— Какво казват останалите десет процента?

— Има малка вероятност да е от ранните проекти на пакистанците.

Президентът погледна към държавния секретар за малко и отново се обърна към Раймър:

— Въз основа на информацията, с която разполагаме, съм склонен да мисля, че вероятността бомбата да е пакистанска, е много по-голяма.

— Именно информацията, сър… изчезналите учени най-вече… ни карат да не отхвърляме пакистанската версия. От чисто научна гледна точка обаче сме сигурни, че е съветско.

— Защо?

Раймър огледа останалите участници.

— Както вече споменах, ще са ни необходими шест месеца, за да разберем какъв радиоактивен материал е използван. С други думи да установим с голяма точност кой е ядреният реактор, в който е бил произведен. Но това не е единственият начин да се идентифицира материала — чрез анализ на схемата на устройството. В началото бяхме като ошашавени. Не бяхме виждали подобно нещо, което ни наведе на мисълта, че е проектирано по пакистанска схема, за която не знаем нищо. И тук започнаха разногласията. От въпроса за схемата.

— Вкарахме схемата в компютрите, но без резултат. Обикновено главите с мощност от десет до двайсет килотона се проектират за торпеда, крилати ракети или артилерийски снаряди. Нашето оръжие обаче не се вмества в нито един от тези носители. Тъкмо бяхме изчерпали всичките си идеи, когато един от нашите по-стари учени си спомни за серия ядрени опити, които Съветският съюз проведе в края на шейсетте и началото на седемдесетте години. — Раймър прелисти някаква дебела папка и продължи: — Колко от вас са запознати с ядрения полигон в Казахстан?

Единствените, които вдигнаха ръце, бяха генерал Флъд и директор Кенеди.

Раймър вдигна във въздуха географска карта.

— Казахстанският ядрен полигон е разположен в западната част на страната, на северния бряг на Каспийско море. От 1949 та чак до 1990 г. Съветите извършиха 620 официално известни ядрени експлозии там. Това прави приблизително две трети от всички съветски ядрени опити. Над триста мегатона ядрени оръжия бяха взривени там. Което е равносилно на около двайсет хиляди бомби като тези, пуснати над Хирошима, и почти два пъти повече от мощността на всички извършени американски опити.

Рап чу само първата част. Останалото не беше толкова важно за него. Той вдигна ръка.

— Пол, ти каза, че полигонът се намира на северния бряг на Каспийско море.

— Точно така.

— Интересно е да спомена, че когато нападнахме лагера на „Ал Кайда“ в Пакистан, открихме сред другите неща и карта на Каспийско море.

Раймър искрено се изненада.

— Можеш ли да ми я пратиш, след като свършим?

— Разбира се.

Раймър си надраска някаква забележка в тефтера и продължи:

— От края на шейсетте до средата на седемдесетте Съветите направиха поредица от изпитания на ядрени експлозиви. Не знаем много за тях, защото не бяха предназначени за военни цели.

— Тогава за какво са били? — попита президентът.

— Значителна част от недрата на казахстанския полигон е богата на солни залежи. Идеята за опитите беше да се създаде изключително евтино и голямо съоръжение за складиране на петрол, природен газ и радиоактивни отпадъци.

— И докъде стигнаха?

— До никъде. Съветски учен, който беше участвал в програмата, избяга на Запад през 1979 г. и ни даде подробна информация за резултатите. Нашите учени провериха информацията и единодушно излязоха със заключението, че подобен план е безсмислен.

— Добре де, но как „Ал Кайда“ е спипала бомбата? — попита президентът.

Според Раймър възможностите бяха само две. Първата, че руснаците са продали радиоактивния материал, беше малко вероятна и той нямаше намерение да я излага пред тези хора, докато не се сдобиеше с повече информация. Другата възможност, че „Ал Кайда“ е изровила материала от недрата на полигона, беше по-вероятна, но тук, на масата, седяха хора, които много по-добре можеха да отговорят на този въпрос.

— Не знам, господин президент.

Държавният секретар се обърна към Кенеди:

— Трябва да информираме руснаците.

— Съгласна съм. Те могат да натиснат казахите по-добре от нас.

Президентът погледна към Флъд.

— Генерале?

— Съгласен съм. В техен, както и в наш интерес е тия проклетии да не циркулират така свободно. Може и да не ни кажат всичко, което разберат, но със сигурност ще решат проблема.

— Какво точно искате да кажете? — попита Джоунс.

— В Русия при подобни случаи подходът е един — заподозрените се изправят за разстрел и ако искат да спасят себе си и своите близки, започват да се изповядват пред следователите.

Рап не се сдържа да изрази мнението си по този въпрос:

— Така би трябвало да постъпим и ние с онези двамата, заловени в Чарлстън.

Ако някой друг беше направил коментара, щяха да го възприемат като остроумна шега и да се засмеят, но тъй като беше Рап, присъстващите разбираха, че предложението му е напълно сериозно.

Президентът остави думите без реакция. Кенеди го беше предупредила, че Мич никак не харесва стъпката на Министерството на правосъдието. Хейс обаче се надяваше при първа възможност да му втълпи малко здрав разум.

— Не е необходимо да казвам, че трябва да запазим пълно мълчание по въпроса. До този момент пресата не е надушила колко разрушително можеше да бъде оръжието. Искам да наблегна на думата „можеше“. Говорих с Пол. — Хейс погледна към Раймър. — Терористите нямаха шанса да сглобят напълно устройството, но дори и да имаха, само много опитен и образован човек би се справил с тази задача. Затова най-вероятно щяхме да си имаме работа само с „мръсна“ бомба. Ето защо… поради очевидни причини, оттук нататък за устройството в официалните кръгове ще се говори като за „мръсна бомба“.

Рап стисна юмруци от вълнение. Катастрофата беше предотвратена, но все още предстоеше доста работа, а вместо това те си играеха на думи. Не можеше да се сдържи и да не отправи забележка.

— Пол, доктор Имтаз Зубаир не е ли достатъчно опитен и образован, за да сглоби оръжието? Ако това беше станало, нямаше ли бомбата да постигне максималния си ефект?

— Да. — Раймър кимна.

— Кой е доктор Зубаир? — попита Джоунс.

— Пакистански ядрен физик, който в понеделник е влязъл с фалшив паспорт в страната. — Рап погледна към президента и към Джоунс. — Не сте ли чували за него?

— Да, чухме — троснато отвърна Джоунс. — Достатъчно грижи си имаме, за да се тревожим за всеки един терорист поотделно, който се опитва да ни нападне.

— Вал, след като е пристигнал в Лос Анджелис, знаеш ли накъде се е запътил?

— Не. — Началничката на президентския кабинет започна да си води някакви записки, сякаш Рап не я вълнува изобщо.

— В Атланта. — Мич се обърна към главния прокурор и заместничката му. Директорът на ФБР Роуч, който седеше до Стоукс, знаеше какво следва и леко издърпа стола си назад, по-далеч от фронтовата линия.

— Друг от Атланта познаваме ли? — попита Рап със зловещо спокоен тон. — Май че имаше двойка саудитски имигранти, които вчера се опитаха да приберат ядрената бомба, а?

Главният прокурор понечи да отговори, но Пеги Стийли го изпревари:

— Накъде биете, господин Рап?

Мич до известна степен беше изненадан от репликата, но бързо се окопити:

— Не ви ли мина през ума, че точно ония двамата, дето ги държите във Феърфакс, могат да ни кажат къде да търсим Зубаир?

— Господин Рап, разследването ни върви много добре, така че продължавам да не разбирам гледната ви точка.

— Открихте ли Зубаир?

— Не, господин Рап, не сме, но ви уверявам, че ще го открием.

Мич не възнамеряваше да се дава лесно.

— Е, простете ми, че не споделям вашата увереност.

Стийли предпочете да не реагира на последната нападка.

Но и Рап не беше свършил.

— Каква информацията извлякохте от двамата мъже в затвора?

Стийли го погледна с досада, сякаш се беше уморила от въпросите му и едва сдържа нетърпението си към него.