Рап премълча. Тази част от професията не му беше от най-приятните.

Двата джипа спряха до нещо като оградена кошара. Рап слезе от колата и веднага го удари силната миризма на животинска тор. Надникна над оградата и видя вътре няколко десетки прасета, въргалящи се в собствените си екскременти.

Урда отвори багажника на джипа и отвътре се показаха тримата пленници със завързани ръце и крака. Обърна се към двамата афганистански телохранители:

— Свалете им качулките и ги хвърлете вътре.

Двамата войници от Северния алианс се ухилиха един на друг и поставиха автоматите си на рамо.

Рап погледна изненадан.

— Свине! — каза Урда. — Направо ги побъркват. Мислят си, че ако се докоснат до свиня, преди да умрат, няма да отидат в Рая. Нали знаеш за деветдесет и деветте девственици и останалите им религиозни щуротии.

Рап се ухили.

— Имаш предвид седемдесет и седемте хури. — Хури бяха красивите млади девственици, които според легендата чакаха ислямските смъртници в Рая.

— Да бе… все тая.

Рап прихна да се смее за пръв път от няколко дни. Афганистанците свалиха качулката на първия мъж и го хвърлиха през оградата, без изобщо да ги е грижа как и къде ще падне. Мич се обърна към Урда:

— Кажи им да ги хвърлят така, че да не си ударят главите. Особено стареца. Трябват ми живи… поне за известно време.

Той надникна в кошарата и видя как мъжът бясно се дърпа и върти, докато прасетата го душат и ближат. Очите му бяха изпълнени по-скоро със страх, отколкото с гняв, а виковете му бяха приглушени от парцала в устата му. Рап си мислеше, че е виждал всичко, но тази гледка обра всички точки. Поклати глава и се отдалечи от кошарата. Извади спътниковия си телефон. След като разпъна голямата антена и я нагласи в подходяща позиция, набра номера, който му беше дал генерал Харли.

Вдигна дежурният офицер и Рап помоли да повика генерала. Пет секунди по-късно се обади и Харли:

— Кажи, Мич.

— Генерале, идентифицирахте ли другите двама пленници? — С доста голяма доза увереност Рап вече беше опознал Хасан Из-ал-Дин, Абдула Ахмед Абдула и Али Саед ал Хури.

— Не още, но работим по въпроса.

— Какво казаха от Ленгли?

— Що се отнася до твоята молба, сега преглеждаме документите възможно най-бързо и ги пращаме в Центъра за борба с тероризма.

— Открихте ли нещо, което да ми е от полза?

— Ами тук има доста неща. Само дето трябва всичко да се подреди. Имаме финансови отчети, имена, документи за оръжия за масово поразяване, планове за терористични атаки… Моят началник-щаб ми казва, че направо сме ударили джакпота.

— Добре. — Времето им беше много малко обаче. Скоро щеше да тръгне мълвата, че са ударили командна структура на „Ал Кайда“. Банковите сметки щяха да бъдат бързо изпразнени, доста хора щяха да потънат вдън земя, а плановете просто щяха да се променят.

— Вижте, генерале, нямате представа колко сме притиснати от времето. Имат ли напредък хората ви с компютрите?

— Още не.

— Мамка му. ЦБТ включи ли в работата Маркъс Дюмонд?

— Чакай да проверя.

Рап погледна отново към кошарата, за да види как хвърлят вътре второто тяло. Маркъс Дюмонд му беше като по-малък брат. Роден компютърен гений и невероятен хакер. Необщителният Маркъс беше вербуван лично от Рап, за да работи в Центъра за борба с тероризма в Ленгли.

Генералът се върна на телефона:

— Не са могли да го открият.

Лицето на Рап се изкриви от притеснение и досада. В Съединените щати наближаваше полунощ и Маркъс сигурно киснеше с приятели в някое интернет кафе.

— Аз започвам с разпитите и искам от хората ви да работят наистина много бързо. Веднага щом научите нещо, ми се обадете.

— Дадено.

Рап затвори телефона и се върна при кошарата. Петимата му пленници се бяха проснали по гръб и се гърчеха като в агония, докато калните свине оскверняваха пречистените им мъченически тела. Обърна се към Урда:

— Накарай момчетата ти да ги вкарат вътре. — После му направи жест да го последва. Двамата мъже се усамотиха, далеч от хорските уши. Рап огледа прашния терен.

— Само между нас да си остане, но колко жесток ти се е налагало да бъдеш?

Урда сви рамене.

— Афганистан е жестока страна… Та той дори би трябвало да е няколко страни — четири или пет. Имаме комунисти, племенни вождове, наркодилъри… талибани, хора, които желаят демокрация, и много обикновени мъже и жени, които просто искат да си живеят живота, както и други задници, които не им дават да го правят. С една дума имаме една голяма бъркотия.

— Не отговори на въпроса ми — Рап не го изпускаше от очи. — До каква степен ти се е налагало да бъдеш жесток?

— Питаш ме дали съм измъчвал хора ли?

— Да.

Урда обърна глава към кочината. Очевидно не искаше да отговаря.

— Понякога съм оставял местните да попрекалят, но винаги когато съм могъл, съм избягвал грубостите.

Рап внимателно наблюдаваше как събеседникът му трепна няколко пъти и реши, че или го лъже, или не му казва цялата истина. И тъй като не се славеше с голямо търпение, постави въпроса ребром:

— Не ме баламосвай повече. Според мен ти си прям човек, но те е страх да говориш, защото по ранг стоя много над теб.

Урда премести тежестта на тялото си от единия крак върху другия. Явно не му беше приятно. Накрая отвърна:

— Онези глупаци във Вашингтон нямат никаква представа колко грозна е реалността тук. Искат от нас да действаме като полицаи… всичко да е по правилата. — Той се изплю на земята, след което вдигна ръце и символично обхвана пейзажа наоколо. — Тук няма никакви правила.

Рап кимна. Разбираше. Беше работил нелегално толкова много години, че също не хранеше афинитет към хората от Вашингтон, които непрекъснато се опитваха да му казват как да си върши работата. Преди обаче да предприеме следващата стъпка, Рап трябваше да се увери напълно, че с Урда са на едно мнение.

— Виж, аз сега ще вляза вътре и ще се наложи да върша неща, които ще са толкова груби, че никой не трябва да разбере… Разбра ли? Никой.

Урда отново отвърна поглед, защото се почувства неловко и дори се притесни.

Рап го хвана за ръката.

— Още не съм ти казал цялата история. Това няма да е обикновен разпит. Не разполагаме с достатъчно време за такъв.

— Защо?

— Защото имаме причина да вярваме, че тези хора планират да взривят атомна бомба във Вашингтон, а в същото време нямаме никаква представа докъде са стигнали с този план и дали нашият малък рейд от снощи няма да ги накара да побързат с графика.

Лицето на Урда промени изражението си.

— Точно така… ядрена бомба — повтори Мич. — Става дума за много жертви. Часовникът вече тиктака.

Долната челюст на Урда увисна за момент.

— Бившата ми жена и децата живеят близо до града — накрая отвърна той.

Не за пръв път Рап си каза какъв голям късмет е извадил, че жена му е на гости при родителите си в Уисконсин.

Урда поклати глава, сякаш се мъчеше да приеме цялата сериозност на ситуацията.

— За колко голяма бомба говорим?

— Не знам. Това е едно от нещата, които трябва да открием. Но нямаме много време. Нуждая се от помощта ти. Аз говоря арабски и персийски добре, което обаче не може да се каже за пущу и урду.

Рап посочи към кочината, където окаляните пленници бяха издърпани от квичащите свине.

— Знам, че двама от тях говорят перфектно арабски, английски и пущу, а един от тях говори само пущу и малко арабски. Не знам какви езици говорят другите двама. Ще ми трябва помощта ти при преводите, но по-важното е, че ще се нуждая от теб, за да наблюдаваш, защото ще ги разпитваме и петимата едновременно.

Урда погледна към страховития офицер от ЦРУ. Доколкото знаеше, имаше само една причина разпитът да се води от петимата едновременно.

— Има хора, които биха се съгласили да сторят това вместо нас — предложи той.

Рап поклати глава още преди Урда да е довършил изречението си.

— Не, прекалено важно е, за да се доверим на биячите на някой от местните вождове. — Той посочи вързаните пленници, които бяха избутани в колона по един към сградата. — Четвъртият в колоната не е кой да е, а Али Саед ал Хури. Той е помогнал за провеждането на атентатите от единайсети септември и ако не започне да пее като славей, ще го очистя веднага, без да ми мигне окото.