— Къде ме водиш? — попита Стийли. Прекосиха дансинга и си пробиха път между няколко маси.

— Забелязах бъдещия вицепрезидент и съпругата му.

Стийли се закова, но вече беше късно. Стоукс и жена му, мишката, им махнаха. Холмс отпи голяма глътка от водката си. Секунда по-късно се озоваха до главния прокурор и съпругата му. Стийли се вцепени, а Холмс си остана все така весел.

— Радвам се да те видя, Либи. — Пат беше поне с трийсет сантиметра по-висок от жената. Наведе се и я целуна страстно по бузата.

— И аз се радвам да те видя, Пат. — Тя сърдечно го погали по ръката. — Тази вечер си много красив и… — съпругата на прокурора премести големите си кафяви очи върху Стийли.

Пеги изобрази възможно най-добрата си престорена усмивка. „Ето на — каза си тя. — Сега направо ще ме убие със своите любезности, както винаги е правила.“

— Погледни само тази красива жена. — Елизабет Стоукс отстъпи половин крачка назад и изгледа Стийли от главата до петите. — Пеги, кълна се, ти си единствената жена, която хубавее с всяка изминала година.

— Елизабет, много си любезна. — Двете жени си размениха въздушни целувки, за да не развалят грима си.

— Пеги, колкото пъти съм ти казвала да ми викаш Либи.

Стийли кимна и запази фалшивата усмивка върху лицето си. Направо я хващаха бесните, като си помислеше, че тази жена, вече почти на петдесет години, иска да се обръщат към нея с детското й име.

— Либи — тя ясно произнесе името, сякаш говореше на малко дете, — ти също изглеждаш добре.

— Добре ли? — изръмжа Холмс. — Направо е великолепна!

— Е, благодаря ти. — Либи се завъртя и примигна на Холмс с големите си ресници.

Това беше най-силното й оръжие и Стийли го знаеше. Беше я виждала и преди да го използва. Големите кравешки очи и естествено гъстите мигли влудяваха мъжете. Пеги много искаше да й каже право в лицето, че е спала с мъжа й, за да се приключи с цялата неискреност. Но много добре съзнаваше докъде може да доведе това. Либи беше като квачка — готова на всичко, за да опази семейното гнездо. Мартин беше прекалено слабохарактерен, за да й противоречи. Изключено беше да я напусне, а и Стийли вече не го желаеше.

— И така — започна Холмс с поверителен тон. Всички се приближиха на няколко сантиметра до него. — Твоят съпруг съобщи ли ти голямата новина?

Стоукс видимо се почувства неудобно.

— Не мислиш ли, че е малко прибързано?

— О, не, съвсем не — отвърна Холмс и се ухили.

— Каква новина? — развълнувано попита госпожа Стоукс.

Главния прокурор отпи от чашата си и поклати глава.

— Хайде стига. Няма ли да им кажеш?

Стоукс примирено се усмихна.

— Добре, давай. Скъпа, искам да знаеш, че единствената причина, поради която не ти казах, е, че още не е сто процента сигурно.

— Малко остава, за да е сигурно. Обърни внимание, че ти си тук тази вечер, а вицепрезидентът го няма.

— Какво става?

Либи Стоукс се заувърта около мъжа си като котка.

— Моля те, нека аз да й кажа.

Стоукс кимна.

Холмс протегна ръка.

— Би ли ме придружила до бара, Либи? Искам да си взема ново питие, по пътя ще споделя добрата новина с теб.

Либи потръпна като развълнувано дете, двамата тръгнаха към бара. Стийли ги гледаше със смес от отвращение и ирония. Надяваше се Холмс и на нея да каже, че е красива като компаньонка. Почувства диханието на шефа върху голия си гръб и бавно се обърна. Гледаше я особено. Поглед, който се появяваше само когато жена му не е наблизо.

— Изглеждаш превъзходно — прошепна й той. — И ухаеш страхотно.

Ако бяха сами, Стийли най-вероятно щеше да го ритне между краката, но мястото не беше подходящо, за да дава воля на омразата си.

— Жалко, че дойде с жена си.

Стоукс остана нащрек. Знаеше, че тя си играе с него, но не успя да запази самообладание.

— Защо го казваш?

Стийли се наведе напред, устните й почти докоснаха ухото му.

— Защото иначе щях да те заведа у нас и да те завържа. — После отново се отдръпна назад и добави с престорен тон: — Я виж, това е Валъри! Е, може би някой друг път. — И просто ей така, тя изчезна в тълпата. Настоящият й началник и бивш любовник остана сам с вълната емоции и желания, която погълна ума му и други части на тялото.

> 73

# Вашингтон, окръг Колумбия

Беше малко след девет, когато Раймър влезе угрижен в контролната зала на ЦБТ. Рап току-що беше приключил телефонния разговор с жена си. Случваше му се за втори път днес. Отново й се извини, че идването му при нея се отлага. Тя отвърна, че го разбира, но интонацията й подсказваше обратното. За да не я разочарова, й обеща да хване първия полет още на другата сутрин. Тя го предупреди, че ще чака в края на пристана без горнището на банския си. Той се засмя, но тя не отвърна на смеха му. Беше й писнало да дели съпруга си с другите.

Щатската полиция на Вирджиния, заедно с местните служби на реда, беше разположила серия от контролно-пропускателни пунктове в района, в който за последно бяха видени двете превозни средства. Сега, след като беше паднал мрак, те спираха всяка кола, влизаща или излизаща от района. Ако и след това не се натъкнеха на нещо, на сутринта щяха да предприемат претърсване на къщите една по една.

Раймър отвори вратата на кабинета му, но вместо да влезе, махна на Рап и на Макмахън да го последват. Отиде направо в кабинета на Макмахън, но не седна. Когато двамата дойдоха при него, той затвори вратата и започна:

— Току-що един от моите хора ми се обади. Няма да повярвате какво ми каза. — Раймър изглеждаше изключително мрачен. — От Центъра за контрол и превенция на болестите в Атланта са се обадили днес в Министерството на енергетиката и са съобщили, че в една от местните болници има починал от радиационно облъчване. — Вените на врата му пулсираха бясно. — Онзи тъп бюрократ е бил по-притеснен дали ще може да излезе от града за уикенда, отколкото за националната сигурност. И вместо да ми се обади веднага по телефона, ми е пратил писмо по електронната поща… Едно от седемдесет и осемте, които получих днес. Идиотът му с идиот дори не го е отбелязал с клеймото „Спешно“.

Освен, че беше спомената думата „радиационно“, както и Центърът за контрол и превенция на болестите, Рап не чу каква е главната тема на разговора.

— Пол, нищо не разбирам.

— Човекът е умрял от ОРС… Остър радиационен синдром. Преди малко говорих с болницата. Лекарят, който го е лекувал, смята, че е бил изложен на радиация със сила минимум двайсет хиляди рада.

— И какво означава това? — попита Макмахън.

— Означава, че е бил в контакт с нещо много горещо. Нещо, с което човек не се сблъсква всеки ден.

— Той арабин ли е? — попита Рап.

— Не, мексикански американец от Ларедо, Тексас. Явно е отишъл в Мексико да вземе товар с камиона си и го е закарал в Атланта. Доставил е товара и се е отбил в бензиностанцията да зареди с гориво. Издъхнал е до колонките.

— Не ми казвай, че е закарал товара до склада, който е собственост на онези двамата, дето са затворени във Феърфакс.

— Нямаме такава информация, но според мен, едва ли. Ако в склада имаше нещо толкова горещо, екипите за обезвреждане на оръжия за масово поразяване (ОМП) щяха веднага да го надушат. Знаем обаче къде е камионът му, Центърът за контрол и превенция на болестите вече е изпратил хора да проверят на място.

— А ремаркето, с което е минал през границата?

— Опитваме да се свържем с някого от транспортната компания, но техните офиси са затворени през уикенда.

— Но знаем къде е камионът, така ли? — попита Макмахън.

— Да.

— Тогава сигурно е оставил някакви документи вътре. — Макмахън вдигна слушалката, за да се обади в отдела на ФБР в Атланта. — Ще изпратя няколко агенти да хвърлят едно око. Имаш ли адреса?

Раймър му даде необходимата информация.

— Искаш да кажеш, че е възможно да има и втора бомба? — попита Рап.