Знаеше, че в момента президентът се връща в Белия дом на борда на хеликоптера „Марийн-1“ заедно с британския премиер. Очевидно закъсняваха за официалната вечеря. Това не изненадваше Уорч, тъй като напоследък Хейс беше станал доста муден. Руският президент също закъсняваше, тъй като силни ветрове бяха попречили на излитането му. Току-що беше стигнал до руското посолство и се очакваше да бъде в Белия дом не по-рано от 9:00 часа, с час и половина закъснение. Освен това Кенеди беше разговаряла с Раймър и той й гарантира, че сензорите в и около столицата биха засекли всеки радиоактивен материал, вкаран в града.

Рап тъкмо свърши с детайлите от издирването, когато тя го попита:

— Какво ти подсказва интуицията, Мич?

— Мисля, че са се скрили някъде. Търсим петима мъже с арабски черти, спотаени в район, който гъмжи от бивши военни… Ако са откраднали кола, щяхме да чуем.

— Само ако някой ги е видял.

— Това е другият въпрос. Ти си била там. Не е далеч от Фермата. — Рап имаше предвид Кемп Пери, където ЦРУ обучаваше всичките си новопостъпили служители. — Там има много гори и пътеки. Лесно биха могли да се скрият.

— И все още мислиш, че местните ще се справят?

— Те са най-добрият ни вариант. Но ако намерим изоставените коли, предлагам да задействаме „тюлените“.

— Нали знаеш какви са последиците отгоре?

— И ти, и аз знаем, че друг начин няма. Момчетата от Екипа за спасяване на заложници са добри, но в контролирана среда като градската. Когато се стигне до безшумно патрулиране в гора, никакви ги няма.

— Съгласна съм. Ще говорим по въпроса пак, когато стигнем дотам. Дотогава ме дръж в течение.

— Добре.

Кенеди затвори. Застана умислена, насред кухнята и се загледа през двойната стъклена врата към океана. Някъде долу на плажа играеха синът й и децата на братовчедка й. Как й се искаше поне веднъж да се откъсне от обичайните служебни проблеми. Да ги прогони от мислите си и да живее като нормален човек. Началникът на охраната стоеше в коридора и я наблюдаваше.

— Карл, обади се, молят те, в Ленгли и им кажи да приготвят хеликоптер.

— Дадено.

Кенеди набра следващия номер по памет и погледна часовника си. Беше почти 7:30. Специален агент Уорч отговори още на първото позвъняване.

— Джак, Айрини е. Още ли не сте стигнали в Белия дом?

— Знам, че ти се струва шокиращо, но наистина закъсняваме.

— Значи в момента си в „Марийн-1“?

— Ъхъ.

— Джак, направи ми услуга. Става въпрос по-скоро за превантивна мярка. — Кенеди му обясни какво се иска от него и след известно увъртане отговорникът за охраната на президента се съгласи.

> 72

Пеги Стийли пристигна за вечерята в черна лимузина заедно с председателя на Демократическата партия Холмс. Когато слизаше от задната седалка, дългата цепка на вечерната й рокля разкри строен крак, който привлече вниманието на почетните гвардейци, подредени от двете страни на вратата. Тя хвана Холмс за ръката и с елегантна походка изкачи стъпалата под Северния портик на Белия дом. Блеснаха светкавиците на фотоапаратите, които искаха да запечатат на лента ослепителната блондинка. Цялата ситуация повече приличаше на церемонията по награждаването с „Оскар“, отколкото на официална вечеря в Белия дом.

Щом двамата влязоха в залата, веднага им предложиха по чаша шампанско. Стийли взе своята, но Холмс отказа. Нямаше намерение да се налива с некачествени напитки, каквито обикновено сервираха на този тип събирания. Щеше да се придържа само към водка „Белведере“, което означаваше, че до десет часа ще е пиян. За Холмс всяко вино и шампанско — бяло или червено — не струваше нищо, освен ако цената му не се измерваше в четирицифрено число. За вечер като тази нямаше да е лошо цените да са още по-високи, но никой не се беше консултирал с Холмс. Ако го бяха сторили, сам щеше да плати цялото удоволствие, дори нещо повече. Би предложил десетина каси от частната си колекция. За щастие нямаше да се случи никога, за нищо на света. Ако имаше по-голям грях от този да пиеш евтино вино, то това бе да хабиш скъпото за хора, които не биха го оценили по достойнство.

Холмс подобно на танк си проби път през Крос Хол, за да стигне до Източната зала и бара. По пътя си той и Пеги привлякоха доста внимание — половината от мъжете се обръщаха да молят Холмс за услуга, а другата половина зяпваха при вида на неговата дама. Председателят на Демократическата партия обаче отклоняваше всякакви опити да го заговорят.

— Знаете правилата — повтори той поне три пъти. — Не и докато не съм си взел чаша с питие.

Като председател на партията той контролираше финансите на организацията, а те никога не стигаха.

Когато накрая се добра до бара, Холмс махна на бармана. Хората се бяха наредили на опашка в две колони и търпеливо чакаха реда си. Но Пат не се редеше на опашки, особено когато беше жаден. Неколцина от чакащите взеха да мърморят недоволно, когато той наруши реда.

Барманът се приближи и Холмс му мушна в ръката стодоларова банкнота, след което прошепна в ухото му:

— „Белведере“ с лед, двойно, и водка с тоник, двойно.

Мъжът хвърли поглед към банкнотата и отвърна:

— Сър, барът е на самообслужване.

— Знам. Това ти е бакшишът.

— Но аз не мога…

— Напротив, можеш — прекъсна го нетърпеливо Холмс. — А сега побързай, че много ожаднях.

Барманът отиде да приготви питиетата.

Стийли обърна оголения си гръб към хората на опашката.

— Успя да събереш доста сърдити погледи, господин председател.

Холмс небрежно погледна през рамо и цинично се усмихна.

— Те не гледат мен. Всичките са зяпнали теб. Мислят те за филмова звезда.

Стийли реагира с топла усмивка.

— Много приятен комплимент, Пат.

— Да, или пък мислят, че си скъпо платена компаньонка.

Усмивката изчезна от лицето на Пеги и тя го изгледа кръвнишки.

— Трябва да си поласкана. Виждала ли си колко са красиви компаньонките в този град? — Изражението на приятелката му не се промени: — Искам само да кажа, че си много красива жена. Тази вечер си направо фантастична.

Стийли въздъхна и поклати глава.

— Патрик, само това остана — да ме сравниш с проститутка.

Добре, че в този миг пристигнаха питиетата им, защото Холмс не разбираше накъде бие тя. Не беше казал „проститутка“, а „компаньонка“, а в този град разликата между едните и другите беше много голяма.

Взе чашите от бармана и му каза да дойде пак след десет минути с нови питиета. Подаде на Стийли нейната чаша и с британски акцент се пошегува:

— Както вече споменах, тази вечер изглеждаш очар-р-рователно.

Вдигна чашата си за наздраве. С черния си смокинг той бе доста красив и мъжествен, а тя сияеше в нейната блестяща и лъскава синя вечерна рокля. Ако всичко минеше както трябва, може би тази вечер щеше да я вкара в леглото си. Двамата отпиха и се усмихнаха един на друг. Той знаеше, че тя знае, а тя знаеше, че той знае.

Стийли остави чашата си с шампанско върху подноса на минаващия покрай тях сервитьор и отиде да се потопи във великолепието на Източната зала. Сватби, погребения и безброй други церемонии, някои с историческо значение, други безсмислени, всички те се провеждаха в най-голямото помещение в сградата — Източната зала. Атмосферата бе подобаваща. Всичко наоколо лъхаше на власт. За съвременна Америка това беше най-близкият аналог на някогашните кралски дворове.

Някакъв сенатор, чието име Стийли не успя да си припомни, се приближи и протегна ръка за поздрав. Стийли му върна жеста, но се изненада, когато онзи се наведе и целуна ръката й.

— Пат — обърна се сенаторът към Холмс, като в същото време не изпускаше от очи Стийли, — моля те, запознай ме с тази очарователна дама.

— Тя ми е годеница, Хари. Дръж си лапите далеч от нея. — Холмс взе Пеги за ръка и я отведе настрани. — Може и да не съм голям моралист, но те предупреждавам, че този е най-големият боклук на Земята.