Ал Хури се изсмя в лицето му.

— Вълната обръща посоката си. Скоро ще нанесем велик удар в името на Аллах и вие ще платите скъпо.

Рап приклекна, за да погледне ал Хури право в очите.

— Открих малкото ти скривалище под къщата. — Направи пауза, за да може изречението добре да проникне в мозъка на арабина. — Интересен план… жалко, че няма да проработи.

Старецът се усмихна.

— Не можете да ни спрете. Нямате време.

Усмивката не беше жест на привидна смелост. Рап за малко да се изпусне от страх и да зададе въпрос, но се спря. Нямаше как старецът да му отговори. Каквото и да му кажеше, вярата и убежденията на ал Хури щяха да останат непоклатими. Това го правеше опасен. Волята му можеше да даде и на другите морална сила. Трябваше да го премести отделно, за да проговорят другите.

Рап стана и бавно обиколи пленниците. Отиде при Урда и му прошепна нещо. Урда кимна и му подаде единия си 45-калибров пистолет „Кимбър“. Мич взе тежкото, изключително гръмко оръжие и застана зад ал Хури, който се опитваше да установи зрителен контакт с другарите си. Хвана пистолета с лявата ръка и взведе спусъка, след което запуши с другата длан дясното си ухо.

Рап постави стоманената цев само на половин метър от главата на жертвата и произнесе присъдата:

— Али Саед ал Хури, за делата си ти заслужаваш да отидеш в Ада и сега ще те изпратя там.

Нямаше да има последна изповед, само призив към останалите да останат верни на каузата. Затова преди ал Хури да успее да изрече и дума, Рап натисна спусъка.

> 21

Мич Рап не вярваше много в Ада, но ако такова място наистина съществуваше, Али Саед ал Хури наистина щеше да попадне там. Рап преобърна трупа му, за да видят добре другите какво ги чака. Мощният кух 45-калибров куршум беше пробил дупка с големината на юмрук в главата на терориста на мястото на носа и горната му устна.

Рап не чувстваше ни най-малка вина за стореното. Ал Хури беше един от организаторите на най-кървавия терористичен акт в американската история. Той беше ликувал и приветствал смъртта на 3000 невинни мъже и жени и кроеше планове за убийството на още хиляди други. Той беше умопобъркан фанатик и си заслужаваше куршума, който му беше пръснал мозъка.

Мич закрачи напред-назад пред останалите четирима. Никой от тях не дръзна да вдигне очи и да го погледне. Знаеше, че ушите им още пищят от мощния гръм на 45-калибровия пистолет и затова извика на арабски:

— Кой иска да бъде следващият?

После нареди на Урда да повтори думите му на пущу. Започна да говори за Сират — мостът над Ада, по който минаваха всички мюсюлмани, за да видят дали ще отидат в Джанах или Рая. Дори им цитира редове от Корана, в които се заклеймяваше убийството на невинни цивилни. Разкрещя се, напомни им, че трябва да бъдат пречистени, за да ги приемат в Рая. Изстрелваше цитат след цитат, за да разклати фанатичната им вяра, че наистина са мъченици-смъртници, и заслужено ще отидат на небето.

Викаше право в ушите им, заплашваше ги, че ще прекарат остатъка от дните си в безкрайни мъчения. После им предложи начин да изкупят вината си. Шанс да се пречистят и да преживеят катарзис. Когато свърши, беше време пленниците да се разделят и да започне да ги разпитва един по един.

Телохранителите на Урда се върнаха в склада и замъкнаха трима от мъжете навън. Вътре остана само посоченият от Рап. Той беше най-младият от групата и единственият, разпознал ликвидатора от ЦРУ. Рап дори не знаеше името му. А нямаше да е лошо да има представа кой е и какъв ранг заема, с какво се е отличил, за да знае къде да приложи повече натиск.

Рап взе две празни кофи и ги обърна с дъната нагоре. Когато застана зад пленника, онзи потрепери. Това беше добър знак. Американецът го сграбчи и рязко го сложи върху едната кофа, а сам седна на другата, на половин метър от него. Погледна го в очите. Безжизненото тяло на ал Хури лежеше до тях, кръвта се лееше от главата му и образуваше локва в краката на пленника. Нагледен пример как можеше да завърши разпитът.

За пръв път Рап подробно огледа лицето на непознатия. Разбира се, и той имаше брада, но на вид не приличаше нито на арабин, нито на персиец. Младежът приличаше на афганистанец или пакистанец. Най-вероятно беше на около двайсет и пет години.

— Говориш ли английски? — попита го той.

Пленникът остана с наведена глава.

— Да — отвърна тихо.

Отговорът казваше повече, отколкото човек би си помислил. В Афганистан и в Пакистан беше нещо обичайно английският да се учи като втори език, но не и в планинския район. Това означаваше, че младежът очевидно е дошъл от голям град.

— Как се казваш?

— Ахмед.

— Фамилията ти как е?

Пленникът премълча.

— Това е само име — притисна го деликатно Рап. — Ти нали знаеш моето.

— Халили — отговори непознатият колебливо.

— На колко си години?

— На деветнайсет.

Рап се изненада. Този беше доста млад. Тежкият живот караше хората тук да изглеждат поне с десет години по-стари. Погледна към Урда и му направи жест, все едно че се обажда по телефон. Урда кимна и излезе. Мич се съмняваше, че ще открият нещо за деветнайсетгодишен тийнейджър в тяхната база данни, но си струваше да се опита.

— Женен ли си?

— Още не.

Момчето още се страхуваше да го погледне в очите.

— Откъде си? — Рап си извъртя главата, за да може да го зърне в лицето.

Пленникът не отговори и продължи да гледа към пода.

Мич се изправи и застана зад него.

— Попитах те откъде си?

— От Карачи. — Момчето се тресеше от страх.

Голям град в Южен Пакистан. Младежът по всяка вероятност беше възпитаник на едно от многото спонсорирани от саудитците религиозни училища, в които децата се посвещаваха в уахабитската секта на исляма.

Рап продължи да обикаля пленника, докато отново не застана пред него.

— Сирак ли си?

Младежът кимна.

В този географски район, а и извън него, това беше често срещано явление. Уахабитите взимаха сираците и децата от улицата в тези големи и бедни градове и им пълнеха главите с тяхната пламенна риторика.

Рап почувства симпатия към този човек. Пред него вече не седеше млад мъж, а дете, на което бяха промили мозъка. Той приближи кофата още повече.

Протегна ръка и леко му вдигна главата.

— Аз не съм ангелът на смъртта, Ахмед, и няма да те убия. — Забеляза интелигентния проблясък в погледа на момчето.

Кафявите очи на Ахмед се насълзиха и той отвърна глава от Рап.

— Ти си лъжец. — Погледът му се задържа върху мъртвото тяло на калния под. Той затвори очи и поклати глава.

— Казах ти, няма да умреш от мен, не и от ръцете ми. — Рап кимна към вратата. — Онези двама афганистанци, които те хвърлиха при свинете… целите им семейства са били избити от талибаните. Те искаха да сторят ужасни неща с теб, дори преди да разберат, че си пакистанец. Тръпки ме побиват като се сетя какво искаха.

После посочи към окървавения труп на пода.

— Така е най-лесно да се отървеш. Той ще се мъчи в Ада цяла вечност, бъди сигурен. Но поне не беше измъчван, не го унижиха да си изяде собствените гениталии.

Младежът захлипа.

— Ако не ми проговориш, нямам друг избор, освен да те предам на тях. Тогава вече няма да можеш да промениш нищо и ще си отидеш безславно.

— Не съм направил нищо лошо.

— Сигурен ли си? Или само претендираш, че знаеш каква е волята на Аллаха? Можеш ли да бъдеш абсолютно сигурен, че хората, които са ти дали религиозно обучение, знаят истинското значение на думата „пророк“? — Рап отново повдигна брадата му. — Ахмед, виждаш ми се умно момче… по-умен си от останалите. Не си ли чел какво пише в Корана? Не си ли се питал как имамите извличат толкова омраза от книга, изпълнена с толкова много мир и красота?

Момчето не се отдръпна този път. Рап пусна брадичката му и сложи ръка на рамото му.

— Мога да ти помогна, ако ми позволиш, Ахмед. Ще те отведа от това място и ще се погрижа никой да не те нарани. Ще се запознаеш с истински просветени мюсюлмани. Мюсюлмани, които ще ти кажат, че досегашните ти учители са фалшиви пророци, болни хора, заслепени от фанатизъм и омраза към ближния. На няколко километра оттук чака самолет. Един горещ душ, нови дрехи и молитвено килимче, за да започнеш живота си наново. Това е единият път. Другият ще продължи няколко дни, може би седмици и дори месеци, изпълнени с болка и унижение, които дори не можеш да си представиш.