— Наши агенти извън Щатите в момента проверяват.

— Ами ако проклетото нещо вече е в страната?

— Спряхме се на предположението, че сензорите досега щяха да са го открили.

Сензорите, за които Макмахън говореше, бяха инсталирани във всяко едно американско пристанище. Предназначението им беше да уловят радиационния сигнал, който всяко ядрено устройство излъчваше. Сензорите се справяха добре с откриването на непокрити устройства, но бяха безполезни срещу покритите.

Раймър изсумтя.

— Чух, че са се появили пакистанските учени, които издирвахме. Изглежда са били вербувани.

— Откъде го чу? — попита искрено изненаданият Макмахън.

— Току-що го разбрах от ЦБТ. Искаха моите техници да прегледат някаква информация. — Раймър спря за секунда, след което добави: — Скип, и ти, и аз знаем, че ако са получили квалифицирана научна помощ, със сигурност са покрили устройството. Което означава, че шансът нашите сензори в пристанищата да го уловят е много малък. На практика е почти нулев.

Макмахън се нуждаеше от малко време, за да осъзнае истинската сериозност на заплахата, срещу която се бяха изправили.

— Да се надяваме, че не са чак толкова умни.

— Ясно. Засега ще повикам моите резерви и ще ги накарам да започнат да проверяват пристанищата. — Раймър имаше предвид Програмата за радиологична помощ на Министерството на енергетиката. Той разполагаше с двайсет и седем екипа, разпръснати из обекти на министерството в цялата страна. Те не бяха толкова добри, колкото Екипите за търсене и реагиране. Докато не получеха по-детайлна информация обаче, щяха да запълнят липсата на хора.

— Обади ми се веднага, щом разбереш нещо друго.

— Непременно. — Макмахън затвори и погледна отново към залата. Точно в този момент влизаше разрошена Пеги Стийли. Физиономията му се намръщи още повече.

Тази напориста юристка от Министерството на правосъдието не беше хапка за всяка уста. Умна, агресивна и дяволски красива — чиста амазонка. Преди десет години той или щеше да я напердаши, или да преспи с нея, а може би и двете. Но сега, след три десетилетия работа в Бюрото, развод и лечение в клиника за алкохолици, както и с оглед на наближаващото му пенсиониране, той съумяваше да я изтърпи някак си.

Беше виждал такива да идват и да си отиват с всеки нов главен прокурор. Всичките бяха с високо самочувствие и често упражняваха силен контрол и натиск върху ФБР, без да ги е грижа за задачите на Бюрото и неговата ефективност. Някои искаха да направят име, докато други просто се стремяха ФБР да не досажда на шефа им, за да успеят и самите те да се издигнат до небесни висоти. На Макмахън обаче никога не му убягваха истинските им мотиви и той винаги ги държеше под око. Тази амбициозна особа не правеше изключение.

Стийли се устреми към стаята. Изкачи стъпалата и хвърли чантата си до бюрото на Макмахън.

— Какво, по дяволите, става?

Макмахън така беше извъртял монитора, че да може да стои прав и в същото време да чете докладите на неговия екип. Олекна му, когато се получи съобщение, че изчезналите пакистански ядрени учени са свързани с „Ал Кайда“.

Дори не си направи труда да свали очи от монитора.

— Добре дошла при нас, Пеги.

— Не отговори на въпроса ми.

Не бяха единствените в командната зала. Макмахън вече беше правил забележка на Стийли за отвратителния й навик да се държи с колегите си, сякаш са на разпит. Той небрежно погледна часовника си и каза:

— Пеги, трябваше да си тук преди един час. — Премести погледа си от часовника към измамно нежните й сини очи. — В момента сме в разгара на криза. Затова първо остави егото си отвън, после ще гледам да те въведа в ситуацията, доколкото ни позволява времето.

Макмахън вдигна слушалката на защитения телефон и остави Стийли да фучи от яд.

— Къде е главният прокурор? — попита тя.

— В защитената срещу подслушване конферентна зала заедно с директора Роуч.

Стийли тръгна да излиза, но Макмахън я спря с думите:

— В момента не можеш да влизаш там.

— Моля?

— Ще свикват Съвета по национална сигурност. Доколкото знам, наскоро не са те повишавали, затова си седни на задника и изчакай срещата да свърши.

> 29

# Вирджиния

Фордът се движеше на север по междущатски път 95 със скорост, близка до максимално позволената. Отклони по шосе 17 и продължи на североизток към Чарлстън. На един малък паркинг за камиони западно от града колата спря да зареди. Мустафа ал Ямани се събуди, когато фордът спря под ярките светлини на бензиновите колонки. Надигна се и погледна часовника на таблото пред шофьора. Беше спал почти три часа. Отново му се догади.

Слезе от колата и тръгна към магазина. В задната част на сградата откри мъжката тоалетна, влезе и заключи вратата. Извади една от таблетките, които му беше дал лекарят в Пакистан, и наплиска лицето си със студена вода. Наведе се над мивката и огледа кървясалите си очи и раздразнената кожа.

Мустафа ал Ямани нямаше да живее дълго. Сигурно щеше да умре най-много след десет дни. Единственото, от което се нуждаеше, бяха още шест дни, за да изпълни мисията. Той приемаше мисълта за смъртта с пълно спокойствие. Вярата му беше силна, толкова силна, че му даваше стимул да превъзмогне гаденето и възпалената кожа, за да продължи напред.

Радиационното отравяне беше във финалния си стадий. Лекарят в Пакистан му беше казал, че болестта ще се развие. Първите симптоми ще са умора и червени петна по кожата, приличащи на слънчево изгаряне. След това ще последва силно главоболие, гадене и диария. Косата и зъбите му ще опадат и ако остане за по-дълго в съзнание, ще стане свидетел на обилно кървене и накрая — на собствената си смърт.

Ал Ямани нямаше намерение да стига чак до там. Щеше да удари изненадващо американците и после, когато най-малко очакват, да ги удари втори път. Той излезе от тоалетната и отиде да си купи още вода и малко храна, която се надяваше да задържи в стомаха си. Вече беше отслабнал с пет килограма и нямаше никакъв апетит.

Този път седна отпред при шофьора. Потеглиха към пристанището. Кувейтецът, който караше колата, беше студент в Университета на Централна Флорида. Семейството му имаше достатъчно силни връзки, за да му уреди студентска виза по време, в което на болшинството араби на неговата възраст се отказваше да следват в Америка. Беше инструктиран да не задава много въпроси и досега поне се придържаше към заповедите. Месеци наред кувейтецът Ибрахим Якуб беше получавал тайни електронни писма, в които го инструктираха каква разузнавателна информация да събира и какви стоки и материали да купува. По-важното, заповядаха му да не припарва изобщо до джамията.

Ал Ямани му беше дал кратко разяснение, когато напускаха природния резерват. Каза му, че изпълняват мисия, прославяща Аллах. Също като него Якуб беше уахабит, горд член на най-радикалната ислямска секта. Семейството му, заселило се в Кувейт и в Саудитска Арабия, щеше да се гордее с него, когато разбереше какъв благороден път е избрал. Ал Ямани виждаше, че думите му не отиват напразно. Лицето на кувейтеца сияеше от гордост, когато си мислеше за почитта, която щеше да получи в родината си.

Ал Ямани обеща на студента, че когато настъпи часът, ще му разкрие целия план, но от съображения за сигурност в момента не може да го стори. Разбираемо, саудитецът беше доста изнервен. На карта беше заложено много. Съвсем скоро той щеше да остане съвсем сам в изпълнението на мисията и нямаше да се доверява на хлапета с жълто по устата, които не разбираха цялата сериозност на делото. Момчето беше попитало с какво име да се обръща към него. На което ал Ямани му отвърна да го нарича Мохамед, не защото се чувстваше като пророк, а защото това беше най-срещаното мюсюлманско име.

Останалата част от пътя им към Чарлстън мина в мълчание. На всеки няколко минути ал Ямани се обръщаше и мислено си отбелязваше какви коли се движат зад тях. Беше едва четири сутринта и движението не беше натоварено. Насочиха се към бреговата ивица и оттам — към пристанището. Саудитецът беше леко изненадан от внушителните размери на пристанищните кранове, които разтоварваха контейнерите от непрестанния поток кораби, влизащи в пристанището всеки ден. Беше виждал разузнавателни снимки, но на тях не можеше да се улови цялата колосалност на гъмжащото пристанище.