Гледката го ужаси. Очакваше да види блестяща и лъскава сфера, направена от радиоактивния материал, а не полуръждясала метална баскетболна топка. Очите му се ококориха от страх, веднага скочи обратно на земята, като едва не си навехна глезена в бързината.

Зубаир се втурна към фургона, а останалите трима го зяпнаха от изненада.

— Трябва да се махнете по-далеч от сандъка! — извика им той. Без необходимите уреди ученият не можеше да определи до каква степен се е разгрял металът, но беше очевидно, че вече е започнал да излъчва силна радиация.

Ал Ямани гневно изгледа страхливия пакистанец. Беше същият като останалите трима. Саудитецът лично беше вербувал всичките учени и ги бе убил един по един, след като си бяха изпълнили задачата. Надяваше се поне този да покаже малко повече кураж пред лицето на такова величествено събитие, но, изглежда, беше слаб духом.

— От какво толкова те е страх?

— Материалът е изключително нестабилен, а дори не е покрит с безопасен щит. Как го вкарахте в страната?

Халед, който беше застанал между учения и пикапа, посочи към ремаркето.

— Скрихме го в доставка с гранит.

Зубаир се обърна към камиона. Ама разбира се. Гранитът не само че беше послужил като достатъчно надежден щит на устройството, но също така излъчваше собствена радиация, която бе объркала сензорите.

— Не се шегувам — каза той на ал Ямани. — Трябва да слезете веднага.

— Стига си преувеличавал. И без това не може да ми навреди повече, отколкото вече го направи.

— Напротив, може. Ако останеш там за по-дълго, ще си мъртъв още преди залез-слънце.

Саудитецът погледна към сандъка и се съгласи да изслуша учения. Слезе от пикапа, Хасан го последва.

— Обясни ми причината за страха си.

— Устройството не е покрито със защитна обвивка и външно личи, че материалът значително се е променил. Всяко по-продължително излагане на радиацията може да бъде фатално.

— Аз вече умирам.

— Но така смъртта ти ще се ускори още повече. За да транспортираме и сглобим оръжието, то трябва да е надеждно покрито. Иначе ще ни убие.

— Колко ще я ускори? — попита ал Ямани. Единственото, което го интересуваше, беше да се докопат до мишената.

— Най-вероятно ще си мъртъв, преди да стигнем до Вашингтон.

Саудитецът се намръщи.

— И какво предлагаш да правим?

— Вече казах, трябва да покрием устройството.

— Трудно ли е?

— Не, ако разполагаме с подходящи материали… олово или обеднен уран ще свършат работа.

— Колко време ще отнеме? — Ал Ямани беше предвидил време в запас, но то не беше чак толкова много.

Зубаир се замисли, след малко отвърна:

— Няколко часа.

— Имаме ли алтернатива?

— Не, ако искаш да стигнеш до Вашингтон.

Резервният план предвиждаше бомбата да бъде взривена в Атланта, но ал Ямани не желаеше да се задоволи с по-маловажния град. Особено след като сутринта беше изслушал речта на президента.

> 60

# Вашингтон, окръг Колумбия

В ресторанта „Смит и Воленски“ всички маси бяха заети, на бара посетителите стояха прави. Пат Холмс седеше на обичайната си маса в ъгъла, с гръб към стената и с лице към ресторанта. Като председател на Демократическата партия той трябваше да вижда другите и другите да виждат него. Обикновено вече щяха да са дошли половин дузина хора да му стиснат ръката, но не и тази вечер.

Холмс много добре разбираше на какво се дължи това. Причината се криеше в едната от двете жени на масата му. Валъри Джоунс имаше уникалната способност да отблъсква хората само с присъствието си. Привързаността на Джоунс към нейната любима Демократическа партия беше като религия. Толкова беше отдадена на партийната кауза, че не понасяше никакви републиканци, нито си правеше труда да крие омразата си към тях. Мразеше дори неутралните заради неспособността им да изберат страна, на която да застанат. Наричаше ги безгръбначни. Поведението й към „противника“ беше характерно повече за фанатизиран доброволец за фронта, отколкото за служител от Белия дом. Отвратителната й репутация караше по-цивилизованите и тактичните да я подминават отдалеч.

В интерес на истината, когато наоколо нямаше журналисти и камери, а предизборната кампания беше отминала, болшинството от демократите и републиканците се харесваха и си пиеха заедно бирата. Холмс спадаше към болшинството. Когато службата го изискваше, той заставаше пред камерата и обвиняваше републиканците в егоизъм и некадърност. После обаче отиваше да играе голф с приятел от Републиканската партия.

Понякога се питаше дали началничката на президентския кабинет е забелязала, че толкова много авторитетни хора не я харесват. Едва ли. Джоунс беше като кон с капаци — съсредоточена, с изключителни организаторски способности и незаменима политическа интуиция. Но що се отнасяше до елементарните умения за общуване, тя беше направо инвалид. В края на краищата, казваше си Холмс, всяка администрация се нуждае от човек като Джоунс — питбул, който да държи хората на разстояние.

Пеги Стийли беше съвсем различна като човек. Около нея сякаш витаеше звезден ореол. Имаше превъзходен външен вид, умът й сечеше като бръснач, беше хитра. Цяла катастрофа бе да я имаш за противник, каза си той. Холмс страшно много искаше да я вкара в леглото си, но имаше достатъчно богат опит във флиртуването и знаеше, че най-добре е да я накара тя да го ухажва, а не той нея.

Сервитьорът се насочи към масата му, но преди да се е приближил, Холмс му махна да донесе още една бутилка „Силвър Оук“. Предвид чувствителните теми на разговора им, не желаеше никой да припарва близо до масата.

— Нямам нищо против чутото. — Холмс се наведе напред и понижи глас. — Мисля, че така в партията ще се влее нова енергия.

— Съгласна съм — каза Джоунс и нападна пържолата с ножа.

— Вицепрезидентът Бакстър е смотаняк — продължи Холмс. — Стоукс е по-млад, изглежда по-добре и има красива жена. Малко му липсва опит, но като цяло мисля, че ще е добър избор.

Стийли се канеше да сложи хапка от нейния сготвен по чилийски костур в устата, но вилицата й застина във въздуха.

— Жена му не е красива.

— Напротив. — Холмс вдигна чашата си с вино. — Много е привлекателна.

Стийли хапна от рибата и поклати глава енергично.

Холмс отпи от виното.

— Освен ако не си лесбийка, Пеги, мисля, че аз по-добре мога да отсъдя по въпроса. Тя е една добре изглеждаща жена… повярвай ми.

Искаше да поспори с него, но си даде сметка, че не е хубаво омразата й към съпругата на нейния шеф да излиза наяве.

— Просто разлика в гледните точки… това е всичко. — Тя отпи от водата и бодна с вилицата от граха. — Значи се договорихме.

Холмс погледна към Джоунс и се запита дали двете изобщо се бяха допитали до президента за решенията си.

— Робърт съгласен ли е?

— Напълно. Знаеш, че мрази малката невестулка.

— Добре. Знам, че не се понасят много, но искам да го чуя от него лично.

— Защо? — Джоунс отпи от виното. — Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти… Просто искам да се уверя, че е премислил добре нещата. Не всеки ден президентът сменя вицепрезидента си.

— Правено е и преди — сопна се Джоунс. Намекваше, че не е кой знае какво събитие.

Холмс обаче искаше всичко да бъде сторено по най-добрия начин.

— Казах, че идеята е добра. Просто трябва да подходим внимателно. Последното, което ни трябва сега, е Бакстър да ни извади кирливите ризи насред кампанията, защото е решил, че сме му скроили заговор.

— Та ние наистина му кроим заговор — каза Стийли. — Не виждам защо трябва да си мисли друго.

— Партията е по-важна от който и да е отделен човек — намеси се Джоунс. — Не го ли проумее, ще му дадем ясно да разбере, че ако се разпищи на пресата, жив ще го закопаем.

— Напълно си права — съгласи се Холмс. — Ще се възползваме от партийната му лоялност, а ако не поиска доброволно да слезе от борда, ще види, че нещата могат доста да загрубеят. Изключително важно е обаче да го принудим да си тръгне тихо.