През първия ден се занимавах с това. Но не се интересувах от данните и заключенията на Сю, а по-скоро от методите на работа, формулировките, с чиято помощ проблемите се трансформираха в логически задачи, които после подлежаха на анализ и обработка. Някои от програмите, инсталирани от Сю, се оказаха ужасно допотопни и бавни и даваха само далечно приближение, груба и примитивна оценка на събитията.

По някое време Морис приключи с разглеждането на „Голф“ и донесе обяд от закусвалнята малко по-надолу по пътя, заедно с екземпляр от „Летящият риболовец“, с което да разсее следобедната скука. Сю се появяваше от време на време, за да ни огрее с щастливата си усмивка: ние бяхме нейната буферна зона, изолиращият слой между света и загадката на Куин.

Едва докато карах към къщи — поредния нает апартамент в моя живот, все още полупразен, — си дадох сметка колко внезапно и необратимо се бе променил животът ми.

Може би беше заради напрежението от трафика или заради гледката на палатковите селища и изоставените ръждясали автомобили край пътя, а нищо чудно да бе и заради перспективата да прекарам един самотен уикенд. Въздържанието никога не се е радвало на популярност сред обществото, но стоицизмът се смяташе за достойнство, а ключът към него бе тъкмо въздържанието, твърдият отказ да се капитулира дори пред най-ужасяващата истина. Напоследък можех да се похваля със завиден стоицизъм. Но когато смених лентите, за да задмина една цистерна, отзад ме притисна жълт ван, а камионът започна бавно да се измества към мен, и усетих, че лицето ми се облива в хладна пот. Намирах се в сляпата зона на шофьора на камиона, още няколко секунди и сблъсъкът ни щеше да е неизбежен. На всичко отгоре ванът зад мен отказваше да намали и за няколко мига ме завладя неудържима паника.

После шофьорът на цистерната ме забеляза в страничното огледало, изправи волана и ме пропусна да мина.

Ванът профуча покрай мен, сякаш нищо не се е случило.

Продължих да стискам кормилото с лепкави пръсти, загледан право напред в сивкавия път — напълно изгубен, някъде по средата между забравата и забвението.

Седмица по-късно пристигнаха първите добри новини: обади се Джанис, за да ми съобщи, че Кати ще получи ново ухо.

— Нарича се мастоидно-кохлеарна протеза — обясни ми тя. — Това е нова методика, но доста успешна, особено при случаи като нашия, когато глухотата е вторична.

— Могат ли да го направят?

— Казват, че успеваемостта е почти сто процента.

— Опасно ли е?

— Не особено. Но все пак става с операция. Ще лежи в болница поне седмица.

— Кога?

— Записана е за след шест месеца.

— С какво ще платиш?

— Уит има солидна застраховка. Неговата фирма е готова да поеме част от разходите. Аз също ще помогна, с каквото мога, а останалото Уит възнамерява да плати от джоба си. Това може да означава втора ипотека на къщата. Но също и че Катлин ще има нормално детство.

— И аз искам да помогна.

— Скоти, знаеш, че не си кой знае колко богат в момента.

— Имам пари в банката.

— Благодаря ти за предложението. Но, честно казано, Уит ще се чувства по-спокоен, ако се справи сам с това.

Кати бе привикнала със загубата на слуха. Ако не обръщате внимание на леко наклонената й глава и начина, по който понякога се мръщи, когато разговорът стане твърде тих, няма да забележите, че има недъг. Ала постоянно й се напомняше, че е различна — в клас винаги я слагаха на първия чин, много учители й говореха бавно, оформяйки думите с уста, сякаш е глухоням урод. Беше несръчна в училищните игри, защото можеха лесно да я изненадат откъм гърба. Всичко това, плюс вродената й срамежливост, я бе направило неуверена, потисната, самовглъбена.

Но ето че предстоеше промяна. Стореното можеше да бъде поправено благодарение на напредъка на биомеханичните приложения. И също така на Уитман Делахънт. Дори и помощта му да бе донякъде подхранвана от собствения му егоизъм… какво пък, майната му за това.

Катлин отново щеше да е здрава. По-важно от това нямаше.

— Въпреки всичко искам да участвам, Джанис. Това е нещо, което дължа на Катлин отдавна.

— Ни най-малко, Скоти. Проблемът с ухото изобщо не е по твоя вина.

— Искам да й помогна, Джанис.

— Какво пък, щом настояваш, Уит сигурно ще се съгласи да поемеш малка част.

Добре, че бях пестелив през последните пет години. „Малката част“ се оказа половината от цената на операцията.

— И така, Скоти — рече ми Сю Чопра, — готов ли си за пътешествие?

Вече й бях казал за операцията на Катлин. Осведомих я и че искам да съм при дъщеря ми, когато се възстановява — и че последното не подлежи на обсъждане.

— Че това може да продължи половин година — възрази тя. — Да не мислиш, че разполагаме с толкова много време?

Седяхме в просторното кафене, четирима на масата край прозореца, от който се виждаше шосето. Аз, Сю, Морис Торанс и един млад мъж на име Реймънд Мозли.

Рей Мозли беше физик, специализант в Масачузетския технически университет, който работеше със Сю върху някои електронни изобретения. Двайсет и пет годишен, с добре очертано шкембенце, чорлав и с ум като наточен бръснач. Избягваше ме няколко седмици, най-вече защото бях непозната физиономия, но постепенно ме прие, когато осъзна, че не съм му съперник за привързаността на Сю Чопра.

Сю, разбира се, бе с близо петнайсетина години по-възрастна от него, а и сексуалните й вкусове не бяха насочени към мъже, още по-малко към млади физици със занемарена външност, които смятаха, че задушевен разговор на тема мю-мезонни взаимодействия може да се възприеме като покана за интимна близост. Сю му бе обяснила всичко това няколко пъти и Рей привидно бе приел обяснението. Но все още я обстрелваше с влажни погледи от другата страна на масата и се съобразяваше с мнението й с верността на любовник.

— Удивително е — поде Сю — колко малко сме научили в действителност за хронолитите през годините след Чъмфон. Всичко, което можем, е да ги характеризираме до известна степен. Знаем например, че не могат да бъдат съборени, колкото и да копаем основите, защото поддържат фиксирана дистанция от земния център на гравитация и постоянна ориентация — дори ако това означава да увиснат насред въздуха. Знаем, че са инертни, че притежават известен индекс на рефракция, че са по-скоро излети, отколкото изваяни, и така нататък. Но нищо от това не ни помага да разберем същността им. Ние възприемаме хронолитите по начина, по който средновековен теолог би възприел автомобила. Той е тежък, тапицерията се загрява от пряка слънчева светлина, едни детайли са остри, други — гладки. Някои от тези детайли могат да бъдат важни, повечето вероятно не са, но не можеш да ги сортираш, без да притежаваш обединяваща теория. А точно тя ни липсва.

Ние кимахме с мъдър вид, както правехме обикновено, когато Сю разсъждаваше на глас.

— Но някои детайли са по-интересни от другите — продължи тя. — Например: разполагаме с данни, че съществува постепенно, стъпаловидно нарастване на фоновата радиация в околностите седмици преди появата на хронолита. Не опасна, но доловима при измерване. Китайците направиха известни проучвания по въпроса, преди да престанат да споделят информация с нас. Японците също извадиха късмет. Те имат радиационни монитори за рутинни наблюдения на техния термоядрен реактор „Сапоро-Техникс“. В Токио са се опитвали да установят причината за нарастването на радиационния фон дни преди появата на хронолита. Веднага след изникването му радиацията рязко се върнала към нормалното си ниво.

— Което означава — прекъсна я Рей Мозли, сякаш, за да обясни на бавноразвиващите се, — че макар да не можем да предотвратим появата на хронолитите, разполагаме с относително сигурно средство за предсказване.

— Да, бихме могли да предупредим поне хората — съгласи се Сю.