— Не съм сто процента сигурен, но подобно съвпадение определено не ми харесва.

— Нали уж руският ти колега беше сигурен, че липсва само една от бомбите?

— Той е сигурен, че само един неексплодирал ядрен боеприпас липсва.

— Тоест?

— Под земята на полигона са заровени десетки такива устройства. Всичко от експлозивите за невоенни цели до големи бомби с мегатонна мощност, разработени за междуконтинентални балистични атаки.

— Разрушителите на градове? — попита шокиран Рап.

Раймър кимна, но добави:

— Не виждам как биха могли обаче да изровят една такава бомба. Когато ние ги изпробвахме, ги заровихме на километри под земята. Сигурен съм, че и руснаците са постъпили по същия начин. Изравянето на такова бебче би коствало доста усилия на терористите.

— Руският ти приятел знае ли за находката ни?

— Да, вече му казах. Той се съгласи с мен и затова ще преместят претърсването в онази част от полигона, където са били тествани по-малки бойни глави за крилати ракети и торпеда.

Макмахън затвори слушалката и поклати глава.

— В отдела в Атланта вече знаят за това и са изпратили двама агенти. Проклета бюрокрация. Дори не можем да осъществим нормална комуникация в собствената си организация. Какво ще правим, когато от Министерството на вътрешната сигурност се намесят?

— Ако стане така, ще провалят всичко — отвърна Раймър. — Ще настояват да затворим цели градове, да евакуираме хора. Нищо няма да постигнат, само дето ще ни попречат. Вече изпратих един от моите екипи за търсене и реагиране в Ричмънд. Според мен имаме големи шансове да открием тая проклетия. Ако шофьорът на камиона е умрял от облъчване, докато е превозвал материала в ремаркето, то този материал трябва да е бил доста горещ. Което означава, че хората ми трябва веднага да го засекат.

— Ами ако по някакъв начин са успели да се измъкнат от издирването и са във Вашингтон? — попита Рап. — Знаеш, че днес има официална вечеря.

— Никога не биха минали покрай сензорите. Целият град е опасан с тях, а ние имаме връзка и с уличните камери. Появи ли се и най-малкото съмнение, ще им хванем дирите моментално.

— Дано си прав.

Макмахън не беше толкова уверен.

— Не знам, Пол. Трябва да вземем предвид и Продължаването на управлението.

Раймър се намръщи.

— Нали видя какво стана тая седмица? Малък намек, че ръководството пак е евакуирано от града, и журналистите ще ни се нахвърлят като хиени върху полуразложен труп. Ако сега го вземем направо от вечерята, веднага ще го предадат по новините. Тогава какво ще спре терористите да взривят Ричмънд или Норфолк? Петдесет хиляди души са си петдесет хиляди, независимо дали са във Вашингтон или в друг град.

— Знам, но ние говорим за президента и ключови членове на кабинета, за ръководството на конгреса и сената.

— Вицепрезидентът е в Калифорния. — Раймър започна да отмята имената по пръстите на ръката си. — Министърът на финансите е в Колорадо, председателят на сената е в Кентъки, повечето от Върховния съд са извън града, почти всички представители от конгреса и сената са в провинцията. Нали е празник. Фактически Продължаването на управлението се запазва.

— Но остават президентът, държавният секретар, министърът на отбраната, ръководството на конгреса и сената в комплект с лидерите на Великобритания и Русия.

— Знам, но нали ти казвам — ако ги евакуираме, пресата незабавно ще съобщи и терористите ще разберат. А щом разберат, няма да рискуват с пътуване до Вашингтон, след като градът е опустял откъм високопоставени персони. Добави и паниката, която ще последва… Хората ми няма да имат никакъв шанс да открият устройството.

Рап се сети за нещо, което му беше казал Ахмед Халили по време на разпита — че са планирали да убият президента.

— Пол е прав. Те искат президента и ако разберат, че няма как да се докопат до него, просто ще гледат да погубят колкото се може повече хора.

— Ами ако все пак успеят да докарат това нещо във Вашингтон и избият лидерите на Америка, Великобритания и Русия?

Рап сви рамене.

— Тогава поне няма да има никакви колебания във войната срещу терора.

Макмахън загрижено погледна към приятеля си от ЦРУ и се намръщи.

Рап закачливо го тупна по рамото.

— Успокой се. Официалната вечеря няма да продължи цяла нощ. Веднага щом свърши, ще се погрижа президентът бързо да бъде отведен в Кемп Дейвид… И ако не открием бомбата до утре на обед, няма да го пуснем за церемонията по откриването на мемориала.

Макмахън се замисли за момент и отвърна с неохота:

— Добре, ще се съглася с теб, но според мен трябва да сторим и нещо друго. Нещо, което може би ще ти хареса.

> 74

# Вирджиния

Щеше да убие учения, но чакаше подходящ момент. Силите му бяха на свършване. Ал Ямани седеше на дивана и почиваше. Болестта беше навлязла в крайната си фаза. Слабостта, умората, повръщането бяха станали почти постоянни. Колкото и вода да пиеше, устата му продължаваше да гори. Болеше го гърлото, а носът, венците и задните му части бяха започнали да кървят. По ръцете му се бяха появили открити рани. Целият горен слой на кожата му се свличаше. Част от него, по-слабата част, искаше просто да заспи и повече да не се събуди никога. Но не можеше да си го позволи.

Много нощи подред той беше сънувал един и същи красив сън. Плаваше с лодка по река и винаги завиваше наляво. Небето беше обагрено във величествено светлосиньо, на хоризонта нямаше никакви облаци. Беше пълно с лодки и кораби, големи и малки, някои с платна, други задвижвани с двигатели. На речния бряг се бяха събрали големи тълпи. Настроението беше празнично. Отвъд очертаните с дървета брегове се виждаха куполите и кулите на голям град. Столицата на неговия враг. Това беше неговата съдба и посока. Ето затова той се мъчеше да остане жив поне още един ден. Искаше да влезе в този град, да погледне нищо неподозиращите лица на неверниците, да нахлуе в сърцата им и да разпали джихада, за да им покаже истинският път към вярата.

Хасан и Халед щяха да са неговата сила, неговите мускули. Беше оставил слабохарактерния учен да им нарежда. Когато те приключиха със сглобяването на оръжието и го качиха на лодката, Зубаир ги накара да се съблекат голи в двора и ги изми с маркуч. После сложи всичките им дрехи в сандъка и ги хвърли зад гаража. Дребният пакистанец им нареди да отидат в къщата, под душа, и хубаво да изтъркат телата си със сапун. Зубаир не знаеше, че всичките му старания да запази живота на неговите братя мюсюлмани са напразни.

В момента двамата воини бяха облекли дрехите на седемдесетгодишния старец, който умря от инфаркт. Ризата и панталоните седяха добре на Хасан, но Халед беше по-висок и по-мускулест и трябваше да се примири с анцуг, от който ръцете и краката му стърчаха като на смешник. Двамата събираха храна и вода в кухнята за предстоящото пътуване.

Ал Ямани беше гледал новините. Мохамед помръкна, когато фотографията му се появи по телевизията, придружена с неговото описание. Решението му да помогне на стария си приятел го бе довело до катастрофа. По едно време дори каза, че е съсипал живота си. Малко по малко ал Ямани осъзна, че приятелят му вече не е толкова отдаден на каузата, колкото преди. Окончателното разочарование обаче тепърва предстоеше.

Хасан дойде в хола и каза, че всичко е готово. Провизиите и допълнителното гориво бяха натоварени на лодката. Тъй като бяха сами, ал Ямани помоли Хасан да му помогне да стане. Когато саудитецът се изправи на крака, в хола влезе Мохамед и поиска да говори с него насаме. Ал Ямани се съгласи.

Мохамед заговори, без да гледа събеседника си в очите.

— Знам, че искаш да дойда с вас, но аз предпочитам да остана тук.

— Сигурен ли си?

— Да. Така или иначе някой трябва да остане и да наблюдава жената.

Ал Ямани кимна, сякаш обмисляше предложението.

— Какво ще кажеш на полицията?

— Ще се престоря, че не съм знаел нищо. Мой стар приятел ми се е обадил и ме е помолил да се срещнем. Що се отнася до цялата тази работа… не съм знаел нищо.