Харли отиде до голямата дъска, която на практика обрамчваше периметъра на палатката. В средата беше закачена прословутата карта на Вашингтон с обозначенията, която беше разстроила всички. До нея имаше друга карта, която Рап не беше виждал.

— Открихме я сгъната и напъхана в папка. — Харли посочи в горната част на картата. — Можеш ли да разчетеш нещо?

— Частично. — Рап се вгледа в картата. Веднага разпозна голямата синя форма в средата. — Това е Каспийско море, нали?

— Точно така. — Картата беше на Каспийско море, чиито южни брегове бяха на територията на Иран, а северните — на Казахстан. — Имаш ли някакви догадки за какво им е тя?

— Никаква представа нямам.

— Ние също. А онези карти не се нуждаят от разяснение.

Едната беше на цялото Източно крайбрежие на Съединените щати, а другата — на Флорида и северната част на Карибско море.

Харли посочи нещо върху едната.

— Виждаш ли оградените полета?

— Ню Йорк, Маями, Балтимор и Чарлстън.

— Вярно. Четирите най-оживени пристанища на Източния бряг.

— Мамка му!

— И това не е най-лошото. Ела да видиш нещо друго. — Генералът заведе Рап до мястото, където се бяха разположили хората на Урда. Тримата брадати мъже до такава степен се бяха съсредоточили в работата си, че не обърнаха никакво внимание на Рап и Харли.

— Тези са пущуни. Те откриха имената на изчезналите пакистански ядрени учени.

— Какво друго откриха?

— Подробни упътвания как да се прекара ядрена бойна глава през сензорите в споменатите пристанища.

Рап затвори очи, отчаян от находката.

— Какво друго?

— Списък с материалите, необходими за сглобяването на детонатор и как да се монтира експлозивът, за да има максимален радиус на действие.

С радиуса се измерваше експлозивната мощ на бомбата.

— Открихме ли каква е мощността на взрива?

— Според това ето тук — Харли потупа една папка на масата — е двайсет килотона.

— Я повтори? — Рап бе шокиран.

— Двайсет килотона.

— Това не е „мръсна“ бомба.

— Не, не е.

— Откъде ли са се сдобили с подобно нещо? Дали не са я откраднали от пакистанците?

— Засега нямаме никакви улики. Изпратихме всичко открито в Обединения център за борба с тероризма, Пентагона и Съвета за национална сигурност. Сигурно в момента някой много високопоставен в правителството се обажда в Пакистан и настоява да му предоставят пълни данни за техния ядрен арсенал.

— Дано си прав. Нещо друго?

— Открихме и доста интересни документи по товаренето. Опитваме се да ги разчетем, но са като някакви ребуси.

— Има ли нещо за товар, пристигнал по въздуха вчера?

Харли попита един от аналитиците, но онзи отговори отрицателно.

— Дали не са го записали на някой от компютрите? — попита Рап.

Аналитикът сви рамене, защото не знаеше.

Харли и Рап отидоха при групата, която работеше с компютрите. Докладваха им, че досега не са открили нищо, свързано с изпращане на товари, но все още не бяха разровили и половината информация.

Рап се чудеше дали Абдула го е излъгал или не. Нямаше да е лошо да му зададе още няколко въпроса.

— Генерале, някой от хората ти може ли да ме заведе до мястото за разпити?

Харли повика един от помощниците си и му обясни къде да заведе човека от ЦРУ, после се обърна към Рап:

— Ако се натъкнем на нещо ново, ще пратя да те повикат.

— Добре. — Рап тъкмо тръгна да си върви, когато се сети още нещо: — Ще те помоля за още една услуга. Ще наредиш ли да заредят самолета ми с гориво и да го приготвят за излитане?

— Смятай го за уредено.

> 28

# Вашингтон, окръг Колумбия

Специален агент Скип Макмахън работеше във ФБР от деня, в който беше завършил Пенсилванския университет преди трийсет и пет години. Досега беше виждал много странни неща и беше участвал в повече заплетени случаи от който и да е друг в Бюрото. Но този изглежда щеше да обере всички точки. Знаеше, че не става дума за учение, иначе като началник на Отдела за борба с тероризма на ФБР щяха да го уведомят.

Да те изкарат на пожар посред нощ с ужасния звън на защитения срещу подслушване телефон STU-3 не беше никак приятно. Но тази нощ съобщението, което получи от Центъра за наблюдение и борба с тероризма го накара сам да скочи от леглото и да се облече светкавично въпреки болните си от артрит колена.

Беше пусната в ход операция Ноев ковчег. Президентът, неговият кабинет, Върховният съд и председателите на конгреса и сената — всички бяха евакуирани от града. Тази част се наричаше Продължаване на управлението. Макмахън обаче бе част от Продължаването на операциите. За разлика от изтеглените, неговата задача беше да остане и да се опита да спре или предотврати действията на терористите.

В момента той се опитваше да прави именно това, застанал до стъклената стена на стаята си в новата сграда на Тайсънс Корнър. Погледна към Центъра за наблюдение и борба с тероризма, разположен в съседната зала. Това подразделение работеше денонощно седем дни в седмицата без прекъсване и наблюдаваше дейността на терористите по цял свят. Оборудваната с модерна техника зала се обитаваше от шейсет и двама специални агенти и още двайсет и трима аналитици от ЦРУ. Аналитиците бяха част от новия Интегриран център за оценка на терористични заплахи. Центърът за борба с тероризма на ЦРУ пък се помещаваше на отделен етаж.

Макмахън гледаше към множеството от конзоли и компютри. Нещо ставаше в Кандахар, Афганистан. Очевидно ЦРУ с помощта на военните беше спипало неколцина от най-високопоставените терористи. Разузнавателната информация течеше толкова бързо, че преводачите едва смогваха. В залата влезе Джейк Търбс — директорът на Центъра за борба с тероризма на ЦРУ. Той мина през един от страничните редове между терминалите и дойде при Макмахън.

— Това дойде току-що. — Търбс му подаде един лист.

Беше списък с градове.

— Това са четирите най-натоварени пристанища в света — отбеляза Макмахън.

— Знам, но засега разполагаме само с имената им.

— В допълнение към всичките онези въздушни пратки?

— Никой не е казал, че ще е лесно, Скип.

Новият Обединен център за борба с тероризма още не бе заработил с пълния си капацитет, а вече бяха изправени пред сценарий, за който не им достигаха ресурси.

— Да, знам. — Макмахън мислеше как по-ефективно да използва подчинените си. — Има ли някаква вероятност твоите момчета да уточнят информацията?

— Правим всичко възможно.

Макмахън сложи листа на бюрото си.

— По-добре да се обадя на Раймър и да задействам неговите хора. — Макмахън говореше за Пол Раймър, който оглавяваше Екипите за действия при ядрени кризи НЕСТ на Министерството на енергетиката.

— Добра идея. — Търбс излезе от стаята така бързо, както се беше появил.

Макмахън имаше на телефона шейсет бутона за бързо набиране, бутонът с номера на Раймър беше най-отгоре. Секунди след като го набра, бившият ветеран от войната във Виетнам и бивш военноморски „тюлен“ беше на линия.

Също като Макмахън, Раймър беше събуден от кошмарния звън на специалния телефон. Бяха му наредили веднага да тръгне към секретния подземен обект на Министерството на енергетиката в Джърмантаун, Мериленд.

— Раймър на телефона.

— Пол, здравей, Скип е. Момчетата от НЕСТ готови ли са?

— Вече заповядах на един от екипите за търсене и реагиране да проучи центъра на града.

— Страхотно… имам за теб и няколко пристанища, които трябва да се проверят.

— Колко са?

— Като за начало четири. Ню Йорк, Маями, Балтимор и Чарлстън.

Последва мълчание, след което Раймър отвърна със саркастичен тон:

— Така както си тръгнал, защо не добавиш Ню Орлиънс, Хюстън и Лос Анджелис в списъка?

— Знам, че задачата е трудна, Пол.

— Трудна?! Ти майтапиш ли се!

— Извинявай, но в момента разполагаме само с тази информация.

— Ами летищата?