— Защо? Той ли е най-лесният отговор?

— Защото нямаме никакви причини да го смятаме за верен. А ако е верен, той ограничава възможностите ни да предприемем нещо за решаване на проблема. Докато алтернативата…

— Алтернативата — прекъсна я нетърпеливо Рей — е, че Куин извършва нещо като самоубийство всеки път, когато изпраща хронолит.

Пристигна сервитьорката с количка, на която бяха наредени нашите порции. В другия край на залата израелците вече приключваха с вечерята и се захващаха с десерта. Зачудих се дали за първи път имат възможността да се хранят в хотел четири звезди. Поглъщаха всичко с невероятна охота и почти не разговаряха помежду си, сякаш, за да се насладят на храната докрай.

— Куин променя предишната си същност — заговори отново Сю, след като хапна първия залък. — Изтрива версията, заменя я с друга, но това не е самоубийство, нали? Представи си хипотетичен Куин, вожд на някоя изостанала държавица, който по някакъв начин слага ръка на тази технология. Натиска копчето и изведнъж не е просто някой си Куин, а истинският, онзи, когото очакват всички, той е шибаният Месия в един или друг смисъл и от негова гледна точка това е съвсем естествено. Вярно, ще изгуби част от личната си история, но това е поносима и безболезнена загуба. Обожествяват го, разполага с огромна армия, с доверието на хората, на които обещава сияйно бъдеще. Или е така, или мястото на истинския Куин е заето от амбициозен тип, който е израсъл с мечтата да бъде Куин. В най-лошия случай ще прилича на самоубийство, но с билет за потенциално величие. А не можеш да скърбиш по онова, което никога не си имал, нали?

Замислих се върху думите й.

— И все пак ми се струва доста рисковано. След като го направиш веднъж, защо ще натискаш копчето втори път?

— Кой знае? Идеология, заблудата на величието, сляпа амбиция, импулс за самоунищожение. Или защото е трябвало да го направи, като последна възможност пред лицето на поражението. Може всеки път причината да е различна. Както и да го погледнеш, той е в средата на затворената връзка. Той е сигналът, който генерира шума.

— Малкият шум, който става голям — рече Морис. — Пръднята се превръща в гръмотевица.

Сю кимна ентусиазирано.

— Но не само времето е усилващ фактор. Към него се прибавят човешките очаквания и взаимодействия. Скалата не дава пукната пара за Куин, нито дървото — само ние. Ние въздействаме върху това, което очакваме, и то се променя, става по-приемливо и естествено — и ето го всемогъщия Куин, божествения Куин. Изкушаваме се да му се поддадем, да му помогнем, да идеализираме завоевателя, да бъдем част от процеса, а не негова жертва.

— Искаш да кажеш, че ние създаваме Куин.

— Не ние точно, но хората в най-общ смисъл.

— Така беше с жена ми, преди да се разделим — намеси се Морис. — Толкова много се страхуваше от разочарованието, че непрестанно мислеше за него. Нямаше никакво значение какво ще направя, какви усилия ще положа, за да й вдъхна увереност, колко печеля и дали ходя на църква всяка неделя. Аз бях в постоянен изпитателен срок. Все повтаряше: „Някой ден ще ме зарежеш.“ Когато го казваш често, накрая става действителност.

Морис млъкна, потънал в спомени, и побутна чашата с вино настрани.

— Очаквания — рече Сю. — Да, те са обратната връзка. Изведнъж Куин започва да олицетворяла всичко, от което се страхуваме и тайно желаем…

— Прокрадвайки се към Ерусалим — рекох, — за да бъде възкресен.

Думите ми накараха другите да застинат.

— Какво пък — подех, за да разведря обстановката. — Схванах идеята. А какъв е този лед на Минковски?

— Метафора в различен цвят. Но стига приказки за тази вечер. Утре също е ден, Скоти. Рей ще я обясни на министъра на отбраната.

Усмихнах се уморено, а Рей изпухтя.

Разделихме се след кафето и аз се прибрах в стаята си.

Мислех да се обадя на Джанис и Катлин, но рецепционистът ми каза, че мрежите са претоварени и едва ли ще успея да се свържа. Взех си бира от минибара, вдигнах крака на перваза на прозореца и зареях поглед из улиците. Храмът на хълма бе озарен от прожектори, които го караха да изглежда едновременно нереален и солиден като самата история, но само след четирийсет и осем часа щеше да се появи друг, далеч по-висок и неимоверно по-драматичен паметник, само на няколко мили от това място.

Събудих се в седем сутринта, неспокоен и гладен. Взех душ, облякох се и се подвоумих дали да не опитам да се разходя и как ще възприеме това охраната. Нищо не пречеше да пробвам.

Двама федерални ме спряха още щом приближих асансьора.

— Накъде сме тръгнали, шефе?

— Ще закуся някъде.

— Може ли да видим пропуска?

— Пропуск?

— Никой не може да напусне етажа без пропуск.

Не знаех, че ще ми трябва някакъв проклет пропуск, а ето, че беше така.

— Кой раздава пропуските?

— Трябва да говорите с хората, които са ви довели, шефе.

Не се наложи да чакам дълго, тъй като миг по-късно по коридора се зададе Морис Торанс, тупна ме по рамото за добро утро и закачи на яката на ризата ми табелка.

— Слизам с теб — рече.

Федералните се отстраниха от вратата. Те кимнаха на Морис и по-малко агресивният от двамата дори ни пожела приятен ден.

— И на теб — отвърнах. — Шефе.

— Това са само предпазни мерки — извини ги Морис, докато се спускахме.

— Като да безпокоят баща ми? Да ровичкат в медицинския ми картон?

Той сви рамене.

— Сю не ти ли обясни защо се прави всичко това?

— Донякъде. Ти не си й телохранител, нали?

— И това също.

— Ти си тъмничар.

— Ей, тя не е в затвор. Може да ходи, където си пожелае.

— Стига ти да си известен за това. И да я държиш под наблюдение.

— Ами, такава беше сделката. А ти къде искаш да идеш, Скоти? На закуска?

— Да подишам въздух.

— На турист ли ще се правиш? Даваш ли си сметка колко е опасно точно сега?

— Наречи го любопитство.

— Добре де, ще поискам от израелците да ни осигурят кола. Могат дори да ни допуснат в забранената зона — ако настояваш.

Не отговорих.

— Иначе ще трябва да си стоиш в хотела, като се има предвид какво е положението.

— Харесва ли ти тази работа?

— По-добре не питай — засмя се горчиво Морис.

Осигуриха ни синя кола без полицейски знаци и с всички необходими пропуски, залепени на предното стъкло. Имаше и допотопен джипиес приемник, монтиран на предното табло до шофьора. Морис подкара по улица „Лехи“, а аз зяпах през страничното стъкло.

Отново валеше и палмовите дървета покрай улицата бяха надвиснали. Денем улиците съвсем не бяха пусти — имаше полицейски постове на всички кръстовища, патрулни коли из кварталите и само забранената зона около предполагаемия район на поява бе напълно евакуирана.

Морис навлезе в Новия град и сви по улица „Цар Давид“, сърцето на забранената зона.

Евакуацията на голямо населено място не е само транспортиране на живеещите в него, макар това да е най-важната част. Има и доста инженерна работа. Щетите, причинявани от появата на хронолитите, са резултат от първоначалната студена вълна, така наречения термичен импулс. Близо до точката на контакта всеки пълен с вода контейнер може да се пръсне. Жителите на Ерусалим бяха предупредени да източат водопроводните си тръби, преди да напуснат, а градските власти се бяха опитали да запазят водопроводната система, като я бяха обезвъздушили, макар че последното заплашваше да затрудни погасяването на пожарите — които щяха да възникнат неизбежно, след като изпарените течности и газове напуснат отслабените от студа контейнери. Според предписанията трябваше да се опразнят всички клозетни казанчета, газови и кислородни бутилки. В действителност обаче, при невъзможност да се осъществи контрол върху всяко жилище или обществено заведение, никой не можеше да гарантира, че това ще бъде изпълнено. А близо до мястото на поява термичният импулс можеше да превърне в смъртоносно взривно устройство дори бутилка с мляко.