Ал Дин беше роден в бедно йеменско семейство и още на петнайсет години бе отишъл да се бие с руснаците в Афганистан. Той беше кален в боя и вероятността да се пречупи беше малка. Освен това бе оглавявал тренировъчния лагер на терористите, в който бяха обучени похитителите-камикадзе, изпълнили атентатите от единайсети септември. И поради тази причина Рап не се чувстваше виновен, че му пръсна главата.

Абдула, от друга страна, идваше от богата саудитска фамилия. Тъй като не беше демонстрирал нито интерес, нито умения за бизнеса, на дванайсет години родителите му го изпратиха да получи религиозно образование в едно от най-големите уахабитски медресета в Мека. Беше възпитан като горд и пламенен, но доста глезен мюсюлманин.

— Е… — Рап насочи пистолета към главата на саудитеца — С теб ще си поговорим. Разкажи ми за бомбата.

Лицето на Абдула беше изкривено от болката в коляното. Той погледна с ужас към още потръпващата ръка на мъртвия му другар. Секунда по-късно затвори очи и отвърна:

— Не знам за никаква бомба.

— Грешен отговор. — Рап вдигна пистолета. Нямаше да убива Абдула, поне не още, но онзи не биваше да го разбира.

— Не… не… Истината казвам! — Абдула стисна силно очи в очакване на изстрел. — Аз не бях посветен в тази част от операцията.

— Абдула, чуй ме много внимателно. Ако не ми разкажеш всичко, ще те убия, след което ще издиря цялото ти семейство и ще ги очистя един по един. Питам те за последно… — Рап се наведе, допря твърдата стоманена цев на беретата до слепоочието на саудитеца и натисна главата му към пода. — Бомбата атомна ли е?

Лицето на Абдула се изкриви от страх.

— Да.

— Колко е голяма?

— Не знам. Честна дума.

— Глупости!

— Кълна се, не знам! Казаха ми само, че ще разруши целия град.

— Кой град?

— Вашингтон.

Рап стисна по-силно дръжката на Беретата.

— Кога планирате да я задействате?

— Тази седмица по някое време… така мисля.

— Какво значи „по някое време“!? — изкрещя Мич.

— Не знам. Казаха ми само, че ще е тази седмица.

— Къде се намира бомбата в момента?

— Не знам.

Рап премести пистолета от слепоочието на Абдула към слабините му.

— Сега ще ти пръсна топките! Къде, по дяволите, е бомбата?

— Не стреляй! — примоли се мъжът. — Трябваше да пристигне вчера.

— Къде?

— Наистина не знам! — Абдула беше обезумял от ужас. — Знам само, че ще пристигне със самолет.

— Какъв самолет?

Абдула затвори очи.

— Товарен самолет.

— На коя авиокомпания и откъде идва?

— Не знам.

Пистолетът остана допрян до чатала на пленника. Дотук не можеше да се прецени каква част от казаното е истина и каква не, но така или иначе трябваше да се обади на Кенеди незабавно. Тогава му хрумна идея. Стана, сграбчи саудитеца за косата и го повлече по пода.

Обърна се към Урда:

— Натовари останалите двама. Връщаме се в базата. Докато мъкнеше терориста през изхода, в момент на вдъхновение той реши да блъсне вратата в раненото му коляно.

Абдула изпищя от болка. Рап изчака няколко секунди и повтори процедурата. Абдула обели очи и задиша учестено.

Рап се наведе и изръмжа в ухото му:

— Познай къде отиваме?

Абдула или не го чу, или болката беше прекалено силна, за да му отговори. Рап рязко го дръпна за косата и повтори въпроса.

— Не знам — отвърна през сълзи саудитецът.

— В епицентъра на взрива, скапаняко. Ще те завържа за паметника на Вашингтон, за да гледаш спектакъла от първия ред.

Мич замъкна Абдула към чакащите коли. Не помнеше досега да е бил толкова бесен. Най-големият му страх се превърна в реалност. Тези ненормалници щяха да потопят света в пълен хаос.

— Хей, Абдула, защо пък по пътя да не взема майка ти и баща ти заедно с всичките ти братя, сестри и племенници. Целият клан Абдула. Точно това ще направя. Ще се обадя на моя приятел шейха и ще го накарам да ми ги прати — саркастично говореше Рап.

— Шейхът — изсъска Абдула — не ти е никакъв приятел.

— О, напротив — развеселено отвърна Рап. — Той ми е голям длъжник. — Стигна до пикапите и пусна пленника.

Главата на Абдула се удари тежко в земята.

— Това доказва, че си лъжец — изкрещя. — Аз познавам шейха. Той е истински вярващ и никога не би говорил с човек като теб.

Рап се изсмя.

— Шейхът вярва в Аллах, но не и във вашите уахабитски бръщолевици.

— Лъжец!

— Помниш ли дебелия Омар… неговият полубрат? Сигурно го помниш. Омар ви пращаше пари, за да водите вашия налудничав джихад. — Мич клекна и посочи с пръст себе си. — Аз го убих в Монако миналата година и шейхът лично ми благодари, че съм го отървал от неприятности.

Пленникът гледаше като обезумял.

Рап отвори задната врата.

— Да, ще взема да се обадя. Така всички твои роднини лично ще ти благодарят, че си ги избил до един.

> 23

Айрини Кенеди се намираше в задната част на Центъра за глобални операции на седмия етаж в сградата на старата щабквартира в Ленгли. Тя бавно затвори слушалката на обезопасения срещу подслушване телефон. Близо минута не каза нищо, стоеше като замръзнала. Около нея беше наредена всякаква модерна комуникационна техника. Гласове, пиукания, бръмчене и тропане се сливаха в монотонна какофония, която тя едва изолираше от съзнанието си.

Националната сигурност на Америка беше сериозна работа. Така смяташе и тя. Опасността от ядрено нападение обаче вършеше с хората странни неща. Доктор Айрини Кенеди не беше обезсилена от страха. Напротив, просто се опитваше да схване думите, които Рап й беше казал току-що. Знаеше, че няма да има връщане назад, веднъж щом предприемат следващата стъпка. Това щеше да е последната й възможност спокойно да прецени обстановката, преди да се намесят тълпите секретари и заместник-секретари, директори и заместник-директори, генерали, адмирали и, разбира се, самият президент в комплект с политическите си съветници. Някои от тези хора можеха да пазят тайна, но повечето — не.

Кенеди вдигна поглед към трите големи телевизионни екрана, които заемаха предната стена на залата. Всичките бяха настроени на новинарски канали. В момента нямаше горещи новини и тя се надяваше това да не се променя през следващите двайсет и четири часа, докато се справят със ситуацията.

С известна неохота Кенеди вдигна слушалката и набра номер. Няколко секунди по-късно дежурният офицер в Командването за обединени операции на Сикрет Сървис вдигна телефона.

— Тук е директор Кенеди. Свържете ме веднага с агент Уорч.

След няколко секунди и прещраквания се чу уморен глас:

— Уорч на телефона.

Кенеди познаваше много добре специалния агент, който отговаряше за охраната на президента.

— Джак, Айрини е. Извинявай, че те притеснявам по това време, но имаме проблем.

Уорч набързо се ободри:

— Какво има?

— Възнамерявам да задействам операция Ноев ковчег, но тревогата не е учебна.

Кенеди си представи как специалният агент подскача в леглото си. Операция Ноев ковчег, кодовото име за евакуирането на ключовите членове на правителството от града, досега беше задействана само веднъж.

— Добре. Каква е заплахата?

— Предполагаме, че в града има оръжие за масово унищожение.

— От какъв тип? — В тона на Уорч внезапно се появи напрежение.

— Трябва да си остане между нас, Джак. Не съм казала дори на Пентагона.

— Разбирам, но искам да знам с какво си имаме работа.

— Разузнаването сочи, че става дума за ядрено оръжие.

— Исусе Христе!

— Джак, трябва да се действа много тихо и внимателно, но в същото време и бързо. Най-добре не използвайте президентския хеликоптер „Марийн 1“. Сложете Хейс в лимузината и го закарайте незабелязано веднага в Кемп Дейвид. Вземете и първата дама. Не ги слушайте изобщо, действайте, дори и да откажат.

— Слушам.

— Обади ми се, щом се качат в лимузината и отпътуват. Ще ме намериш в Центъра за глобални операции. До петнайсет минути ще седя тук.