Тя обичаше да го дразни с Белия дом. Знаеше, че така със сигурност привлича вниманието му. Стоукс не я покани да седне.

— Какво според теб трябва да сторим? — попита той невъзмутимо.

И тя отново избухна. Метър и осемдесет висока руса мълния, синеока тевтонска богиня. Размахваше ръце и цепеше с длани въздуха, изразяваше се с добре премерени, лаконични и красноречиви жестове. Именно в такива мигове най-много го възбуждаше — мислено се връщаше в спомените си, когато се беше любил с нея. Уви! Веднъж, след като го избраха за сенатор, се опита да възпламени отново старата любов. Отговорът й беше ефикасен и категоричен. Така го удари в слънчевия сплит, че той се сви на пода като пеленаче.

> 4

Доктор Айрини Кенеди стоеше отстрани и гледаше как фотографите щракат с фотоапаратите си. В столицата цареше красив пролетен ден. Обикновено се наслаждаваше на пътуването до града, но не и този път. Срещата с Рап, която й дойде ни в клин, ни в ръкав, и някои други събития, не спираха да я тревожат. Изчакването президента да свърши с фотосесията, надали щеше да я успокои, но нямаше как. Журналистите, акредитирани към Белия дом, не биваше да я виждат такава — изнервена, стресирана, нетърпелива.

Официално лятната ваканция започваше след една седмица и президентът беше в изключително добро настроение. В момента позираше за фотография с ветерани от Втората световна война, членове на ръководството на конгреса и двама от най-известните холивудски актьори. Бяха се събрали в Розовата градина, за да дадат старта на едноседмични тържества и мероприятия, посветени на откриването на новия паметник в чест на загиналите във Втората световна война.

Организациите на ветераните от десетилетия се бореха този паметник да бъде построен. Усилията им бяха безуспешни до момента, в който се включиха холивудските звезди. С тяхна помощ каузата им достигна до вашингтонските политици и сега последните се надпреварваха кой по-напред да марширува редом с ветераните.

Приятното време и празничното настроение само усилваха предчувствието на Кенеди за наближаваща беда. Като директор на Централното разузнавателно управление тя винаги си имаше работа с информация, след прочитането на която беше трудно да гледаш ведро и весело на живота. Сега също се задаваше нещо, а тя и хората й нямаха никаква идея какво е то. Всичко започна в петъка на предната седмица. Първо, няколко подслушани телефонни разговора и прехванати електронни писма навеждаха на мисълта, че се готви нещо голямо. После се очертаха странни тенденции на финансовите и валутните пазари. Накрая се появи и Рап, който потвърди най-лошите й страхове — че „Ал Кайда“ готви нещо. Нещо, свързано с бомба. Колко голяма е бомбата, те не знаеха, но бързо трябваше да разберат.

Кенеди преследваше терористи вече над двайсет години. За този период си беше изработила интуиция да познава кога заплахата и опасността са реални. Сега имаше точно такова предчувствие. През последните шест месеца беше подозрително тихо и спокойно. Явно остатъците от „Ал Кайда“ се бяха прегрупирали и отново се готвеха за атака. Какво точно замисляха Кенеди не знаеше, но се боеше от най-лошото. Екипът й се нуждаеше от повече информация, за да започне да действа. И тази информация трябваше да се набави възможно най-скоро. Иначе тя и цялата страна щяха да изпитат на свой гръб пъкления план и тогава вече щеше да е твърде късно.

Директорът на ЦРУ погледна часовника си и външно запази спокойствие. Фотосесията надвишаваше определеното време вече с петнайсет минути и макар Кенеди да не го показваше, нервите й бяха опънати като струни. Ако най-лошите й страхове се сбъднеха, трябваше да действат незабавно. Но повече от всичко им трябваше допълнителна информация и щастлива случайност. Нямаше да получат нито едното от двете, ако само си седяха във Вашингтон, подслушваха разговори и прехващаха съобщения. Трябваше да хване президента насаме, за да го накара да подпише плана на Рап и да задейства Пентагона.

Кенеди леко си отдъхна, когато прессекретарят на президента се намеси и каза на фотографите да приключват. Тя търпеливо изчака, докато президентът се ръкуваше и благодареше на участниците, че са дошли. Също както повечето политици с неговия ранг и Хейс внушаваше на хората усещането, че са ценени. Без да сваля усмивката от лицето си, потупа неколцина по раменете, помаха за довиждане и се отправи през градината към Овалния кабинет.

Когато доближи Кенеди, стана малко по-сериозен. Тъй като не искаше да обсъжда подобни теми навън, на открито, той просто я попита:

— Не си ли подранила тази сутрин, Айрини?

— Да, сър.

Хейс сбърчи вежди. Жената едва ли му носеше добри новини. Той й махна да го последва и продължи нагоре по лекия склон.

За момент Кенеди се поколеба, потърси с поглед началничката на кабинета на президента. Остана доволна, когато видя, че тя се забави в градината, за да остане по-дълго в компанията на двете холивудски знаменитости. Валъри Джоунс и Рап не можеха да се понасят един друг. Кенеди не се съмняваше, че ако Джоунс имаше възможност, щеше да употреби цялото си влияние, за да убеди президента да не подписва агресивния план на грубоватия офицер от разузнаването.

Влезе с президента в кабинета, на вратата на който пазеше агент от Сикрет Сървис. Хейс веднага отиде до бюрото и погледна графика си за днес.

— Колко време ще ти е достатъчно? — попита той.

— Петнайсет минути… без да ме прекъсват.

Хейс замислено кимна. Айрини не беше от хората, които му губеха времето. Той натисна бутона на интеркома и се обърна към секретарката си:

— Бети, в следващите петнайсет минути не искам никой да ме безпокои.

— Да, господин президент.

Хейс заобиколи бюрото и закрачи из кабинета. Разкопча сакото си и седна на едното от канапетата до камината.

— Да чуем лошата новина — подкани той директора на Централното разузнавателно управление.

Кенеди седна до него и отметна зад ухото си кичур кестенява коса.

— Както знаете, след 11 септември 2001 г. разработихме някои доста сложни статистически модели за проследяване и идентифициране на подозрителни икономически показатели. Разкрихме ключови банки, брокерски къщи и финансови институции, за които имаме подозрения, че оперират с пари на терористи. Освен това нашата система „Ешелон“ всеки ден проследява милиони електронни писма и телефонни разговори. Поради огромния обем от информация и факта, че голяма част от нея е закодирана, нямаме възможност да контролираме комуникацията в реално време.

— Какъв е проблемът?

— Финансовите тенденции се контролират от нас доста добре, а и операциите на борсите приключват в края на деня. Прехванатите от „Ешелон“ съобщения обаче понякога изискват седмици за дешифрирането им, а после и до месец за превода им. Ако обаче стесним кръга и се ограничим до конкретни електронни адреси и телефонни номера, дешифрирането и обработката може да стане почти веднага, в реално време.

— Добре, какво толкова си забелязала, че си се разтревожила така?

— Започна в петък, в края на работния ден на борсите. Първата тенденция, която забелязахме, беше, че цената на златото достигна четири долара и двайсет и шест цента. Сам по себе си този факт не е повод за притеснение, но в същото време доларът се обезцени с осем цента. Индексът Дау Джоунс падна с петдесет и шест пункта, а Насдак — с шестнайсет. Никое от тези явления не е необичайно за финансовите пазари, но когато се вгледахме във фирмите, заподозрени във връзки с терористите… се откроиха някои обезпокоителни тенденции.

Кенеди извади лист от папката и го подаде на президента.

— Скокът на златото започна от една банка в Кувейт, която продаде американски акции и ценни книжа на стойност двеста и осемдесет милиона долара и ги замени за швейцарско злато. През уикенда открихме други четири банкови сметки в различни финансови институции, които се отърваха от инвестициите си в САЩ и купиха злато. Общата сума в тези сметки е близо двеста милиона долара.