Урда въздъхна тежко и наведе глава, сякаш бремето на предстоящото беше прекалено много за него.
Рап стисна челюсти.
— Ще сторя каквото се налага, за да накарам тези нещастници да говорят. Бъди сигурен. — Той се увери, че Урда го гледа право в очите. — Сериозно говоря, каквото се налага. Преди да вляза вътре, искам да знам дали имаш достатъчно здрави нерви и кураж. И че няма да кажеш на никого нито дума след това.
Урда потъна в мисли за бившата си жена и трите деца. Представи си ги в леглата им, в къщата, в която живееше той, преди тази работа да съсипе брака му. Запита се защо е предпочел кариерата пред семейството. Виновно беше чувството му за дълг, убеждението, че може да допринесе за победата в тази откачена война срещу терора и че все някой трябва да защитава мирните хора. Сякаш всичките му предишни решения бяха довели до този момент. Моментът, който щеше да осмисли всичките му досегашни действия. В редки случаи се налагаше правилата да се заобиколят, а сегашният беше точно такъв.
Лицето на Урда се изпълни с решителност.
— Ще участвам — отсече.
> 20
Бетонният под се виждаше само там, където беше напукан. Останалата част беше покрита с дебел слой лепкава кафява кал. Сградата беше широка около десет метра и дълга двайсет и четири. В двата края имаше големи врати, през които да минават колите, докарващи и откарващи продукта. В случая продуктът беше опиум — проклятието и благословията на афганистанския народ. От опиумния мак се печелеха много пари, а с парите идваха и междуплеменните вражди, в сравнение с които Чикаго от времето на Сухия режим изглеждаше като детска игра. Тези хора прибягваха не само до автоматично оръжие за разрешаването на спорове. В арсеналите им влизаше също и бронирана техника, за което свидетелстваше паркираният отвън съветски танк.
Вождовете, които контролираха отглеждането, производството и разпространението на опиум, бяха приказно богати и безмилостно жестоки мъже, които непрекъснато демонстрираха, че са готови да използват всякакви сили, за да разчистят сметките си. А силите им наистина бяха значителни. Всеки от тях притежаваше собствена армия, съставена от опитни бойци, и почти безгранични финансови средства за снабдяване на частите с най-доброто, което бившият Съветски съюз и неговите сателити можеха да предложат — огнестрелно оръжие, артилерия, танкове и дори хеликоптери.
Засега беше сключено временно партньорство с американците. Вождовете се бяха съгласили заедно с американските сили да прогонят талибаните и „Ал Кайда“ от страната. В замяна Вашингтон щеше да си затвори очите за процъфтяващата търговия с опиум. Както винаги се бяха обърнали към ЦРУ за главен участник в съюза с дявола. Кенеди предусещаше, че накрая тази сделка ще излезе през носа на поверената й организация, но засега това беше най-разумният вариант.
Въпреки неизбежните критики и евентуалните разследвания на конгреса, които щяха да се разразят някой ден, политическият съюз с афганистанската опозиция за момента функционираше успешно. Талибаните бяха пометени само за няколко месеца и то с минимум загуби в жива сила на американците. Страната, макар все още не достатъчно безопасна по западните стандарти, се намираше в най-спокойното си мирно състояние от двайсет години насам.
Рап, който стоеше в ъгъла на слабо осветения склад, отдавна беше приел всичко това. Огледа чувалите с опиум, подредени на рафтовете и се запита на колко ли се оценяват те. По-добре да не знаеше. Податливостта към корупция сред офицерите от ЦРУ беше невероятно силна. На тях им се налагаше по служба да пребивават в привлекателния свят на опиума, парите, шпионите, наркобароните, контрабандата на оръжие и изнудването. Дори само фактът, че в момента се намираше в тази сграда, можеше да му докара нежелани проблеми.
Не беше сигурен дали това място е подходящо за провеждането на разпита, но знаеше, че не разполага нито с време, нито с ресурси за друго. Работата трябваше да бъде свършена, и то бързо. От жизнено важно значение беше да получат незабавни резултати. Само един пропуск, и последиците щяха да са пагубни.
В тази война Америка имаше един голям недостатък. Международните хуманитарни организации и журналистите се нахвърляха като лешояди върху всяка история за злодеянията на американските войници. В същото време оставаха равнодушни към всекидневните ужаси, извършвани от свещените воини от другата страна на барикадата. В безопасните и чисти новинарски стаи и в мраморните зали на конгреса беше лесно да се критикува, да се намират кусури. Тук, на бойното поле, нещата не винаги изглеждаха толкова ясни и категорични. Моралното двуличие се беше превърнало в норма. Нещата, които Рап щеше да извърши, щяха да се сторят варварски на много негови сънародници, чийто живот се стремеше да спаси. Тъжната ирония на живота му беше, че често се налагаше да убие едни, за да спаси други.
По негово нареждане петимата пленници бяха наредени в редица, на колене, в средата на склада. Още бяха вързани и със запушени уста. Рап помоли Урда да каже на двамата пазачи да чакат отвън. После извади от черната си бронирана жилетка чифт тапи за уши и си сложи едната в лявото ухо. Накрая излезе от сянката.
Докато пристъпваше към петимата коленичили мъже, се запита дали някой от тях не го е познал. По времето на слушанията за утвърждаването на Кенеди за директор прикритието на Рап беше свалено от един сенатор, който се стремеше да провали назначаването й. За целта той огласи, че убиец като Рап се води на служба в ЦРУ. Намеси се президентът и огласи ревниво съхраняваната в тайна информация. За пръв път беше призната и потвърдена ролята на Мич в няколко важни антитерористични операции и най-вече в една, благодарение на която той беше спасил живота на стотици, включително и на самия президент. Хейс беше нарекъл Рап „първата отбранителна линия на Америка във войната с тероризма“. Медиите подеха вълната и започнаха да печатат и излъчват безброй материали и истории, богато илюстрирани с фотографии и друг документален материал. На свой ред фанатизираните мюсюлмански свещеници го обявиха за враг номер едно и му обявиха смъртна присъда.
По физиономията на единия от пленниците се виждаше, че го е познал. Рап махна парцала от устата му и на арабски му нареди да каже на другите кой е.
Пленникът наведе глава, боеше се да погледне в очите човека срещу себе си. Рап повтори заповедта си, този път с по-твърд тон.
Мъжът се поколеба, след което се изкашля и след като събра кураж, изрече:
— Маликул Маут.
Рап се усмихна. Току-що го бяха нарекли Ангелът на смъртта.
— Точно така. Името ми е Азраил и днес за вас ще настъпи Ямуд Дийн — Денят на страшния съд.
Урда също застана пред петимата пленници. Рап му посочи един от тях.
— Отпуши му устата.
Урда се подчини и остана да стои до мъжа с бялата брада.
Рап отдавна си мечтаеше за този ден. Той се вгледа в посивялото лице.
— Али Саед ал Хури, видях сиджина, името ти беше в него. — „Сиджин“ се наричаше списъка на онези, които щяха да отидат в Ада.
Загрубялата от времето физиономия се изкриви от омраза и гняв. Той се изплю. Мич очакваше подобна реакция и с лекота избегна плюнката.
— Лъжеш! — изкрещя на арабски ал Хури. — Ти дори не си правоверен. Не си нищо повече от обикновен убиец!
Рап натъжено поклати глава. Действията му бяха част от плана, приготвен за останалите четирима. ЦРУ разполагаше с обширно досие за ал Хури, голяма част от което беше събрано от египетската тайна полиция още в дните му, когато беше член на Мюсюлмански братя. Дори тогава вярата му беше непоклатима, а през годините със сигурност бе укрепнала още повече. Което означаваше, че ще е изключително трудно да го пречупи, дори да имаше цялото време на света.
— Не лъжа — отвърна Рап без злоба. — Аллах не помага на хората, които убиват невинни жени и деца. Името ти е в списъка и аз съм тук, за да те пратя в Ада.
