Едно нещо е да подтиснеш любопитството, друго — да го победиш; и малко съмнително беше от този ден нататък дали Атърсън ще желае компанията на своя единствен жив другар, както преди. Имаше добри чувства към него, но мислите му бяха неспокойни и плахи. Той наистина отиде да го посети; ала почувствува облекчение, като му отказаха да го приемат; може би дълбоко в сърцето си предпочиташе да говори с Пуул на стъпалата пред входа и сред въздуха и шумовете на града, отколкото да бъде допуснат в този дом на доброволно изгнание и да седи и говори с неговия загадъчен самотник. Пуул нямаше приятни новини. Докторът сега повече от всякога се усамотявал в кабинета си над лабораторията, където спял понякога; бил избухлив, много мълчалив, не четял; приличал на човек, който си е наумил нещо. Атърсън така свикна с непроменящия се характер на тези сведения, че лека-полека съвсем разреди посещенията си.

Една неделя, когато Атърсън правеше обичайната си разходка с Енфийлд, двамата отново се озоваха на същата странична улица и когато дойдоха пред вратата, спряха и се взряха в нея.

— Да — рече Енфийлд, — с тази история поне се свърши. Повече няма да видим господин Хайд.

— Надявам се — отвърна Атърсън. — Казах ли ти, че веднъж го видях и споделих чувството ти на отвращение?

— Едното е неделимо от другото — забеляза Енфийлд. — Впрочем за какво ли магаре си ме сметнал: да не зная, че това е задният вход на дома на доктор Джекил! И когато сам го открих, то беше отчасти по твоя вина.

— Значи, си открил това, така ли? — рече Атърсън. — В такъв случай да влезем в задния двор и погледнем към прозорците. Да ти кажа право, безпокоя се за бедния Джекил; имам чувството, че дори отвън присъствието на приятел може да му помогне.

Дворът беше студен, малко влажен и потънал вече в здрач, въпреки че небето още светлееше от залеза. Средният от трите прозореца бе полуотворен и Атърсън съзря доктор Джекил, седнал край този прозорец, да вдишва въздуха с безкрайна тъга и вид на неутешим затворник.

— Хей, Джекил! — извика той. — Вярвам, ти си по-добре.

— — Страшно съм отпаднал, Атърсън — отговори докторът унило; — страшно. Няма да трае дълго, слава богу.

— Много стоиш затворен — каза адвокатът. — Трябва да излизаш и активизираш кръвообращението си като нас с Енфийлд. Запознайте се: братовчед ми господин Енфийлд — доктор Джекил. Хайде сега, вземи си шапката и излез набързо с нас.

— Много си добър — въздъхна докторът. — Как бих искал да поизляза, но не, не, не, съвсем невъзможно е; не смея. И все пак, Атърсън, много се радвам, че те видях, това е наистина голямо удоволствие. Бих ви поканил горе с господин Енфийлд, ала тук е така неподредено!

— Тогава — каза адвокатът добродушно — най-доброто, което можем да направим, е да постоим тук долу и да си поговорим.

— Точно това щях да си позволя да предложа — отговори докторът с усмивка.

Но още недоизрекъл, усмивката изчезна от лицето му и се смени с изражение на такъв ужас и отчаяние, че кръвта замръзна в жилите на двамата господа долу. Те видяха това само за миг, защото прозорецът бе начаса затворен. Този миг обаче беше достатъчен и те напуснаха двора, без да продумат. Пак в мълчание прекосиха улицата и едва когато попаднаха на една магистрала, която и в неделния ден проявяваше признаци на живот, Атърсън най-сетне се обърна и погледна спътника си. И двамата бяха пребледнели; в очите им се четеше многозначителен ужас.

— Бог да ни е на помощ! — повтори два пъти Атърсън.

Но Енфийлд само поклати тежко глава и продължи да върви в мълчание.

Атърсън седеше край камината една привечер, след като се бе нахранил, когато го изненада появата на Пуул.

— За бога, Пуул, какво те носи насам? — извика той и поглеждайки го, добави: — Но какво ти е? Да не би докторът да е болен?

— Господин Атърсън — каза прислужникът, — нещо не е в ред.

— Седни и вземи чаша вино — рече адвокатът. — Така. А сега спокойно и ясно ми кажи какво искаш.

— Вие познавате навиците на доктора, господине — отговори Пуул — и как се затваря в къщи. Е, той пак се затвори в кабинета и това никак не ми харесва — да не съм жив, ако ми харесва. Страх ме е, господин Атърсън.

— Слушай, добри човече — каза адвокатът, — говори ясно. От какво се страхуваш?

— Аз живея в страх вече цяла седмица — рече Пуул, упорито пренебрегвайки въпроса — и не мога да понасям повече.

Видът на слугата достатъчно потвърждаваше думите му, държането му се беше изменило неимоверно и с изключение на мига, в който съобщи най-напред за страха си, той нито веднъж не погледна адвоката в очите. Седеше с чашата вино на колене, още недокосната, и поглед, впит в един ъгъл на стаята.

— Не мога да понасям повече — повтори той.

— Хайде — подкани го адвокатът, — виждам, че имаш сериозно основание, Пуул; виждам, че нещо наистина е нередно. Опитай се да ми разкажеш какво е то.

— Струва ми се, че има нещо нечисто — отвърна Пуул дрезгаво.

— Нечисто! — викна адвокатът доста изплашен и по-скоро склонен да се разсърди от това. — Нечисто! Какво искаш да кажеш?

— Не смея да кажа нищо, господине — беше отговорът; — но вие ще дойдете може би с мен и ще видите сам.

Вместо отговор Атърсън скочи и взе шапката и връхната си дреха, но забеляза с почуда голямото облекчение, което се появи на лицето на камериера, както и това, че той остави чашата вино недокосната, за да го последва.

Беше ветровита, студена, типична за март вечер, с бледа луна, която лежеше по гръб, като че ли вятърът я беше съборил, и с носени от вятъра тънки, прозрачни облаци. Вятърът затрудняваше говора и зачервяваше лицата. Освен това той необикновено беше изпразнил улиците от хора, защото Атърсън си каза, че никога не е виждал тази част на Лондон така обезлюдена. Искаше му се тя да е друга; пръв път в живота си осъзнаваше такава нужда: да види или докосне себеподобни същества; защото, колкото и да се бореше против това, в съзнанието му се раждаше съкрушителното предчувствие за беда. Площадът, когато стигнаха до него, беше изпълнен с вятър и прах и тънките стъбла на дърветата в градината се удряха в оградата. Пуул, който през целия път вървеше крачка–две напред, сега се дръпна към средата на тротоара и въпреки острия вятър свали шапката си и избърса чело с една червена носна кърпа. Но въпреки бързината, с която се бе движил, това не бяха капки пот от умора, а влагата на някаква задушаваща мъка; защото лицето му беше бледо, а гласът, когато заговори, дрезгав и пресекнал.

— Е, господине, пристигнахме — каза той — и дано даде господ да няма нищо нередно.

— Амин, Пуул — отвърна адвокатът.

Тук слугата почука много внимателно, вратата се отвори на предпазната верижка и един глас попита отвътре:

— Ти ли си, Пуул?

— Да — каза Пуул, — отвори.

Холът, когато влязоха в него, беше силно осветен; огънят гореше с високи пламъци и около огнището цялата прислуга, мъже и жени, стояха сгушени като стадо овци. При вида на Атърсън камериерката избухна в истерични хълцания, а готвачката, изплаквайки „Слава богу, това е господин Атърсън“, изтича напред, като че ли да го поеме в ръцете си.

— Какво има? Та вие сте всички тук — рече строго адвокатът. — Много лошо, много неприлично; вашият господар ще бъде крайно недоволен.

— Те до един се страхуват — каза Пуул. Последва глухо мълчание, никой не протестира, само камериерката извиси глас и заплака силно.

— Млъкни! — обърна се към нея Пуул с ярост, която издаваше собственото му нервно напрежение; и наистина, когато момичето зарида по-силно, всички се стреснаха и обърнаха лица към вътрешната врата в очакване на нещо ужасно. — А сега — продължи Пуул, този път към момчето, което се грижеше за кухненските прибори — дай ми една свещ и ние веднага ще се справим с тази история. — После помоли господин Атърсън да дойде с него и го поведе към задния двор.