Зубаир беше виждал подобна картина и преди, докато работеше в атомната електроцентрала в Часнуп, Централен Пакистан. Един от сензорите се беше повредил и не регистрира изпускането на радиация. Техникът бе продължил да работи в заразеното помещение, направо изкара цялата си смяна. Разбра го после, но беше късно.

В рамките на един ден човекът започна да повръща, а кожата му се покри с червени възпалени петна. Очите му се подуха, последваха болезнени спазми и агония, накрая ръцете му омекнаха като желатин и той умря от силен кръвоизлив. Зубаир още помнеше виковете му. Какъв ужасен начин да умреш.

Той седна на ръба на леглото и впери поглед в телевизора. Ал Ямани му беше наредил да го извика, когато се появи американският президент. Според репортера изявлението закъсняваше, но очакваха да започне всеки момент.

Когато най-накрая президентът се качи на трибуната, Зубаир извика саудитеца. Секунда по-късно онзи излезе от банята и избърса устата си с хавлия. Зубаир забеляза кърваво петно върху хавлията и го попита:

— Мога ли да облекча с нещо бремето ти?

Ал Ямани поклати глава и също седна на леглото. Той с интерес чакаше да чуе какво ще каже американският лидер. До президента застанаха двама мъже и една жена.

— Ще направя кратко заявление и ще отговоря на няколко от вашите въпроси, след което ще дам думата на главния прокурор Стоукс. Вчера Министерството на правосъдието и ФБР осуетиха голяма терористична атака на „Ал Кайда“ срещу Вашингтон. Както пресата вече отбеляза, планът на терористите беше да вкарат с контейнеровози частите на мощна бомба. Благодарение на упоритите усилия и навременните действия на Министерството на правосъдието, ФБР, ЦРУ и Министерството на отбраната атаката беше предотвратена и като резултат организацията на „Ал Кайда“ претърпя сериозно поражение. Терористичните клетки, разположени тук, в Съединените щати, бяха разкрити и в момента се извършват арести на членовете им. Сега ще отговоря на част от въпросите ви, след което изявление ще направи и главният прокурор Стоукс.

Слаб мъж с преждевременно прошарена коса се изправи и попита:

— Господин президент, вярно ли е, че вие и висшите членове на администрацията се бяхте евакуирали от града във вторник през нощта?

— Като стандартна превантивна мярка, която е част от Продължаването на управлението, от града бяха евакуирани някои хора и преместени в обезопасени секретни места.

— Вие бяхте ли сред тези хора?

Президентът се ухили.

— Поради съображения за сигурност не мога нито да потвърдя, нито да отрека. — Той посочи към друг репортер.

— Господин президент, можете ли да потвърдите, че нападението е трябвало да се извърши в събота, по време на церемонията по откриването на паметника на загиналите във Втората световна война? И ако е така, какви допълнителни мерки ще предприемете, за да опазите чуждестранните държавни глави, които започват да пристигат утре, за да присъстват на събитието?

— Най-напред, искам да подчертая, че „Ал Кайда“ се озова в ролята на гонения. Ударът, на когото възлагаха най-големи очаквания, се провали. Що се отнася до това дали атаката е била свързана със съботната церемония… досега не сме получили конкретна разузнавателна информация, която да ни наведе на подобен извод. Ще отговоря на още един въпрос.

Група репортери започнаха да задават въпросите си на висок глас и президентът избра един от тях. Другите веднага млъкнаха.

— За какъв вид експлозивно устройство става дума, сър?

Президентът поклати глава.

— В момента провеждаме разследване и не мога да съобщя такива подробности.

Една жена се приближи до президента. Той благодари на журналистите и си тръгна. Човекът, в когото ал Ямани разпозна главния прокурор, излезе на трибуната и започна речта си. На ал Ямани не му беше необходимо да слуша повече.

Той изключи телевизора и се обърна към помощника си:

— Време е да вървим.

— Ще се върнем ли?

— Не.

Зубаир предложи той да кара, но ал Ямани отказа. Качиха се в колата под наем и напуснаха мизерния мотел. Саудитецът искаше колкото се може по-скоро да се отърве от колата. „Непрекъснато късай нишките, които водят към теб“ — повтаряше си той. Докато се придържаше към това правило, американците нямаше да го хванат и той щеше да им покаже, че президентът е отпразнувал пирова победа.

> 57

# Вашингтон, окръг Колумбия

Рап не гледаше на професията си с категориите на любовта и омразата. Това беше призвание, дълг, а не нещо, което зависеше от настроението му. Важен беше само приносът му за каузата, в която той искрено вярваше. Съществуваха обаче и някои аспекти в работата му, които не пораждаха ентусиазъм у него, и се стараеше да избягва. Един от тях бяха посещенията му на Белия дом.

Най-напред, Рап и шефката на президентския кабинет не можеха да се понасят. Тя представляваше пречка за всеки негов план или действие. Самият факт, че политиката играе такова голямо значение за всяко едно решение на президента, не се побираше в ума на Рап. Тук се прибавяше и двуличната, замъглена политическа коректност, с която беше пропита почти всяка среща. В крайна сметка се стигаше дотам, че се спореше и обсъждаше незначителното, а истински важните проблеми се подминаваха и оставяха на другите. На подобно място човек на действието като Рап никак не се чувстваше комфортно. Въпреки това в четвъртък сутринта седеше в залата с портрета на Теодор Рузвелт. Настроението му беше все така мрачно, но заради Айрини той стори всичко, за да го прикрие. Само четири от осемнайсетте кожени стола бяха заети. Екипът по националната сигурност се беше събрал и чакаше началникът си да дойде.

Президентът Хейс влезе с усмивка на лицето и доста бодра крачка. Всички станаха, дори Рап, макар да не му се нравеше. Когато мина покрай него, президентът му стисна рамото като знак на благодарност. Това беше първата възможност да изрази благодарността си лично, откакто Мич се беше върнал.

Хейс седна на мястото си, което гледаше към портретите на Линкълн и Джеферсън. Началничката на кабинета Валъри Джоунс, винаги наблизо до господаря си, седна отдясно на президента. Не за пръв път на Рап му хрумна, че ще е по-уместно тя да седи от лявата му страна. После влезе главният прокурор Стоукс, следван от висока блондинка. Рап предположи, че е онази прословута Стийли, за която му беше казал Макмахън. Мич изпитваше толкова силно негодувание към нея, че това му попречи да забележи красотата й. Служителите от Министерството на правосъдието заеха местата си срещу президента и съвещанието започна.

Рап беше гледал част от пресконференцията в лимузината на Кенеди. Очевидно Стоукс се стремеше да извлече максимална изгода от хвалбите на президента. След като съветникът по националната сигурност Хейк обяви дневния ред, Пол Раймър от Министерството на енергетиката взе думата.

Тонът на човека, отговарящ за екипите НЕСТ, беше мрачен:

— Нашите учени стигнаха до заключението, че ако всички компоненти на устройството бяха сглобени, взривът ще е с мощност двайсет килотона. Ядрено оръжие от такъв мащаб щеше да унищожи столицата, над сто хиляди души щяха да загинат само от ударната вълна. В рамките на един месец броят на жертвите щеше да се удвои от радиацията и топенето.

В залата настъпи гробна тишина. Тъй като в една или друга форма беше свикнал да обсъжда стратегически сценарии, първи реагира генерал Флъд:

— Имате ли предположения откъде може да е дошло това нещо?

— Въпросът още ни измъчва — отвърна Раймър. — По нашите стандарти двайсет килотона не са много, но в никакъв случай не са и малко. Подробното изследване на радиоактивния материал може да отнеме до шест месеца, но някои елементи в начина на проектиране на устройството ни карат да смятаме, че оръжието е произведено в Съветския съюз.

Президентът усети, че има и още.

— Много неуверено звучите.

— Имаме леко разногласие сред учените. Деветдесет процента от тях обаче са уверени, че оръжието е направено в Съветския съюз.