Повратната точка настъпи след второто обаждане от Атланта. Екипът за опасни материали от ЦКПБ откри камиона, който наистина беше доста горещ. Както и предположиха, вътре беше оставена документацията, касаеща маршрута от Мексико до Атланта. Камионът се намираше близо до бензиностанцията, в която бе умрял шофьорът. Екипът бързо откри и ремаркето. То също беше облъчено, но още по-издайническа беше купчината изхвърлени дрехи, оловни престилки и радиационни клейма, която откриха зад един строителен фургон.

Раймър беше предал цялата информация на Макмахън и Рап. Екипът идентифицира източникът на радиацията — Pu-239 или плутоний, основният изотоп, използван в реакторното гориво и ядрените бомби. Обнадежден, Раймър им каза, че, както е прогнозирал, устройството е изключително нестабилно и излъчва силна радиация. Сензорите около Вашингтон лесно щяха да го открият.

Изненадата дойде след обаждането на Раймър, сервира я Макмахън. Мич беше изненадан от предложението на агента-ветеран. Той предлагаше да нарушат закона. Рап, разбира се, нямаше нищо против. Веднъж обаче тръгнеха ли по този път, връщане назад нямаше да има. За Макмахън това със сигурност щеше да означава край на кариерата му, както и за Рап по всяка вероятност. Съзнавайки цялата сериозност, Мич въпреки всичко реши да действа. Залогът беше прекалено голям, рискът трябваше да се поеме.

Притесняваше го само едно нещо. Той можеше да се оправи с обвиненията и да отклони вниманието на медиите, но не и ако го имаха на видеозапис. Ала едно телефонно обаждане до Маркъс Дюмонд, компютърният хакер на ЦРУ, успокои тревогите му. Малко по-късно Рап и Макмахън се носеха по шосе 123 към Феърфакс.

В десет и нещо пристигнаха. Районът около федералния съд и окръжния затвор беше сравнително безлюден. Макмахън паркира колата зад сградата и натисна клаксона. Една от големите врати на гаража се отвори и те влязоха на площадката, от която затворниците се товареха в полицейските фургони. Площадката беше празна с изключение на един човек, който в никакъв случай не изглеждаше приветливо настроен.

Макмахън и Рап слязоха от колата и отидоха при него. Макмахън протегна ръка.

— Благодаря ти за помощта, Джо.

Мъжът поклати глава.

— Надявам се, че сте наясно какво вършите.

— Ако нещо се обърка, аз ще поема цялата вина. — Макмахън посочи към Рап. — Запознай се с Мич Рап. Мич, това е Джо Стюарт от службата на щатските шерифи, която се занимава с издирване на престъпници и охрана на затворници.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Благодаря, че си рискуваш задника заради нас — каза Рап.

— Е, познавам Скип отдавна и знам, че не би ме молил, ако не е нещо сериозно.

— Наистина е така, повярвай ми.

— Добре ще е да тръгваме. — Той ги поведе към тежка стоманена врата. Секунда по-късно отвътре им отвориха. Посрещна ги млад полицай от окръг Феърфакс. Стюарт обясни:

— Нужен ни е Ахмед ал Адел. Държат го в единична килия.

— За какво ви е?

Стюарт беше нисък, но с внушителна фигура. Изгледа заплашително младия служител на закона.

— Не си усложнявай живота. Той е федерален затворник. Щом ти казвам да ни го доведеш, изпълнявай!

Младежът веднага се оттегли.

— Нека дойда с теб — отзова се Рап и пристъпи напред.

Той сви рамене.

— Както желаете.

Отвори се още една тежка врата и двамата продължиха по коридора. Докато вървяха, младежът погледна през рамо и попита:

— Хей, вие не сте ли онзи Мич Рап?

Рап поклати глава.

— Не, ти не си първият, който ми задава този въпрос. Аз работя в Министерството на правосъдието. — Рап не очакваше думите му да проработят като алиби, но поне за момента щеше да се спаси от въпросите на полицая за работата в ЦРУ и убиването на лошите.

Спуснаха се по някакво стълбище, минаха през още една врата и се озоваха в полутъмен блок от килии. В самия край на коридора младежът отключи една от килиите. Преди да я отвори, Рап се намеси:

— Оттук поемам аз.

Служителят остана на мястото си.

— Ще си имам големи неприятности.

— Не се тревожи. Качвай се горе.

Полицаят го огледа от главата до петите. Вече бе забелязал стърчащото оръжие под дясната му мишница и тънкия белег по бузата му. Беше с атлетично телосложение и на около трийсет и пет години. Не, този беше самият Мич Рап, а не някой юрист от Министерство на правосъдието.

Полицаят се примири и си тръгна. Знаеше какво да прави. Брайън Джоунс беше на двайсет и две години и още нямаше една година работа в затвора. Но това време му беше достатъчно, за да намрази федералните, които често идваха и си отиваха също като животните, затворени зад решетките. Джоунс се качи обратно по стълбите и отиде в контролната стая, от която наблюдаваше затворниците с помощта на новата система от цифрови камери. Малко по-късно, мъжът, който твърдеше, че не е Рап, се качи заедно със затворника. Държеше го за яката на оранжевия комбинезон. Затворникът бе видимо изплашен. Ако това наистина беше Мич Рап, онзи имаше сериозни основания да се плаши от него.

Джоунс видя на монитора как тикват ал Адел на задната седалка на колата. Рап седна до него. Голямото доброутро — шериф Джо Стюарт, каза нещо на другия и си стиснаха ръцете. След това високият от ФБР се качи в колата и я подкара назад, за да излезе. Младият полицай от окръг Феърфакс Брайън Джоунс натисна бутона, за да се вдигне вратата на гаража. Веднага щом седанът изчезна от погледа му, я затвори отново. Миг по-късно цялата видеонаблюдателна система блокира и мониторите угаснаха.

Джоунс остана на мястото си, не смееше да пипне нищо. Само затаи дъх с надеждата системата да се оправи от само себе си. Минаха пет секунди, десет, двайсет и накрая камерите отново започнаха да се включват една по една. Джоунс избърса потта от челото си и облекчено въздъхна. Системата беше инсталирана, по времето когато той започна работа в затвора и досега никога не се беше повреждала. Моментът на повредата обаче му се стори твърде подозрителен. Той отново влезе в системата и се зае да проверява архивите. Всеки един запис се съхраняваше в електронната база.

Около пет минути записи от камерите бяха безследно изчезнали. Бяха изтрити. „Адвокат, друг път! — каза си той. — Ама тия за какви се мислят? Че ей така просто ще си влизат в затвора и ще ми въртят номера? Тая няма да я бъде!“ Джоунс грабна портфейла си и извади от него визитната картичка. Така или иначе отдавна мислеше да се обади на този човек. Южняшката уста беше доста известен. Раздал бе визитките си из целия затвор, дори зарадва служителите, че ще му трябват хора за охрана на процеса. Петдесет долара на час само за да седиш и да си четеш романчета. Звучеше добре.

Джоунс беше готов да се обзаложи, че Южняшката уста и представа си няма, че от ЦРУ са отвели клиента му. Петдесет долара на час щяха да му дойдат доста добре. Ако кажеше на Устата за случилото се, щеше да е с едни гърди пред останалите кандидати. Докато звънеше по телефона, Джоунс вече броеше наум парите, които щеше да припечели.

> 78

# Вирджиния

Когато излязоха от затвора, поеха на запад по магистрала 50, после отбиха по магистрала 28 на север. Макмахън караше с близо сто и трийсет километра в час. По едно време някакъв щатски полицай тръгна да ги преследва. Макмахън включи специалните светлини, които бяха скрити отпред зад решетката и отзад на стъклото. Скоростта остана същата. Рап го предупреди, че са се отправили към място, което официално не съществува и че не трябва да разказва на никой за него.

Доктор Акрам обичаше да повтаря, че заплахата от мъчение често има по-голям ефект от самото мъчение. Съдейки по досегашното поведение на ал Адел, тази теория щеше да излезе вярна. Рап се беше консултирал набързо с Акрам как да процедира. Акрам му изреди цял куп съвети: да не показва с нищо пред ал Адел, че е отчаян; да го заблуди, че е търпелив, честен и знае много за него и за операциите му; да остави мисълта и страха от мъчение да витаят в ума на терориста; да го убеди, че е незначителен.