „Река“ ли каза?

— Да.

— Коя река?

— Не знам.

— Питай сина. — Рап се върна при картата.

— Река Йорк.

Мич я откри на картата и проследи с пръст течението й. Бързо отиде до масата и грабна листовете със записите на разпита на ал Адел. Прелисти страниците и откри пасажът, който го интересуваше. В същото време не обърна внимание нито на Макмахън, нито на Ханусек, които недоумяваха какво става.

— Деби, попитай сина дали баща му е имал лодка — помоли Мич накрая.

Отговорът дойде след две секунди:

— Да, имал е.

Рап потърка носа си.

— Някой направи ли си труда да провери дали тя е на мястото си?

Ханусек отново предаде въпроса, но мъжът отговори нещо неясно. Спомена, че баща му никога не паркирал колата си извън гаража и поради тази причина веднага забелязал таксито и пикапа, за които чул по новините. Веднага се обадил в полицията, но не, нямал време да провери за лодката.

— Бързо виж дали е там! — изкрещя Рап.

Той грабна защитения срещу подслушване мобилен телефон и набра номера на доктор Акрам. Вдигна друг човек и му каза, че докторът в момента е зает.

— Не ме интересува, веднага ме свържи с него.

— Мич? — обади се секунди след това той.

— С ал Адел ли си?

— Да.

— Попитай го защо са искали да извършат атентата в Ню Йорк с лодка.

Рап отново се обърна към картата. Поклати глава и се наруга, задето не го е забелязал по-рано. Не виждаше никакъв смисъл в предприетия от противника ход. Защо човек, който не може да плува, ще се качва на лодка, когато може просто да вкара бомбата в града с кола? Отговорът дойде от само себе си. Защото се боеше да не го разкрият.

Акрам отново взе слушалката.

— Каза нещо за някакви сензори по мостовете и тунелите, които водят към острова.

— Също като във Вашингтон. — Рап се взря в картата.

— Какви са тези сензори? — попита Акрам.

— Няма значение сега, ще ти кажа по-късно. — Мич прекъсна връзката, а секунда по-късно се включи Ханусек, но той вече знаеше каква ще е репликата й.

— Лодката я няма.

> 86

# Река Потомак

Бяха само на трийсет километра от крайната си цел. Вятърът се беше усилил леко и затова не можеха да разберат дали дъждът е намалял или не. Хоризонтът на изток обаче постепенно се изчистваше от облаците. Времето тревожеше ал Ямани цяла сутрин. Най-много се страхуваше да не отменят тържественото събитие. Загубата на оръжието, с което трябваше да ударят по Ню Йорк, беше достатъчно голям провал, втори не искаше. С цената на много мъки и търпение бе извървял пътя дотук и страшно много искаше да се докопа до президента и останалите американски лидери, да усетят отмъщението на Исляма. Заради дъжда щяха да дойдат по-малко хора. Но ал Ямани би дал всичко, дори би пощадил живота на хилядите невинни американци, стига да убиеше президента.

Днешната дата щеше да влезе в историята като началото на световния джихад. С примера си ал Ямани щеше да покаже на своите събратя по вяра, че Америка не е чак толкова могъща и недосегаема. Щеше да им демонстрира как чрез велика саможертва дори Америка може да бъде поставена на колене. Саудитецът знаеше, че Америка ще отвърне на удара. Съмняваше се, че ще им стиска да ги бомбардират с ядрено оръжие, но дори и да дръзнеха, ударът днес пак си заслужаваше усилията. Той щеше да принуди неверниците да напуснат своята безопасна територия и да се бият на чужда земя.

Мюсюлманите от цял свят щяха да ги ненавиждат и проклинат, защото са безбожници. Унищожението на американската столица и американското ръководство щеше да има катастрофални последици върху икономиката на Щатите и в глобален мащаб. Великолепно измисленият план, който предвиждаше удар по Вашингтон, последван от ядрена експлозия и в Ню Йорк, щеше да разтърси из основи американската икономика и да вкара останалата част от земното кълбо в дълбок упадък. Част от плана пропадна, но атентатът във Вашингтон щеше да окаже достатъчно силен ефект. Най-малкото ядрената атака беше в състояние да причини достатъчно големи икономически трудности на американците.

Мюсюлманите бяха свикнали с трудностите и несгодите. Тяхната цивилизация щеше да процъфтява в условията на глобална рецесия, което не се отнасяше за дебелите и мързеливи американци. Щяха да разберат, че не представляват нищо, изправени пред лицето на подобно изпитание, а омразата към тях щеше да се умножи. Ал Ямани намираше голяма утеха в мисълта, че той самият ще разпали революцията. Същата мисъл, която му помагаше да не чувства неистовите болки, обхванали цялото му същество.

Наближаваха място, където реката правеше голям завой. Хасан, който управляваше моторницата, посочи наляво.

— Мисля, че наричат онова място там Маунт Върнън.

— Какво представлява? — попита го ал Ямани.

— Там е живял Джордж Вашингтон. Човекът, на когото е кръстен градът. А отпред е Шеридан Пойнт. След като го подминем, очертанията на столицата ще се покажат на хоризонта.

Ал Ямани се усмихна.

— Къде е Халед?

Хасан извика приятеля си и миг по-късно той застана до саудитеца.

— Накарай учения да задейства оръжието.

Халед понижи тон и прошепна:

— Когато свърши, да го убия ли?

Ал Ямани би свършил тази работа и сам, но вече нямаше сили да свети маслото дори на някой толкова слаб като Зубаир.

— Да, може да го убиеш.

— Благодаря. — Халед слезе отново в кабината. След малко се върна с учения.

Зубаир си беше сложил една от оловните престилки, носеше лаптопа. Ал Ямани понечи да му каже да свали престилката, но размисли. От сутринта бяха видели само няколко съда, а в момента не се забелязваха никакви.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита го той.

— Не. Само ми кажете кога искате бомбата да се взриви. — Зубаир погледна часовника си. — Сега е единайсет часа и осем минути.

— След два часа.

Зубаир се изненада:

— Кога ще стигнем пристана?

— След около час.

— Така няма да ни остане много време за бягство.

— Напротив, повече от достатъчно е.

Зубаир понечи да влезе в спор, но си каза, че няма смисъл. Тези двамата воини на джихада му хвърляха кръвнишки погледи вече два дни. Имаше предчувствие, че замислят нещо лошо.

— Добре тогава.

Пакистанецът отиде на кърмата, излезе от брезентовия навес направо на дъжда. Месеци наред беше проектирал детонатора, затова беше единственият, който можеше да задейства или изключи оръжието. С помощта на компютъра операцията по включването на брояча щеше да му отнеме само няколко секунди. Зубаир отвори хладилника и се възхити на творението си. Радиоактивното парче не се виждаше. Беше покрито с външна обвивка от пластични експлозиви и сложна верига от шест отделни детонатора, свързани с жици. Ако случайно откриеха бомбата, никой не би могъл да я обезвреди навреме. Всеки детонатор беше независим от другите и имаше собствена верига с многобройни заблуждаващи кабели.

Пакистанският учен включи единия край на кабела в лаптопа, а другия — в цифровия блок на устройството. После набра на клавиатурата две отделни пароли и задейства обратното броене. Определено не искаше да е наблизо, когато тази бомба експлодира. На екраните на шестте детонатора се появиха цифрите 02:00:00. Зубаир се усмихна при мисълта, че само той може да спре експлозиите. Въведе и последната парола и шестте екрана започнаха да отброяват в синхрон времето.

80
{"b":"215799","o":1}