Всичко това, разбира се, щеше да бъде преработено, за да бъде представено пред обществото — загрижената власт пред лицето на кризата.

Невидимо и неизбежно ледът на Минковски се топеше. Комуникациите на хотела бяха претрупани от нашата апаратура, но все пак през този ден един човек успя да се свърже с мен. Джанис ме осведоми, че баща ми починал в съня си.

В Мериленд бе валяло през целия ден — около петнайсет сантиметра снежен прах. Баща ми носеше миниатюрен монитор, снабден с аларма, в случай на нарушение на сърдечната дейност, но докато пристигне линейката, той вече бе преминал в отвъдния свят.

Джанис предложи тя да поеме формалностите, докато съм на другия край на света (аз бях единственият роднина). Съгласих се и й благодарих.

— Съжалявам, Скот — рече тя. — Зная, че беше труден човек. Наистина съжалявам.

Не изпитах усещане за загуба. По-скоро си давах сметка, че за баща ми това е избавление от мъката. Сегашна и бъдеща.

Морис почука на вратата на стаята ми по здрач и ме отведе до контролната зала, където бяха подредени всички монитори. Като наблюдатели, двамата с Морис се настанихме в креслата покрай отсрещната стена. В помещението бе горещо и задушно, а преносимите електрически печки вече бяха включени. Техниците се потяха под няколкото ката дрехи, с които се бяха навлекли.

Навън безоблачното небе постепенно придобиваше индигов цвят. В града цареше мъртвешки покой.

— Още малко остава — прошепна Морис. Това бе първият опит да се предскаже пристигане на хронолит и всички изглеждаха ужасно напрегнати. Сю мина покрай нас и подхвърли:

— Дръжте си очите отворени.

— Ами ако нищо не се случи? — попита Морис.

— Ликуд ще изгуби изборите. А ние — доверието на всички.

Минутите се нижеха една след друга. Някой раздаваше термоелеци на онези, които не бяха получили. Облегнат назад, Морис триеше потта от челото си и очевидно се бореше с безпокойството си.

— Според специалистите най-вероятното място на поява ще бъде новият бизнес център. Интересен избор. Така се избягва Старият град и Храмовият хълм.

— Куин е Цезар — заявих. — Почитай които искаш богове, стига да се прекланяш пред завоевателя.

— Не за първи път в Ерусалим.

Но може би за последен. Хронолитите бяха пробудили всички апокалиптични страхове от двайсети век, фокусирани тогава върху ядреното оръжие: опасенията, че новите научни открития само повишават опасността от пълно изтребление и че дългият парад от възхождащи и залязващи империи може да е стигнал своя край. Което в този момент изглеждаше съвсем достоверно. В края на краищата, долината Мегиддо9 бе само на няколко мили от тук.

Напомниха ни да не разкопчаваме якетата си въпреки горещината. Сю държеше в стаята да е горещо, поне дотолкова, доколкото можехме да понесем, като буфер срещу термичния шок.

Задълбочените анализи на предишните появявания ни бяха подготвили какво да очакваме. Хронолитът не измества въздуха и земната маса на мястото, където пристига, той трансформира тези материали и ги вгражда в собствената си структура. Шоковата вълна е резултат — както обясни Сю — от „лъчистото охлаждане“. На разстояние няколко метра от монолита на Куин въздухът се сгъстява, втвърдява се и пада на земята. В началото въздухът, който бърза да запълни мястото му, преминава през същия процес. В малко по-широк участък атмосферата замръзва съобразно съставящите я газове — кислород, азот и въглероден диоксид. Водните изпарения се превръщат в скреж на много по-голям периметър.

Наличието на подпочвени води предизвиква сходни изменения в почвата и скалата — напукване на скалите и наземна ударна вълна.

Целият този свръхохладен и движещ се въздух създава атмосферни ями и поражда силни течения, както и мъгли на много мили наоколо.

Което бе още една причина никой да не възразява срещу почти непоносимата горещина в стаята.

Повечето от техниците бяха млади момчета и момичета, всъщност студенти, наети специално за тази задача. Мониторите им получаваха данни от датчиците на покрива, както и от тези, разположени на разни места в зоната на контакта. От време на време те си разменяха кратки думи или цифрови данни, които не значеха нищо за мен. Но градусът на напрежение видимо нарастваше. Сю крачеше между тези ентусиазирани млади хора като загрижена майка.

Тя спря до нас, облечена със сини джинси и бяла блуза.

— Фоновата радиация продължава да се покачва — обясни, — при това с доста ускорени темпове. Смятайте го за минутна готовност, момчета.

— Да си сложим ли предпазни очила, или какво? — попита Морис.

— Морис, това не ти е атомна бомба. Няма да те заслепи.

След което се отдалечи.

Едно момиче от техниците се надигна от мястото си и приближи Сю с почти умолителна усмивка. Федералните агенти настръхнаха. Също и Морис.

Момичето изглеждаше леко замаяно, сякаш не знаеше къде е. За миг се поколеба. След това с почти детински жест се пресегна и улови Сю за ръката.

— Каси? — погледна я Сю. — Какво има?

— Исках само да ти благодаря. — Гласът на Каси бе тъничък и трескав.

— О, трогната съм, но защо?

Ала Каси вече бе свела глава, сякаш съжаляваше, задето се бе изпуснала.

— Ох! Прощавай. Просто ми се дощя да ти го кажа. Не зная какво ме прихвана… — и се изчерви.

По това време вече бяхме надълбоко в тау-турбуленцията. Миришеше на топъл въздух и електрическа изолация. Зад прозореца центърът на града се люшна от внезапно появило се сияние.

Всичко се случи за броени секунди, но времето е разтегателно и ние изживявахме секундите, сякаш са минути. Ще призная, че бях уплашен.

Първоначалната светлина ознаменува появата на завеса от бързоменящи се цветове — синьо, зелено, което премина в червено и виолетово, — увиснала над града и изпълваща стаята, в която седяхме в зловещ сумрак.

— Деветнайсет часът и седем минути — обяви Сю. — Отбележете.

— Взе да застудява — рече Морис. — Усети ли?

Струваше ми се, че температурата в стаята бе паднала с няколко градуса. Кимнах.

Зад мен един от израелските агенти се размърда и неволно посегна към оръжието си. Светлината изчезна също толкова бързо, колкото се бе появила, и после…

После хронолитът просто вече беше тук.

Изникна отвъд Купола на скалата, по-висок от хълмовете, заплашително голям, бял като лед на лунна светлина.

— Контакт! — извика някой при мониторите. — Имаме спад на фоновата радиация. Външната температура пада катастрофално…

— Почакай — спря го Сю.

Ударната вълна накара стъклата да се огънат и прокънтя като гръмотевица. Почти веднага хронолитът изчезна в облак от бяла вихрушка, влагата, която термичният импулс бе превърнал в скреж. На няколко мили от нас гигантските температурни различия предизвикваха пропукване на бетона, разрушаваха дървени подпори и със сигурност унищожаваха всички живи същества, останали в забранената зона. (Такива със сигурност имаше — котки, кучета, поклонници, невярващи.)

Централната буря породи исполинска бяла вълна: скреж, която се катереше по Юдейския хълм с бързината на горски пожар и градските светлини започнаха да гаснат сред искри от къси съединения. Облакът обгърна хотела — силен, бърз вятър разтърси прозорците. Изведнъж в стаята се възцари мрак, а мониторите затрептяха като отразени в езерна повърхност звезди.

— Ама че застудя, мамка му — промърмори Морис.

Обвих раменете си с ръце и забелязах, че Сю прави същото, докато обръща гръб на прозореца.

Израелският агент зад мен, който се бе размърдал преди минута, внезапно вдигна автоматичната си пушка. Той извика нещо, което бе погълнато от рева на бурята. След това откри огън в потъналата в тъмнина стая.

Името на стрелеца бе Аарон Уейзак.