Президентът се намръщи.

— Каква е вероятността с всички тези сметки да оперират едни и същи хора?

— Малка, но можем да предположим, че там някъде има авторитетен финансов съветник, който предлага цялостна промяна на инвестиционните портфейли в момент, в който няма категорични показатели за наближаваща икономическа криза в Щатите. Нищо, което да оправдава подобни драстични действия. Моите хора ми казват, че е малко вероятно.

— Значи стигаме до извода, че четирима подозрителни инвеститори очакват американската икономика да понесе удар.

— Точно така. В допълнение открихме и група по-малки сметки, пак подозрителни, които постъпиха по подобен начин, но не толкова рязко.

Хейс се зачете в различните имена и страни на листа.

— Нещо друго?

— Да. Мич е попаднал на много ценна разузнавателна информация. — Кенеди извади от чантата си доклада, който Рап й беше дал само преди няколко часа. Тя го остави на стъклената масичка и го отвори, за да покаже листа с фотографиите на петима брадати мъже. — Знам, че сте виждал тези снимки и преди, но ще ви припомня, че те са в списъка на най-издирваните лица от ФБР. Според нас петимата представляват новото ръководство на „Ал Кайда“.

Айрини прелисти страницата и показа карта на границата между Афганистан и Пакистан.

— През последните шест месеца проследихме как някои от тези хора пътуват из планинския район на Пакистан. Преди две седмици двама от тях се срещнаха в Гулистан. — Кенеди посочи един от градовете на картата. — Оттам се придвижиха до малко селце на трийсетина километра на запад.

Тя обърна страницата и посочи сателитна фотография на село, състоящо се от стотина къщи. То беше разпростряно в подножието на планината. Към него се стигаше по един главен път, а от центъра тръгваха няколко, които обаче прекъсваха в околностите му. — Наблюдаваме селото денонощно от пет дни. Вчера тук пристигна ето този конвой.

Появи се ново изображение — осем пикапа и няколко джипа. Четири от пикапите бяха с монтирани отзад зенитни оръдия, а останалите — натоварени до един с тежко въоръжени мъже.

— Преди четири часа наш безпилотен разузнавателен самолет имаше късмет и направи добри снимки от височина дванайсет хиляди метра. Тези тримата, които слизат от камионите, според нас са Хасан Из-ал-Дин, Абдула Ахмед Абдула и Али Саед ал Хури.

Президентът взе черно-бялата фотография и се вгледа в трите лица, очертани с червени кръгове. Тези разузнавателни снимки винаги му се струваха неясни, но благодарение на цяла армия от аналитици и суперкомпютри картината ставаше по-отчетлива.

— Всички те са замесени в атентатите срещу Ню Йорк и Вашингтон — добави Кенеди.

— Сигурни ли сте, че са те?

— Мич имаше агент в района, който му каза за срещата.

Хейс остави фотографията и свали очилата си.

— Значи, предполагам, искаш от мен да се обадя на генерал Мушараф и да го накарам да прочисти това гнездо на пепелянки.

Кенеди поклати глава.

— Не, сър. Генерал Мушараф е добър човек, но в правителството му има прекалено много радикални фундаменталисти… особено горе, в районите, населявани от местните племена. Не можем да им доверим нещо толкова важно. Мич смята, че в мига, в който съобщим на пакистанците, терористите ще бъдат предупредени и ще се изпарят в планините.

Сега президентът разбра какво намеква тя и веднага стана по-предпазлив:

— Да не би да ми предлагаш да разрешим ситуацията, без да се обръщаме към пакистанците?

— Точно така, сър.

— И как ще се оправдавам пред Мушараф, ако той ми се обади да ме пита какво правят американски войници в неговата страна без разрешение?

— Надявам се да не се стигне до там, сър. Според Мич можем да проведем почти цялата операция незабелязано, но на крайния етап пакистанците със сигурност ще разберат. И когато генералът се обади, убедена съм, че ако му разясните обстоятелствата и евентуално му предложите допълнителна икономическа помощ, той ще разбере.

Хейс се ухили и поклати глава.

— Може и да си права, но в Държавния департамент има поне няколко хиляди души, които ще се опълчат яростно на подобно нещо.

— Държавният департамент си има други приоритети, различни от моите.

Президентът отново прикова вниманието си към фотографията и трите червени кръга. Ако нещата загрубееха, можеше да се оправи с Мушараф. Всъщност, генералът дори щеше да му благодари, че не го е уведомил.

— Айрини, има ли някаква пряка връзка между тези мъже и финансовите тенденции, за които ми говори?

— Не… не пряка връзка, сър, но ние мислим, че тези сметки се контролират от симпатизанти или поддръжници на „Ал Кайда“.

— Саудитци?

— Повечето от тях.

Хейс свъси вежди. Саудитците далеч не бяха добри съюзници на Америка, но публично не можеше да ги обвини. А дискретно не можеше да стори достатъчно, за да накара правителството им да накаже членовете на кралската фамилия, които финансираха тероризма.

— Значи искате да отидете на място и да ги спипате?

— Тъй вярно.

— За колко време ще се оправите?

— Мич вече отлетя за там и поддържа връзка с командира на оперативния отряд, който е на терена. Планът е да ударят селото до трийсет и шест часа.

Президентът остана замислен, сякаш мозъкът му подробно смилаше казаното.

— Не знам, Айрини. Много е рисковано. Мнозина в този град ще побеснеят, ако разберат, че са били изключени от процеса за вземане на решението.

Кенеди нарочно беше пазила коза си до последния момент.

— Има и нещо друго, сър. Мич има доказателства, че тези мъже се срещат, за да обсъдят действията си след като взривят бомбата.

Хейс остана неподвижен. Думата „бомба“ можеше да има много значения.

— Каква бомба?

Тя поклати глава.

— Не знаем. Затова Мич иска да отиде с оперативния отряд и да разбере.

Хейс си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Значи искаш одобрението ми веднага?

— Най-добре ще е така, сър.

— Не за пръв път ми казваш, че нападението е неизбежно.

— Знам, но този път имам чувството, че може да се случи нещо много сериозно. И каквото и да е то, ще е достатъчно разрушително, за да предизвика голяма рецесия в икономиката ни. — Тя нарочно избра да наблегне върху икономическия аспект. — Мисля, че трябва да предприемем нещо решително. И то бързо.

Кампанията по преизбирането на Хейс започваше след няколко месеца. Затова подобни събития бяха меко казано нежелани. Ако малко се спречкаше с пакистанците заради рейда през границата, щеше да оцелее. Ако обаче мащабна терористична атака пратеше американската икономика в девета глуха, нямаше да му простят. И въпреки това от трите години, през които Хейс познаваше Кенеди, той никога не я беше виждал толкова разтревожена.

Пое си дълбоко въздух и каза:

— Имате одобрението ми. Кажи на Мич да отиде и да се върне колкото е възможно по-бързо. Предпочитам да се оправдавам за граничен сблъсък, а не за пълномащабна военна операция.

> 5

# Лос Анджелис

Боинг 747–400 на австралийската авиокомпания „Куантас“ кръжеше над града със спуснати задкрилки и ревящи двигатели. Пистата на летището на Лос Анджелис блестеше от майската горещина. Самолетите маневрираха, едни се долепяха, а други отлепяха от коридорите-ръкави, за да свалят или качат потоците от пътници. От въздуха всичко изглеждаше като пълен хаос. Имтаз Зубаир пътуваше на втория етаж, в бизнес класата, в отделна каюта. Той непрекъснато си повтаряше полушепнешком „Алхумдулилах“. Думата означаваше „Горд съм да отида при Бог“ и беше част от тасбихите — мюсюлманските молитви. Бяха му взели броеницата и затова потъркваше палеца в показалеца, сякаш държеше добре познатия си наниз с дървени мъниста. Бяха му наредили да не показва наяве никакви признаци на религиозната си принадлежност, докато не изпълни мисията. Но той не можеше да се сдържи.

Зубаир се беше превърнал в развалина, кълбо от опънати нерви. Имаше киселини в стомаха, от които получаваше колики. Макар и да беше учен, той мразеше да лети. Неговото образование се коренеше в утешителната и желязна логика на математиката и физиката, но тук тя не му помагаше. Площта на крилете създаваше подемна сила, двигателите осигуряваха тяга и самолетите летяха. Теорията отдавна беше доказана на практика и всеки ден се прилагаше хиляди пъти по целия свят. Ученият обаче си оставаше неспокоен. Не можеше да го приеме, а дълбоко в душата си освен тази хранеше и други фобии.