Холмс напомни на Джоунс нещо и тя насочи вилицата към него.

— Знаеш ли кой друг трябва да си върви?

— Кой?

— Мич Рап, ето кой.

Холмс едва не се задави. Когато преглътна червеното вино и се окопити, попита:

— За кого говорите?

— Знаеш кой е Мич Рап… нали?

— Разбира се, че знам. Той е жива легенда и е женен за онази красивата журналистка от Ен Би Си Ана Райли.

— Познаваш ли ги?

— Не, но защо президентът ще иска да се отърве от него?

— Този човек е бомба със закъснител — отвърна Джоунс. — Рано или късно ще се заяде сериозно с администрацията. И нямам предвид някой дребен скандал… говоря за конгресно разследване… ще има уволнени хора и такива, които ще отидат в затвора.

С това вече наистина привлече вниманието на председателя на Демократическата партия. Холмс остави вилицата в чинията си и избърса уста с бяла ленена кърпичка.

— Обясни ми по-подробно, Вал.

— Мога да ти говоря с часове, но за начало, няма да повярваш какво се случи тази сутрин в Белия дом. Провеждахме съвещание на Съвета за национална сигурност и той ни в клин, ни в ръкав се нахвърли върху Пеги.

— За какво?

— Настоя да изтезаваме арестуваните вчера американски граждани във връзка с терористичния заговор.

Холмс веднага заподозря нещо в начина, по който Джоунс му излага фактите.

— Вал, Мич Рап е доста сериозен човек. Съмнявам се, че просто ей така, без нищо, е поискал да се измъчват американски граждани.

— Направи го, до голяма степен — намеси се Стийли.

— И това далеч не е всичко — продължи Джоунс. — Пеги, канех се да ти го кажа. Помниш ли когато президентът, Кенеди, Рап и аз излязохме от залата?

— Да.

— Е, отидохме в Овалния кабинет и нещата се влошиха още повече. Президентът каза на Рап, че няма да търпи повече неговите изблици и нападки към персонала му. И знаеш ли какво отговори Рап?

— Цяла съм в слух.

— Каза на президента, че сме разбрали за терористичната атака само защото той отишъл в Афганистан, наредил петима от „Ал Кайда“ до стената и започнал да ги убива един по един, докато не проговорили.

Кристално чистите очи на Пеги Стийли се изпълниха с неверие.

— Не говориш сериозно.

Холмс сбърчи вежди.

— Каза на президента, че допрял пистолет до главите им и дръпнал спусъка. При това — без да почувства нито грам вина или срам. Не се шегувам. Ако това не е безочливо… не знам кое е.

— И го е признал пред теб? — попита шокирана Стийли.

— Да, и пред президента и Кенеди.

— Не само че е безочливо, но е и незаконно. Той е федерален служител. Заслужава да бъде изпратен в затвора.

— Ами… това също е начин да се отървем от него.

— Я почакайте малко вие двете. — Холмс постави лакът на масата и погледна първо към Джоунс, после към Стийли и накрая пак към Джоунс. — Вие да не сте си загубили ума? Имате ли изобщо представа с кого се залавяте? Искате да опандизите един американски герой.

— Той е просто наемен убиец в костюм — изсъска Джоунс.

Холмс насочи пръст към нея.

— В този град има хора… много влиятелни и властни хора… които ще ви откъснат главите, ако опитате да направите нещо толкова глупаво.

— Пат, ти май не ме чу. — Джоунс явно се раздразни. — Не ние сме тези, които нарушаваме закона и рискуваме бъдещето на президентската администрация.

Холмс погледна към Джоунс с изумена физиономия. Хвърли салфетката върху наполовина изядената си пържола и отвърна:

— Разследване срещу Мич Рап е една от най-тъпите идеи, които съм чувал. Вие двете трябва да се поспрете малко и добре да обмислите ситуацията. Престанете да се притеснявате за ядрото на партията и за Закона за защита на нацията. Замислете се за това с кого искате да кръстосате шпаги.

Джоунс понечи да го контрира, но Холмс грубо я сряза:

— Не казвайте нищо. Има неща, които не знаете… неща, които не ви и трябва да знаете. Хора, с които не бихте искали да си имате работа. Откажете се от тая безсмислица, докато е време, или ще разваля сделката ни. Всъщност, ако не се откажете, ще се погрижа да загубите постовете си още утре. Сериозно ви говоря.

> 61

# Вирджиния

С всеки следващ километър от пътя Мустафа ал Ямани се връщаше към мисълта за собствената си смърт. По тялото му нямаше и сантиметър плът, която да не го боли. Все повече и повече волята го напускаше и той искаше да се откаже — да остави другите да довършат започнатото дело. Но не можеше да се предаде, нямаше право. Тепърва предстоеше да се направи още много, а той не можеше да се довери на този слабохарактерен пакистанец да запали пожара. Глупакът щеше да се напикае в гащите като уплашено малко дете и при най-малката опасност.

Ал Ямани бе в състояние да надвие болката още малко. Няколко дни агония не бяха нищо в сравнение с борбата на неговия народ. Той беше тръгнал на кръстоносен поход, продължение на хилядолетната битка между арабите и неверниците. Никога преди в историята обаче залогът не бе толкова голям. Време беше да се разпали истински световен джихад, да покажат на останалите правоверни, че Америка може да бъде заставена да падне на колене.

Ал Ямани обаче нямаше да се справи сам. Едва му бяха останали сили да ходи, а зрението му се влошаваше с всеки изминал час. Не искаше да мисли какво би станало, ако не бе срещнал Хасан и Халед. Неговите бойни другари бяха голяма утеха. Тримата заедно бяха минали през толкова много изпитания. Тяхната жертвоготовност и отдаденост бяха непоклатими. Те щяха да сторят всичко по силите си, за да доведат мисията до нейния славен завършек.

Дори Зубаир, въпреки всичките си притеснения, беше доказал своята полза за каузата. Ал Ямани не беше човек на науката. Той нямаше медицински познания, не знаеше как радиацията уврежда човешкото тяло. Разполагаше само с практически знания. Видял бе с очите си как десетки ислямски воини стават жертва на невидимия убиец. Копали бяха месеци наред сред онази корава пустош на северния бряг на Каспийско море в търсене на ядрените останки, зарязани и забравени от Съветския съюз. Цената беше висока, но в крайна сметка загубите щяха да се оправдаят многократно.

Тъй като по себе си знаеше на какво е способен невидимият убиец, Ал Ямани се вслуша в предупрежденията на Зубаир. Предположението на пакистанеца, че ще им трябват два часа, за да покрият сферата, се оказа погрешно. На практика им отне шест часа, но ал Ямани гледаше на това действие не само от съображения за собственото си здраве. Град Вашингтон беше опасан със сензори, които засичаха радиацията. Всеки мост, който водеше към града и всеки голям път бяха оборудвани със сензори. Ако ал Ямани искаше да прекара оръжието до точка, от която ще нанесе най-големи поражения, се налагаше някак си да мине покрай тях, а за тази цел оръжието трябваше да е покрито с обезопасителен щит. Първоначално си мислеше, че пътуването по вода ще излъже сензорите, но сега Зубаир ги убеди, че бомбата ще бъде открита моментално, ако не е покрита както трябва с друг материал.

Под ръководството на Зубаир Хасан набави значително количество обеднен уран от изхвърлени тежести за асансьор. За нещастие, сметището, в което ги забеляза, се намираше на другия край на града. Докато Хасан отиде да ги вземе, Халед придружи Зубаир до магазин за медицински консумативи, откъдето пакистанският учен купи четири оловни престилки като тези, използвани от рентгенолозите, няколко чифта дебели гумени ръкавици и два дозиметъра за измерване на радиацията. Като допълнителна застраховка наеха закрито ремарке с открадната от Хасан кредитна карта.

От намиращия се наблизо хипермаркет „Уолмарт“ купиха вода, сапун, нови дрехи и голям бял хладилник. Когато се върнаха на строежа, Зубаир нареди хладилника до асансьорните тежести, след което с помощта на парчета стиропор, взети от един склад за опаковки, направи гнездо за ядрения материал. От безопасно разстояние ученият нареди на Хасан и Халед да преместят ядрения материал от сандъка в хладилника и да го покрият със стиропор и обеднен уран. Зубаир няколко пъти им каза да работят бързо и да внимават. Когато свършиха, хладилникът беше поставен в ремаркето, а всичко останало изхвърлиха, включително и дрехите. Зубаир накара голите Хасан и Халед да се измият с вода и сапун зад фургона. След като си облякоха новите дрехи, всички заедно напуснаха Атланта.