— Господин Рап, това е вътрешен въпрос и материалите вече са предадени на съда.

— Тоест?

— Двамата заподозрени имат адвокат. — В тона й вече ясно се долавяше раздразнение. — Нали не препоръчвате да прибегнем до мъчения, за да ги накараме да проговорят?

— Не ме интересува как ще ги накарате да проговорят, просто го направете, и то бързо.

Лицето на Стийли почервеня, но пронизващите й очи не се отлепиха от Рап.

— Та това е нелепо!

— Ще ви кажа какво е нелепо. Мустафа ал Ямани, един от водачите на „Ал Кайда“, в момента се намира в Америка. И ви гарантирам, че двамата мъже, които сте задържали, могат да ни дадат информация, благодарение на която да го заловим.

— Господин Рап, Министерството на правосъдието не ви казва как да си вършите работата извън страната, така че ви предлагам да ни върнете услугата и да не ни се месите във вътрешните работи.

— Напротив, опитвате се да ми казвате как да си върша работата. Просто аз не ви обръщам внимание.

— Ами тогава и ние ще трябва да сторим същото.

— Откъде сте сигурни, че нямат друга бомба? Откъде сте сигурни, че не са планирали друга атака? Не можем да оставим всичко на случайността. Двамата арестувани трябва да бъдат разпитани. И не ми се оправдавайте, че не може да намерите федерален съдия, който да им отнеме гражданството. Защото аз се сещам за един, който ще свърши всичко за половин час.

— Не стига, че сме изправени пред медиен скандал — намеси се Валъри Джоунс, — ами сега трябва да търпим и това. Писна ми от подобни изблици. — Тя погледна към шефката на Рап. — Ако не можеш да го контролираш, не го води на нашите съвещания повече.

Мич се изправи така рязко, че столът му се преобърна. Той силно удари с длан по масата.

— Изблици! Онези двамата негодници възнамеряваха да изтрият от картата Вашингтон! Нима американските граждани ще възнегодуват, ако откажем на двама правото на съдебен процес!

— Стига. — Президентът стана и посочи към Рап и Кенеди. — Двамата, кабинета ми! Веднага!

> 58

Рап тръгна към коридора и сериозно се замисли дали да не излезе и изобщо да не се върне. Едно беше да не споделят отдадеността му на каузата, съвсем друго — да застават на пътя му. Кенеди го спря.

— Ти каза каквото трябваше.

Рап поклати глава и продължи напред.

— Писна ми от тия глупости, Айрини.

— Знам, но ще направиш грешка, ако си тръгнеш сега. Той иска да те изслуша.

Изненадан, Мич обърна глава и се вторачи в нея. Кенеди обикновено искаше от него да си държи устата затворена. Влязоха в Овалния кабинет, миг по-късно към тях се присъединиха президентът и Джоунс. Четиримата застанаха един срещу друг пред бюрото на президента.

Джоунс понечи да говори, но президентът вдигна ръка и я спря. Очевидно беше, че се стараеше да запази хладнокръвие.

— Тук е Белият дом. Трябват ми уравновесени съветници, а не сприхави скандалджии.

Рап не можеше да търпи повече. Направо побесняваше, когато се взимаха такива сбъркани решения по съвсем сериозни проблеми.

— Уравновесени. Добре, какво ще кажете за тази уравновесена оценка. — Рап си пое дълбоко дъх и с много спокоен глас добави: — Следващия път, когато ислямски радикални фундаменталисти се опитат да вдигнат Вашингтон във въздуха да не се вслушвате толкова внимателно в думите на главния прокурор, който просто гледа да си спечели слава и да бъде следващият кандидат за вицепрезидент.

— Внимавай как разговаряш с мен.

— О… забравих нещо. Също така не трябва да се вслушвате много в думите на началничката на кабинета си, защото тя няма ни най-малка представа от тероризма.

Хейс се изчерви.

— Мич, много те уважавам, но започвам да се уморявам вече… идваш тук и се перчиш, като че си единственият, на когото му пука. Единственият, който има принос.

Гневът на Рап достигна точката на кипене.

— Следващия път, когато се заемете да сравнявате моя принос в борбата с тероризма с приноса на вашите политически помощници, няма да се налага да ме уволнявате, защото ще съм си подал оставката.

— Всеки дава своя принос. Само защото не действат на открития терен не означава, че не са допринесли във войната с тероризма. Трябва да се научиш да уважаваш мнението на другите и да разбереш, че не си единственият, който има готови отговори.

Рап нито за секунда не се поколеба дали е прав. Вярно, имаше своите грехове и много добре си даваше сметка за тях, но току-що чутото от президента си беше пълна глупост.

— Господин президент, вие си седите тук, във вакуум, заедно с всичките психопати и така наречените експерти, които обикалят около вас и ви съветват. Хрумна ли ви обаче, че бяхте на косъм да изгорите като факла от ядрената бомба?

— Разбира се.

— Господин президент, много неща аз не ви казвам. Неща, които е по-добре да не знаете, но може би сега е моментът да хвърля малко светлина върху това какво е необходимо, за да спечелим тази война. Имате ли представа как разбрахме, че ядреният материал плава с кораб за Чарлстън?

Хейс поклати глава.

— Взехме петима пленници от онова село в Пакистан, сър, но никой от тях не искаше да говори. Аз ги подредих в редица и започнах с първия от тях, Али Саид ал Хури. Допрях пистолет до главата му и когато той отказа да отговори на въпроса ми, му пръснах мозъка, господин президент. Екзекутирах копелето и изобщо не почувствах срам или вина. Помислих си за невинните мъже и жени, които бяха принудени да скочат от горящата сграда на Световния търговски център, и натиснах спусъка. Преместих се до следващия терорист и също му пръснах мозъка. Третият запя като славей. Така разбрахме за бомбата, сър. Ето това е необходимо, за да се спечели войната срещу терора. Така че не ми изнасяйте лекции за приноса, защото се съмнявам, че на някой друг от вашия екип по националната сигурност му стиска да дръпне спусъка. И никога не забравяйте, че ако аз не го бях сторил, сега нямаше да можем да спорим тук с вас. Със сигурност.

> 59

# Атланта

Беше около десет сутринта, когато стигнаха строежа. Ал Ямани мина с колата два пъти покрай входа, преди да завие вътре. Дори веднъж спря и огледа небето за хеликоптери. Те му напомняха неговите ранни години в Афганистан, когато съветската армия доминираше на бойното поле със смъртоносни крилатите си машини. За пореден път ал Ямани с горчива ирония си припомни, че тогава именно американците им помогнаха с преносимите ракети „Стингър“ да победят безбожните комунисти. За ал Ямани това беше само поредното доказателство, че Аллах е на тяхна страна.

Когато спряха на разчистената от дърветата площадка, слънцето вече надничаше над върховете на високите борове в горите на Джорджия. Саудитецът слезе от колата с чифт евтини слънчеви очила на лицето. Беше ги купил, за да пази все по-чувствителните си към светлината очи.

От фургона излязоха двама мъже с ухилени физиономии.

— Имтаз — Ал Ямани свали очилата, — това са Халед и Хасан.

Тримата си стиснаха ръце. Ал Ямани често беше мислил за двамата си стари приятели, след като за последно ги видя в Куба преди седмица. Успокои се, когато разбра, че до този момент американците не са ги разкрили.

— Нашите пратки пристигнаха ли? — попита ал Ямани.

Хасан, по-високият и по-възрастният от двамата, отвърна:

— Да, главният компонент пристигна вчера.

— Заведи ме при него. Искам да го видя.

Четиримата излязоха навън. Хасан ги отведе при пикапа и отвори вратата отзад. По средата на товарната платформа лежеше дървен сандък с размери приблизително метър на метър. Хасан се качи и подаде ръка на немощния си приятел. С помощта на метален лост отвори капака на сандъка и отвътре се показа завит в брезент пакет с кръгла форма. Двамата за миг застинаха, загледани в разрушителния предмет. Толкова усилия бяха положили, за да се сдобият с него. Слънцето припичаше приятно. Те се спогледаха и доволно се усмихнаха един на друг. На път бяха да извършат нещо велико. Зубаир стоеше долу до пикапа и приличаше на дете, което опитва да види за какво толкова са се развълнували възрастните. Ролята му в начинанието беше да проектира детонаторите и да помогне при оформянето на пластичния експлозив. Поради съображения за сигурност той беше държан далеч от радиоактивния материал и дори още не го беше виждал. И тъй като изгаряше от нетърпение, накрая не издържа и се качи да погледне.