Това бе преди близо дванайсет часа. Сега, докато слънцето изгряваше, те наближаваха следващата си точка. Беше петък сутринта и им оставаше по-малко от ден и половина, за да заемат уречената позиция. Спряха да закусят в Брейси, Вирджиния, и изчакаха да стане седем часа, за да се обадят по телефона. Ал Ямани откри един телефонен автомат и набра номера, който беше научил наизуст. Обади се мъжът, чийто глас не беше чувал от години.

— Франк там ли е? — попита ал Ямани.

Последва кратко колебание и гласът отвърна:

— Съжалявам, набрали сте грешен номер.

Ал Ямани затвори и отиде при чакащия го пикап. Зубаир и Халед седяха отзад, Хасан беше зад волана. Ал Ямани се качи вътре и взе картата. Посочи някакво място и каза:

— Ето тук трябва да се срещнем с него. В дванайсет. В Националния парк в Ричмънд.

Хасан кимна и включи на скорост.

— Ще стигнем дори по-рано.

— Добре.

Ал Ямани се загледа през изцапаното с размазани мухи предно стъкло. Отчаяно много искаше да направи и последната крачка. Мъжът, на когото се беше обадил, щеше да го попита кой номер търси, ако подозираше, че го следят. За щастие, той не изрече тези думи. Ако го беше сторил, ал Ямани нямаше да знае как да постъпи. Ако не се свържеха с този човек, всичките им надежди щяха да са изгубени. Толкова много бе жертвано досега, че Аллах не би позволил да се провалят.

> 62

# Вашингтон, окръг Колумбия

Рап седеше в конферентната зала на Обединения център за борба с тероризма и слушаше с половин ухо брифинга. Нямаше да е лошо направо да си излезе. Прекалено много глупости говореха, прекалено много правила имаше. Хората не кипяха от ентусиазъм да си свършат съвестно работата. Да, вярно, тук беше Америка. Да, тук законите трябваше да се спазват. Ала ако някога се налагаше не чак да се нарушат, но поне да се заобиколят, то това бе сегашният случай.

Тази обаче нямаше да я бъде, защото високата метър и осемдесет руса фурия от Министерството на правосъдието излезе на сцената с цяла армия адвокати, които следяха дали всичко се прави по закон. Приготвили се бяха за съдебен процес и нямаха никакво намерение да оставят някакъв си шпионин от ЦРУ или банда дебеловрати специални агенти от Бюрото да им развалят удоволствието. Всичко се превръщаше във фарс. Сърцето му се късаше, докато слушаше как тези хора бръщолевят за задължително издаване на заповеди за обиск, съветват как трябва да се влиза в дома на заподозрените и как арестуваните да се подреждат в полицейския фургон. Дори шефката му го беше изоставила.

Кенеди беше наредила да предадат на ФБР всичко, касаещо последната командировка на Рап в Югозападна Азия, включително и Ахмед Халили — младият компютърен специалист от Карачи. Неговото съдействие им беше помогнало да попаднат по следите на някои електронни страници за чат, благодарение на които „Ал Кайда“ поддържаше връзки с американските си групи.

Уахид Ахмед Абдула, когото Рап беше прострелял в коляното, все още се намираше в ръцете на ЦРУ, но не беше дал кой знае колко ценна информация. Рап и доктор Хан стигнаха до извода, че коефициентът на интелигентност на Абдула не е от най-високите. Изглежда основната му функция в „Ал Кайда“ беше да набира средства от другите богати саудитски фамилии.

Въз основа на показанията на британския капитан, изваден от морето от Бреговата охрана, сега разполагаха с фоторобот на ал Ямани. Този фоторобот и паспортната фотография на Имтаз Зубаир бяха разпратени буквално до всеки един полицай и служител на реда в страната. Точно в момента в Атланта се провеждаше мащабно разследване. Бяха по дирите на Зубаир. След пристигането му от Лос Анджелис той беше отишъл в хотел „Риц“ в Бъкхед. Един служител от хотела го беше разпознал. Цяла армия агенти щурмува транспортната компания, собственост на двамата мъже, арестувани в Чарлстън. Сега те претърсваха склада сантиметър по сантиметър и разпитваха всеки, с който компанията имаше делови взаимоотношения. Също така бяха свързали нишките с трупа, който намериха в закрития паркинг в Чарлстън. Беше кувейтец, студент в Университета на Централна Флорида, пребиваващ със студентска виза. Интересно, адресът на университетската му електронна поща беше открит на лаптопа на Халили, а прободната рана, вероятно от нож, много приличаше на тази на британския капитан.

На другия фронт, както и можеше да се предположи, кубинците не изявиха желание да помогнат. И Кенеди, и държавният секретар се обадиха по телефона на руските си колеги с молба да натиснат кубинците да им дадат цялата информация за ал Ямани, с която разполагат. Очакваха отговора им до един час. Сигурно Фидел пак щеше да ги изнудва за компенсации — най-вероятно в щатски долари.

Наближаваше обяд и Рап си мислеше да излезе от града по-рано. Трябваше да хване самолета за Милуоки в четири следобед и след като стигне, да вземе кола под наем. С колата щеше да стигне до къщата на свекъра и свекървата, където заедно щяха да отбележат Деня на загиналите във войните. Кенеди го беше помолила да се навърта наблизо и да държи нещата под око, поне докато дойде време за полета му. Самата тя беше заминала още по-рано със сина и майка си, за да прекара уикенда на морския бряг — първата й почивка от години насам.

Рап не копнееше за почести и слава. Просто искаше да го изслушат и да се отнесат към думите му сериозно. В тази връзка извинението на президента донякъде го утеши, но колко време щеше да трае успокоението му, не знаеше. В сегашната мащабна операция по издирването на терористите той не можеше да помогне с нищо. Не беше свикнал да работи в рамките на големи държавни бюрократични машини. Те се задвижваха прекалено бавно, а и в тях трябваше да се придържаш към твърде много правила. Мич проявяваше най-ефикасно способностите си само когато действаше автономно и независимо, безшумно и решително.

Може би наистина беше време да си отиде и да си спести главоболията. Сериозно обмисляше идеята. Жена му много му липсваше, а разследването тук само му губеше времето.

Едрата блондинка от Министерството на правосъдието обяви кратка трийсетминутна почивка за обяд. Присъстващите станаха, някои се посветиха на телефоните, други тръгнаха да проверяват електронната си поща, трети отидоха да хапнат в столовата. Рап до такава степен се беше отнесъл, че не забеляза как настървението на Стийли към него малко отслабна.

След като Валъри Джоунс миналата вечер си тръгна от вечерята, Стийли притисна Холмс да уточни какво точно е имал предвид за Рап. Тя самата не криеше, че знае твърде малко за него. Всичко, което беше чела или чула за неговите подвизи, тя определяше като преувеличение на журналистите. Холмс й отговори, че каквото и да е чела или чула, едва ли има нещо преувеличено. Да, медиите тълкуваха погрешно голяма част от фактите, но в случая с Рап те не знаеха дори и за половината от делата му.

— В действителност — добави Холмс, — те дори не са опознали върха на айсберга.

Холмс отказа да й съобщи подробности. Намекна само, че във Вашингтон има доста влиятелни хора, които подкрепят Рап в неговите дела. Хора, с които президентите, били те демократи или републиканци, често се съветват. Холмс я предупреди, че най-лесният начин да си съсипе кариерата и вероятно тази на шефа си е да продължи с глупавата акция срещу Рап. Също така я посъветва да внимава как се държи с шефката на Рап, доктор Кенеди. Въпреки скромното си и тактично държание директорката на ЦРУ разполагаше със значително влияние в кръговете, в които дори той не влизаше. За доказателство й довери, че човек от администрацията на Хейс скоро ще си отиде, а дори президентът още не го знае. Стийли тръгна да изразява предположенията си, но Холмс я веднага я прекъсна.

— Повярвай ми, човекът е много нависоко и не е вицепрезидентът. Той ще си е тръгнал до следващата есен и заслугата за това ще е на Кенеди.

Скептична по природа, Стийли реши да се вслуша в предупреждението на председателя на Демократическата партия, но само частично. В този Мич Рап имаше нещо много мистериозно и в същото време привлекателно. Някаква безпардонност. Той беше като животно, което не дава да го опитомят. Дързостта, която беше демонстрирал пред президента и високопоставените членове на кабинета, беше забележителна.