В това имаше резон. Щабквартирата на ФБР беше ключова мишена от стратегическо значение за терористите и ако разрушаха сградата, щяха да избият до един всички агенти, които трябваше да разследват терористичния акт.

Цялата сериозност на положението бавно започна да прониква в съзнанието й. Точно за подобни случаи й беше наредено постоянно да държи в готовност чанта с багаж за спешно заминаване. Стийли се наруга, че не е внимавала повече по време на ученията.

Бяха й дали три телефона и два пейджъра. Инструктираха я да ги носи със себе си през цялото време. Самата тя си мислеше, че малко преувеличават. Единият телефон и пейджърът служеха за обикновени разговори. Номерата на втория телефон и двупосочния пейджър се избираха с предимство от автоматичните комуникационни клетки на мобилните оператори. Последният телефон, който още си седеше в кутията, беше сателитен Иридиум и трябваше да се използва, когато всички останали мобилни комуникации блокират или спрат да функционират.

Всичко, което искаше, бяха нейните пет часа сън. Постави слушалката върху телефона и си каза: „Дано само не е отново проклето учение.“

Но още щом тръгна по коридора, за да се облече, тя усети, че не е учение. Стоукс щеше да я предупреди, освен това никой не будеше главен прокурор посред нощ само заради някакво си учение. Стийли ускори крачка. Набързо си облече сив костюм, сложи в чантата някои тоалетни принадлежности и дрехи. Върна се в хола и се огледа в огледалото до вратата. Косата й беше разрошена, а под очите си имаше сенки от недоспиване. „Майната му — каза си тя. — Ще се оправя в колата.“

Стийли отвори вратата на дрешника и започна да изважда една по една различни кутии, докато не откри сателитния телефон, който й бяха дали преди повече от година. Не беше сигурна дали батерията е заредена, но не можеше да не вземе апарата със себе си. Вече се канеше да излезе от апартамента, когато усети, че не си е взела дамската чанта. Върна се в кухнята. Метна набързо по-голямата чанта на рамото си, взе малката и излезе, но забрави да заключи вратата. Когато се сети и за това, вече беше в гаража. Ядоса се и взе да ругае. Понечи да се върне, но размисли. Сега не беше време да се тревожи за незаключени врати.

> 27

# Афганистан

Двете коли пристигнаха в базата без много шум. Специалните сили имаха свое отредено място на територията на базата. Един военен полицай с джип „Хамър“ ги ескортира до командната палатка на генерал Харли. Рап понечи да слезе от пикапа, но се спря. Беше му писнало да слуша виковете на Уахид Абдула и възнамеряваше да реши проблема, като го зашемети и прати в несвяст. Мич също беше прострелван и знаеше, че никак не е приятно, но този човек викаше, стенеше и плачеше вече близо половин час.

Рап отвори задната врата. Надяваше се Абдула да се изтърколи и да се удари достатъчно силно в земята, че да си счупи челюстта. Желанието му не се сбъдна обаче. Саудитецът закрещя още по-силно, щом видя мъчителя си. От щабната палатка наизлязоха войници и самият генерал Харли. Рап би предпочел да избегне подобна сцена, но сега имаше промяна в плановете. Урда и неговите афганистански телохранители сграбчиха останалите двама пленници и ги подпряха на пикапа.

Никой, дори генералът, не се осмели да попита Мич защо, след като са взели петима пленници, сега се връщат само с трима. Имаше неща, които Харли предпочиташе да не знае.

— Искаш ли този да го прегледа лекар? — попита Харли и посочи към Абдула, който продължаваше да крещи и да се задъхва, сякаш всеки момент ще припадне.

Рап го обзе желание да го фрасне с дръжката на пистолета и да му помогне. Само че да се държи по подобен начин пред всичките тези офицери не беше добра идея. Без особено желание той се съгласи Абдула да бъде прегледан и превързан. Така или иначе първо трябваше да погледне каква информация е събрана, преди да пристъпи отново към разпитите. Иначе нямаше как да разбере кога му казват истината и кога лъжат.

Веднага се показа военен медик, който обработи раните на пленника.

Урда попита Рап дали да отведат останалите двама. Рап му отговори, че е по-добре да останат. Хубаво беше да им покажат, че към тях се проявява все пак някакво състрадание.

Мич се приближи до медика и се наведе, за да не ги чуят другите.

— Бий му малко морфин. Колкото да не го боли половин час.

Медицинската помощ идва тъкмо навреме, каза си той. Малко морфин щеше да успокои временно болката и когато Абдула се отпуснеше, може би щеше да проговори.

Застана до саудитеца и тихо му заговори на арабски:

— Ще проверя това, което ми каза. Ако разбера, че си ме излъгал, ще започна да ти режа пръстите един по един.

После се изправи и махна на Урда. Двамата офицери от ЦРУ отидоха при генерал Харли.

— Има ли къде Джамал да продължи разпита на тези тримата? — попита Рап генерала.

— Да… Приготвили сме записваща апаратура и всичко необходимо. Освен това неколцина от моите момчета изявиха желание да помогнат.

— Това е добре. — Рап се обърна към Урда, но генералът го стисна за ръката.

— Ако ще бъдете груби с тях, искам в стаята да присъстват само хора от „Делта“. И всички камери да са изключени.

Рап и Урда кимнаха.

— И никакви екзекуции. — Клюките в една военна база бяха нещо толкова обичайно, колкото и физическата подготовка. — Ако ще прибягвате до такива неща, по-добре ги изведете от базата. — Генералът ги погледна сериозно, за е сигурен, че са наясно с изискването му.

— Разбрано — отвърна Рап, а Урда кимна.

Харли показа, че е доволен от реакцията им и се обърна към един от хората си:

— Капитане, би ли придружил господин Урда и неговите… — За малко не изрече „пленници“. — Би ли завел господин Урда до онова място.

Афганистанските телохранители хванаха Абдула, а Урда — другите двама, и ги поведоха.

Докато генералът ги наблюдаваше, тихо каза на Рап:

— Не мога да повярвам, че имат атомна бомба.

Мич все още хранеше някаква надежда.

— Не знаем точно с какво разполагат, но трябва да допуснем най-лошото. Дано да става дума само за „мръсна“ бомба, която никога не ще задействат.

Харли замълча за секунда. Неговите подчинени бяха открили още едно доказателство, за което не беше споменавал на Рап.

— Семейството ми живее във Вашингтон.

— Още не са ни надвили, генерале.

— Не, но умът ми не го побира как са могли да напреднат толкова. — Той посочи с ръка на юг, към планините в далечината. — Трябват ни повече хора, но не само змиеядци. — „Змиеядци“ беше жаргонното наименование на командосите от Специалните сили.

— Трябват ни пехотни дивизии и много поддръжка. Трябва да влезем в тези планини и да сложим край на всичко.

— Е, ако гръмнат бомбата във Вашингтон, със сигурност желанието ви ще се изпълни.

Генералът поклати глава, замислен за страшните последици от подобна трагедия.

— Ако взривят ядрена бомба във Вашингтон, целият район ще се превърне в купчина радиоактивни руини.

— Да се надяваме, че няма да успеят.

Харли очевидно не хранеше подобен оптимизъм в момента. Той направи жест на Рап да го последва.

— Да започваме.

Двамата влязоха в голямата палатка, където имаше маса със сервирана храна и кафе.

— Сигурно си гладен.

— Направо умирам от глад. — Рап взе сандвича с пуешко и разкъса целофана. Отхапа голяма хапка и си наля от кафето. Докато Харли му обясняваше докъде са стигнали, Мич продължаваше да яде.

Във вътрешността на палатката във формата на конска подкова бяха подредени големи правоъгълни маси. Снопове от жици и кабели свързваха различните компютри, скенери, монитори, принтери и факсове. Повечето от хората носеха пустинни униформи, но неколцина бяха цивилни, което означаваше, че са от ЦРУ.

— Ето тази първата група работи с вашите хора от Вашингтон, за да дешифрира данните от компютрите. Другите две групи се ровят из папките и ги подреждат по езици. Повечето са на арабски. Онези там са хора на Урда. Открием ли нещо, написано на урду или пущу, веднага им го даваме. Вече намерихме няколко интересни неща. Ела с мен.