— Не съм в настроение.

— Аха, предполагам, че си разговарял с Хич?

— Да.

Тя въздъхна.

— Добре, дай ми още минутка.

Надигна възедрото си тяло от джакузито и когато си свали шапката, косата й се разпиля като освободено от клетка животинче.

— Предпочитам да седнем на фотьойлите до прозореца — рече тя. — Не ти ли е топло с тези дрехи?

— Добре съм си — отвърнах, макар че въздухът бе като в тропиците и миришеше на хлор.

— Значи Хич ти каза за Адам Милс?

— Да, каза ми. Още не съм говорил с Ашли.

— Недей, Скоти.

— Да не казвам на Ашли? Защо, ти ли ще й съобщиш?

— Нямам подобно намерение и по-добре ти също да не го правиш.

— Тя мисли, че е мъртъв. Има право да знае истината.

— Адам е жив, в това няма никакво съмнение. Но ти си задай въпроса: какво ще спечели Ашли, ако узнае? По-добре ли е, ако научи, че Адам е жив и е убиец?

— Убиец? Той такъв ли е?

— Да. Това е неоспорим факт. Адам Милс е фанатично вярващ куинист, убиец и водач на една от най-реакционните бойни групи в страната. Мислиш ли, че Ашли трябва да го разбере? Искаш ли да й съобщиш, че с живота, който води, синът й най-вероятно съвсем скоро ще влезе или в гроба, или в затвора? Наясно си, че ако това се случи, ще трябва отново да преживее мъката си по него.

Поколебах се. Опитвах се да се поставя на мястото на Ашли — например да не знам нищо за Кати вече няколко години. Всяка информация би била добре дошла.

Но Адам не беше Катлин.

— Виж какво спечели тя след Портильо. Работа, семейство, истински живот — равновесие, Скоти, в един свят, в който това е рядък лукс. Безспорно ти я познаваш по-добре от мен. Но помисли за всичко това, преди да й го отнемеш.

Реших засега да отложа решението. И без това не бях дошъл тук да говорим по този въпрос.

— Бездруго ще й го отнема, ако тръгна на запад с вас — а според Хич точно това искате от мен.

— Да, но само за малко. Скоти, ще седнеш ли най-сетне? Омръзна ми да говоря с вдигната глава.

Настаних се във втория фотьойл. Отвъд запотените прозорци градът се къпеше в златистата следобедна светлина. Слънчевите лъчи се отразяваха в прозорците, сателитните чинии по покривите и гладките пътища.

— А сега ме слушай внимателно — заговори тя. — Важно е, а искам да бъдеш непредубеден, колкото и да е трудно при тези обстоятелства. Зная, че има много неща, които не ти съобщаваме, но моля те да разбереш, че се налага да бъдем предпазливи. Трябва да сме сигурни, че не си променил мнението си за Куин — чакай, не се прави на обиден, и по-странни неща са се случвали — и че не си се забъркал в копърхедските кръгове като съпруга на Джанис, как му беше името — Уитман. Морис все настоява, че не бива да се доверяваме никому, ала аз се застъпих за теб. Защото те познавам, Скоти. Ти си вътре в тау-турбуленцията от самото начало. И двамата сме там.

— Значи споделяме свещена връзка. Глупости, Сю.

— Не са глупости. И няма нищо случайно. Вярно, че интерпретациите са мои, но изчисленията показват…

— Изобщо не ме интересуват изчисленията.

— В такъв случай ме изслушай и аз ще ти кажа какво смятам за истина. — Тя извърна глава и присви очи, сякаш се съсредоточаваше. Никак не ми хареса изражението на лицето й. В него имаше нещо надменно, почти нечовешко. — Скоти — рече тя, — аз не вярвам в съдбата. Това е остаряла концепция. Животът на човека е невероятно сложен феномен, далеч по-непредсказуем от живота на звездите. Но освен това зная, че тау-турбуленцията влияе на причинността напред и назад във времето. Съвпадение ли е, че двамата с Хич в края на краищата дойдохте да работите за мен, или че Адам Милс сподели нашата турбуленция в Портильо? И в двата случая ти би могъл да подредиш логична последователност от събития, които да обяснят всичко, но дали обяснението ти е напълно задоволително? Аз се свързах с Хич Палей чрез събитията в Чъмфон и не мисля, че това е случайно. Ти се срещна с Ашли — децата и на двама ви са поклонници. Хайде, Скоти, обърни се назад и погледни всичко внимателно. Не виждаш ли как частите на мозайката си пасват съвсем точно? Предшестващите причини са незначителни. Значи има някаква съществена последваща причина.

Беше пропуснала да спомене срещата на Хич с Адам. Още едно съвпадение. Също неподлежащо на обяснение.

— Въпрос на разбиране — рекох.

— Тогава вземи мен, Скоти! Погледни силата, която държа в тези две ръце! — тя обърна длани нагоре. — Силата да поваля цял един шибан хронолит! Това ме прави значима. Превръща ме в играч при разрешаването на тези събития. Скоти, аз съм последващата причина.

— А не смяташ ли, че страдаш от мегаломания?

— Само че не аз съм измислила всичко това! По някаква случайност съм един от най-добрите специалисти по хронолити в целия свят. Не говоря празни приказки. Не съм си измислила, че ти и Хич сте били в Чъмфон и Портильо, че двамата с теб бяхме в Ерусалим. Това са факти, Скоти, и те изискват обяснение, което да е отвъд случайното съвпадение или слепия шанс.

— Защо искаш да дойда в Уайоминг?

Тя премигна.

— Не съм казвала, че искам. Просто не желая да останеш тук. Макар че сигурно ще си в по-голяма безопасност. Но не мога и да пренебрегвам фактите. Вярвам — да, наречи го интуиция, макар и научна, не ме интересува, — вярвам, че ти имаш своя роля в развръзката на историята с хронолитите. За добро или за лошо, още не зная, макар да съм сигурна, че не би направил нищо, което да ми навреди, нито да е в интерес на Куин. Смятам, че ще е по-добре да дойдеш с нас, защото носиш нещо специално в себе си. Вестта за Адам Милс е като рекламно табло на пътя. Чъмфон, Ерусалим, Портильо, Уайоминг. Ти. Може да не ти харесва, Скоти, но ти имаш своето значение. — Тя повдигна рамене. — Това е, в което вярвам, и то до дъното на душата си. Но ако не мога да те убедя да дойдеш, просто не идвай и може би така е било предначертано, може би двамата с теб ще бъдем свързани чрез твоя отказ.

— Не бива да полагаш подобна тежест на плещите ми.

— Прав си, Скоти, не бива. — Тя придоби тъжен вид. — Но и не мога да я взема със себе си.

Всичко това ми звучеше почти налудничаво. Сигурно защото заради майка ми бях развил нюх към ирационалното. Още като съвсем малък познавах, когато майка ми започва да се държи неестествено. Помня внезапната й самоувереност, раздутото чувство за собствена значимост — белези за назряваща опасност. И всичко това провокираше реакции у мен, отдръпване, граничещо с отвращение, спускане на емоционални прегради.

— Помниш ли Ерусалим? — попита Сю. — Помниш ли онези млади хора, помощниците, които загинаха? Често се сещам за тях, Скоти. Мисля си за онова младо момиче, което дойде при мен тъкмо когато трябваше да се появи хронолитът, когато тау-турбуленцията бе в своя пик. Казваше се Каси. Помниш ли какво ми каза Каси?

— Тя ти благодари.

— Благодари ми за нещо, което не бях направила, и после умря. Според мен тогава тя беше потънала невероятно дълбоко в тау-турбуленцията, толкова дълбоко, колкото не е бил никой никога преди това. Не зная за какво искаше да ми благодари тогава, Скоти, и още не съм го разбрала. Но вероятно е почувствала нещо… много важно. — Тя извърна очи, но лицето й оставаше все така отчуждено. — Искам да доживея до този миг. Или поне ще се опитам да го направя.

Почти всички влюбени имат специално местенце. Бряг, заден двор, пейка в парка. За нас с Ашли това бе една горичка на няколко преки от нашия апартамент, най-обикновен парк в градските покрайнини с бетонно езерце за патици, детска площадка и игрище за бейзбол. Идвахме тук доста често, в първите месеци след Портильо, когато Аш се възстановяваше от загубата на Адам, а аз бях прекъснал връзките си със Сю и компания.

Тук й бях предложил да се оженим. Помня, че си бяхме взели храна за пикник, а после на хоризонта внезапно се появиха черни облаци. Заваля ненадейно и силно. Изтичахме до близкото игрище и се скрихме под навеса. Доста бързо захладя и пронизващият вятър накара Ашли да се притисне в мен. Високите борове се превиваха под поривите на бурята и клоните им се преплитаха като пръсти, и аз избрах този момент, за да попитам Ашли дали е съгласна да ми бъде жена. Тя ме целуна и каза „да“. Всичко стана бързо и изглеждаше просто перфектно.