Мохамед явно бе мислил по въпроса, но не достатъчно. Някои неща той нямаше как да обясни на властите. А в такъв случай полицията щеше да тръгне отново по петите им, което ал Ямани не можеше да позволи. Чакаха ги още почти триста и двайсет километра, а според Хасан пътят щеше да им отнеме около четиринайсет часа.

— Жалко, че няма да ни придружиш във финалния стадий на мисията. — Ал Ямани сложи ръка на рамото на Хасан и двамата бавно отидоха в кухнята. Бяха преместили жената на горния етаж, в спалнята.

— Мисля, че стигнах достатъчно далеч. Ще ви споменавам в молитвите си.

— През нощта тук ли ще останеш? — попита саудитецът, в същото време направи едва забележим жест на Хасан.

— Да, така мисля.

Ал Ямани спря и го погледна в лицето. Хвана го с две ръце за рамената и добави:

— Нека Аллах те закриля. — С крайчеца на окото си видя как Хасан се прокрадва зад жертвата.

— А ти си моят… — Мохамед не довърши изречението. Хасан го беше намушкал в гърба с един от кухненските ножове.

Жертвата се свлече на пода и умря точното на същото място, на което и собственикът на къщата преди него. Ал Ямани погледна лицето на стария си приятел и поклати глава. Дори тези, които някога бяха силни духом, с течение на времето се разколебаваха. Мохамед беше поредното доказателство за способността на Америка да разваля хората.

— Качи се горе — нареди той на Хасан — и убий жената. После качи труповете на лодката. Ще ги хвърлим в реката, след като отплаваме.

> 75

# Вашингтон, окръг Колумбия

Пеги Стийли стигна до масата за самотни гости в ъгъла, най-далеч от мястото, където бяха настанени президента и другите висши особи. Към нея се присъединиха псевдопартньорът й, председателят на Демократическата партия Пат Холмс, шефката на кабинета Джоунс, прессекретарят Тим Уебър и четирима непознати, с които не искаше и да се запознава. Тук бяха евтините места, на които сядаха наемните служители и политическите ентусиасти. Би трябвало да е благодарна само защото е сред поканените на вечерята с президента. Но тъй като си беше пийнала повечко, настроението й съвсем се скапа.

Пределно ясно й беше защо така лесно се бе напила. За пореден път събитието се оказа тържество на Пат Холмс. Той имаше способността да накара всички на масата да се превиват от смях. Помнеше имената на всички, с всеки поотделно водеше разговор. Забавляваше публиката си с най-различни весели истории. Стигна дотам, че уреди на масата да сервират силен концентрат. Преди вечерята поръча водка и ябълков шнапс. Вдигна тост за Демократическата партия и никой не посмя да откаже наздравицата. Не и пред Валъри Джоунс. Не и ако искаха да запазят работата си.

Стийли много добре знаеше защо настроението й се развали. Причината бе малката, висока метър и петдесет мишка с кафяви очи, която седеше начело на масата, точно до британския министър-председател. Шефът на Стийли и съпругата му се радваха на вниманието на именити събеседници. Стийли гордо бе вдигнала глава и забеляза, че Стоукс на няколко пъти хвърли поглед към нея. Винаги щеше да има власт над него, винаги щеше да го командва. Той я желаеше много повече от собствената си жена. Ако се кандидатираше за вицепрезидент и спечелеше изборите, тя щеше да преспи с него, но само веднъж. Щяха да го сторят по време на някоя задгранична командировка, където щеше истински да поработи върху него. Нощ, в която щеше да изсмуче всичките му сили.

После щеше да го отреже и да изчака да получи най-висшия пост. Това беше ключът към контрола върху Мартин. Първо щеше да го прилъже със салама и ако до четири и половина години станеше президент, щеше да го дари с още една незабравима нощ. Какво ли преживяване щеше да е да завържеш най-важният човек в света и да властваш над него…

За тази вечер обаче трябваше да се задоволи само с Холмс. Ще го накара да забрави малката Либи Стоукс. Но не й се ходеше в дома му. Така той щеше да я контролира прекалено отблизо. В нейния дом също беше изключено. Искаше да изчезне първа, а не да го чака да се надигне от леглото й на сутринта. Не й се четеше задължителната досадна бележка, нито би понесла букета, който със сигурност щеше да получи после. Не, ще го накара да наеме симпатична хотелска стая, а ако отново й натресе Либи Стоукс, ще го накара да си плати. В действителност тя владееше точните движения. След като свършеше с него, масажистът щеше да се мъчи цяла година, докато намести костите и ставите му.

Звънът на мобилния й телефон я извади от размислите. Стийли отвори дамската си чанта и извади телефона. Беше доста изненадана, когато видя кой я търси. За миг се поколеба дали изобщо да вдигне, но после си каза, че подобно изкушение не бива да се подминава с лека ръка. Ох, колко приятно щеше да бъде само — да каже на адвокат Тони Джаксън, че се намира в Белия дом, на официална вечеря с президента на Русия и министър-председателя на Великобритания.

Тя натисна зеления бутон за разговор и допря апарата до ухото си.

— Пеги Стийли на телефона.

Самонадеяната усмивка веднага изчезна от лицето й, когато изслуша какво възнамерява ядосаният Джаксън да й стори лично на нея и на Министерството на правосъдието като цяло.

> 76

Ахмед ал Адел седеше сам в килията си. Лампите бяха изгаснали преди около час. Никой не беше разговарял с него вече почти десет часа. Нищо за четене, никакво радио или телевизия, никакво общуване откакто за последно беше говорил с адвоката си след обяда. Нямаше часовник и не знаеше колко е часът. Навярно гасяха осветлението всяка вечер в десет часа.

Беше в единична килия и нямаше контакт с никой друг от затворниците. С пазачите се виждаше рядко. Оставяха му храна три пъти на ден, после прибираха съдовете. Сигурно го наблюдаваха с камерата, монтирана на стената срещу килията. Това не му пречеше. И така не желаеше да говори с никого. Дори адвокатът му го дразнеше. Джаксън беше започнал да се съмнява във версията му.

Още по-лошо, адвокатът вече бе сгрешил — обеща, че в никакъв случай няма да го задържат в затвора по време на дългия уикенд, освен ако официално не предявят обвинение срещу него. Вместо обаче да го обвинят, федералните бяха решили да го задържат принудително като важен свидетел. Джаксън му каза, че американската арабска общност в Атланта, Маями, Балтимор и Ню Йорк е разтърсена от десетки арести. Новината не беше никак добра, но ал Адел не се издаде пред адвоката. Важно бе да демонстрира пренебрежение още един ден. Дали щеше да оживее за него нямаше значение, стига смъртта му да дойдеше бързо и безболезнено. Ал Адел беше готов да се превърне в мъченик. Бяха му обещали, че ключовата му роля в операцията ще остане навеки в историята. Целият арабски свят ще знае за подвига му.

Изскърцването на една от вратите в коридора го извади от мечтите му за героична слава. Чуха се стъпки. Не можеше да определи дали са двама души или повече, но със сигурност не бе само един. Пред решетката на килията внезапно се появиха две фигури. В тъмнината виждаше само силуетите им, но по униформата позна, че единият е пазач.

Пазачът отключи вратата и си замина, без да продума. Вторият мъж, вместо да влезе, извади телефон и набра някакъв номер.

— В стаята ли си? — попита мистериозният човек. — Изключи камерите и изтрий всички записи, на които се вижда как влизаме или излизаме от сградата.

Мъжът затвори телефона и се обърна към него на перфектен арабски. Ал Адел седна в леглото и силно стисна одеялото. В жилите му се вля леден ужас.

— Аз съм американец — отвърна той с колкото смелост му беше останала. — Искам среща с адвоката си.

Мъжът от другата страна на решетките се изсмя зловещо. Смях, по който личеше, че изобщо не го е страх от ал Адел, смях, примесен с дълбок гняв и обещание за ужасни преживявания.

> 77