Рап свали ръката си.

— Изборът е твой, но трябва да ми покажеш, че си съгласен да сътрудничиш. В противен случай ще те предам на афганистанците. — Той наблюдаваше внимателно лицето на момчето. Дишането му стана отново равномерно. Не биваше да му дава твърде много време за размисъл. Сигурен беше, че гласовете на неговите религиозни учители сега отекват в главата му и повтарят, че единствено тяхното схващане за исляма е вярно.

Рап се изправи и тръгна към вратата.

— Приемам мълчанието ти за нежелание да сътрудничиш.

Едва направи три крачки, когато измъчените думи на пленника го накараха да се закове на място. Обърна се, но го направи бавно, за да не се издаде.

— Какво каза?

— Те планират да убият вашия президент.

— Как?

Ахмед поклати глава.

— Не знам.

— Ахмед, трябва да ми кажеш всичко.

— Не знам как.

— С бомба.

— Споменаха бомба.

Пулсът на Рап се ускори.

— Ядрена бомба?

— Не съм ги чувал да говорят за атомна бомба.

— Ахмед, не ме лъжи повече.

— Пристигнах едва онзи ден. Не съм участвал в тази част от операцията.

Рап се върна при кофата и седна.

— Какво друго казаха за бомбата? Повтори ми всичко.

— Чух ги да казват, че е много голяма. — Ахмед отново забоде нос, сякаш се беше засрамил. — Казаха, че бомбата ще убие хиляди. Всичките ви политици и генерали.

Рап отвори уста от изненада. Имаше само една бомба, която можеше да убие хиляди.

— Ахмед, знаеш ли колко мюсюлмани живеят във Вашингтон?

— Не.

— Хиляди. Тези бомби не подбират само политици и генерали. Мислиш ли, че Аллах с лека ръка ще прости на някой, който убие толкова много хора от неговата вяра?

— Не знам.

— Напротив, знаеш — отряза го Рап. Цялата абсурдност на ситуацията завари Мич неподготвен. Тези копелета наистина се канеха да го направят.

— За кога е насрочено нападението?

— Не знам.

— Хайде… трябва поне да имаш предположение.

— Знам само, че ще е скоро.

— Колко скоро?

— Не знам.

Рап изгледа пленника застрашително.

— Кълна се, не знам! Аз само изпълнявам заповеди. Миналия петък Уахид Абдула ни нареди да напуснем Карачи и да дойдем в планината.

— Защо?

— Заради претърсванията и арестите, които ще последват, след като бъде взривена бомбата.

Рап закри лицето си с длани. Тези идиоти нямаха никаква представа, че ще отворят кутията на Пандора.

След миг той възвърна спокойствието си. Дотук нямаше причини да не вярва на Ахмед, но трябваше да говори и с другите, за да провери историята му. Нещо по-важно, трябваше да разбере дали останалите знаят повече. Можеше да се обзаложи, че поне двама от тях със сигурност са наясно.

Рап хвана Ахмед и го изправи на крака.

— Хайде, тръгвай. Недей да говориш с другите. Дори не ги поглеждай!

Двамата излязоха навън, яркото сутрешно слънце ги заслепи. Рап побутна Ахмед към Урда.

— Запуши му устата и го сложи да седне там, до джиповете.

Урда говореше по мобилния си телефон. Направи на Рап знак да почака. Отдалечи се на няколко крачки и продължи да говори.

— Добре. Благодаря, че ми каза. Обади ми се веднага, щом научиш нещо ново.

Урда затвори телефона и застана до Рап. Другите трима пленници бяха коленичили на земята, вързани и със запушени уста, на около петнайсет метра от тях. Урда хвана Ахмед под ръка и се обърна към Рап:

— Ела с мен.

Тримата отидоха при пикапите, където Урда запуши устата на Ахмед и понечи да му сложи на главата миризлива торба от зебло.

Рап го спря.

— Не му трябва качулка.

Урда хвърли торбата на земята и махна на Рап да дойде с него. Заведе го зад сградата и тихо му каза:

— Един от моите хора ми се обади от базата. Открили са няколко интересни досиета за издирвани от нас лица. Познай кои са те?

На Рап в момента не му се играеше на гатанки. Мислите му го бяха върнали за кратко в града на неговата младост. Неговата родина, неговия дом. Лицата на невинни жители, които бяха в смъртна опасност.

— Нямам представа.

— Сещаш ли се за изчезналите пакистански ядрени учени, които се опитвахме да открием?

Рап поклати глава.

— Става още по-лошо.

— Досиетата са много подробни. В тях е проследена дейността им от последните пет години. Били са вербувани от агенти в местните джамии. Учените са ходели да се молят и… Точно както си мислехме.

— Други добри новини имаш ли?

— Не.

Рап надникна иззад ъгъла и провери какво прави Ахмед.

— Халили каза, че миналия петък е дошъл от Карачи. Абдула им е наредил да си съберат багажа и да тръгнат за планините.

— Планините?

— За да се спасят от арести. Мислят си, че проклетите планини ще ги опазят.

Урда отправи взор на юг. Отдалеч планините приличаха на стена от облаци.

— Тези планини са ги защитавали векове наред.

— Не и този път, Джамал. Ако разполагат с атомна бомба и я взривят във Вашингтон, планините ще се превърнат в техен гроб.

Рап отиде да погледне тримата пленници, които му предстоеше да разпита. Усещаше как у него напира ярост. Това не беше добре, но като се имаше предвид колко ограничени бяха във времето, не можеха да си позволят да подхождат деликатно.

— Хайде да вървим — подкани го Урда.

> 22

Рап хвана Хасан Из-ал-Дин за дългата му черна коса и го замъкна в склада. От личната хигиена на мъжа имаше какво да се желае, и то още преди да го хвърлят при прасетата. Устата му също беше запушена и ругатните, които отправяше към Рап, изобщо не се чуваха. Мич хвърли родения в Йемен екстремист върху мъртвия му другар, сякаш бе чувал с картофи. Ал Дин започна да се дърпа бясно от изстиналия труп.

Успя да се отмести от мъртвото тяло тъкмо навреме, когато на негово място Урда хвърли Уахид Ахмед Абдула. Реакцията на Абдула беше горе-долу същата като на ал Дин.

Рап вдигна ал Дин на колене. Когато Абдула се търколи настрани, той хвана и него за косата. Двамата бяха накарани да коленичат един до друг, пред тялото на ал Хури. Мич им отпуши устата. Последваха бесни ругатни на арабски език. Първо беше осквернена и обидена майката на Рап, после и съпругата му.

Мич запази спокойствие, скръстил ръце, загледан в брадатите нечестивци, които бълваха огън и жупел. Накрая ги попита на арабски:

— Свършихте ли?

Мъжете се изплюха срещу него и продължиха с тирадата си. Обидите се повтаряха, но биваха изричани с двойно по-силна омраза и ненавист. Скоро гневът им поутихна и се смени с изненада, че Рап не реагира по никакъв начин.

Мич знаеше доста за всеки от тях. Знаеше къде са родени и къде са получили религиозното си образование. Макар и да не можеше да си спомни всичко, той също така знаеше, че ЦРУ има списък с имената на роднините им.

— Свършихте ли? — повтори.

Този път ругатните бяха само няколко и накрая съвсем спряха.

— Добре — каза Рап доволно. После извади 9-милиметровата берета от кобура на бедрото си, взведе спусъка и се прицели в ал Дин. Без никакво колебаене или предупреждение той натисна спусъка. Чу се гърмеж. Преди Абдула да реагира, Рап насочи оръжието към него и стреля отново.

Всичко стана за по-малко от секунда. Двамата мъже се превиваха и завикаха от болка, но дори не можеха да хванат с ръце пръснатите си коленни капачки.

Рап застана над мъртвото тяло на ал Хури и погледна към агонизиращите лица на двамата.

— Нали не си мислите, че ще се отървете толкова лесно?

Със стиснати от болка зъби ал Дин продължи със словесните нападки, макар че жлъчта вече не беше толкова силна. Абдула реагира точно както предполагаше Рап. Легна на калния под и тихо зарида.

Мич реши да предприеме пресметнат риск въз основа на предположенията му.

— А сега ще ми кажете ли за бомбата?

Абдула започна да говори, но ал Дин го спря:

— Млък! Не му казвай нито дума!

Рап се надвеси над двамата и реагира светкавично и хладнокръвно. Сграбчи Абдула за косата и извъртя главата му към тази на ал Дин — човекът, който по предварителни оценки щеше да бъде по-труден за пречупване. Вдигна пистолета и го насочи към главата на последния. Пленниците бяха с притиснати едно към друго лица. Рап натисна спусъка и изстреля кухия куршум в йеменеца. Тялото на ал Дин потрепери в конвулсии и застина, само пръстите на ръцете му продължиха да помръдват. Абдула дишаше тежко, в очите му лютеше от изстрела и барутните газове, а лицето му беше оплискано с кръв и плът.