Когато дойдох на себе си у Лениън, ужасът на моя стар приятел навярно ме развълнува; не зная, това беше може би само капка в морето в сравнение с отвращението, което сега изпитвам, припомняйки си тези часове. Бях обладан от нещо различно. Не страхът от бесилката, а ужасът да бъда Хайд ме терзаеше. Укорите на Лениън възприемах в някакво полусънно състояние, в полусвяст се прибрах у дома и си легнах. След изтощителния ден спах дълбоко и този сън даже кошмарите, които ме измъчваха, не можеха да нарушат. На сутринта се събудих разтърсен, изгубил сили, но освежен. Все още мразех и се страхувах от мисълта за звяра, който спеше в мене, и, разбира се, не бях забравил страшните опасности, на които бях изложен предишния ден; но аз се намирах отново в дома си, в собствения си дом и близо до моите медикаменти. Задоволството, че съм се отървал, блесна така силно в душата ми, че почти съперничеше на най-ярката надежда.
В отпуснато, спокойно състояние вървях из двора след закуска, поемайки жадно прохладата на въздуха, когато отново ме обхванаха онези неописуеми усещания, които предвещаваха промяната; едва успял да използвам прикритието на моя кабинет, ето че отново започнах да беснея и се вледенявам от страстите на Хайд. Този път ми беше необходима двойна доза, за да дойда в нормалния си вид, ала — о, ужас! — шест часа по-късно, както седях до камината, тъжно загледан в огъня, ужасните болки се появиха отново и лекарството трябваше пак да бъде взето. Накратко казано, от този ден нататък само благодарение, изглежда, на големи усилия като гимнастически упражнения и под непосредственото въздействие на лекарството можех да нося образа на Джекил. По всяко време на деня и нощта получавах предупредителното разтърсване; особено ако спях или задрямвах за миг на стола си, винаги се събуждах като Хайд. От продължителното напрежение на тази неизбежна съдба, от безсънието, на което сега се обричах далеч повече, отколкото съм смятал възможно за един човек, аз се превърнах в отпаднало, съвсем изнемощяло от треска същество, безжизнено слаб и телом, и духом и обзет от една-единствена мисъл: ужаса от моето друго „аз“. Когато спях или когато въздействието на лекарството отслабнеше, придобивах почти без преобразяване (защото мъките на преобразяването от ден на ден ставаха по-малко чувствителни) съзнание, което преливаше от представи за насилие, душа, кипяща от безпричинна омраза, и тяло, недостатъчно силно да побере бесуващите енергии на живота. Мощта на Хайд, изглежда, нарастваше със засилващата се болезненост на Джекил. И сега вече омразата, която ги разделяше, беше еднаква и от двете страни. При Джекил това бе въпрос на жизнен инстинкт. Той беше вече видял пълната уродливост на съществото, което споделяше с него някои явления на съзнанието, и беше сънаследник с него до смърт; отвъд тези връзки на известна общност, които от само себе си съставяха най-болезнената част от неговото злочестие, той гледаше на Хайд въпреки всичката му енергия като на нещо не само сатанинско, а и лишено от живот. Това именно беше странното: че тинята на бездната можеше да издига глас и да крещи, че аморфният прах жестикулираше и грешеше, че това, което беше мъртво и нямаше форма, трябваше да сложи под своя власт жизнените дейности. И също така фактът, че този метежен ужас, който го обвързваше по-тясно, отколкото съпруга и по-неспоредствено от окото, лежеше затворен в собствената му плът, където той го чуваше да шепне и го чувствуваше как се бори да бъде роден; и при всеки миг на слабост, и в уюта на дрямката ужасът надделяваше над него и го изтръгваше от живота. Омразата на Хайд към Джекил беше от друго естество. Неговият страх от бесилката го подтикваше непрекъснато да извършва временни самоубийства и да се връща към своето подчинено състояние на своеобразна част от организма, не личност. Но той ненавиждаше тази необходимост, отвращаваше се от унинието, в което Джекил беше изпаднал, и се чувствуваше обиден от неприязънта, с която се отнасяха към самия него. Оттук и маймунските шеги, които ми устройваше, драскайки със собствената ми ръка сквернословия по страниците на книгите ми, горейки писмата и унищожавайки портрета на баща ми; <и наистина, ако не беше страхът му от смъртта, той отдавна би се унищожил сам, за да въвлече и мене в тази гибел. Но любовта му към живота е прекрасна; ще кажа дори нещо повече — аз, който се поболявам и леденея само при мисълта за него, когато си спомня за унижението и страстта на този двойник-принаденост, и като зная колко много той се страхува от моята власт да го унищожа чрез самоубийство, улавям се, че го съжалявам.
Безсмислено е, пък и времето не ми достига да продължа това описание. Никой никога не е изпитвал такива страдания, стига вече; но и те, колкото бяха, донесоха не облекчение, а коравосърдечност на душата, известно съгласие с отчаянието. И наказанието ми би продължавало с години, ако не беше последната беда, която ме сполетя и която окончателно ме лиши от собственото ми лице и натура. Моят запас от солта, неподновяван от деня на първия опит, започна да намалява. Пратих да ми вземат нови количества и смесих съставките; последва кипенето, първата промяна на цвета, но не и втората. Изпих медикамента — никакъв резултат. От Пуул ще разбереш как го накарах да обърне целия Лондон, напразно! И сега съм дълбоко убеден, че първото количество, с което съм се снабдил, е било нечисто химически и че именно този неизвестен примес е бил причина за действието на лекарството.
Мина вече около седмица и аз привършвам това изложение под влиянието на последните дози от старата смес. Следователно за последен път Хенри Джекил може да мисли със собствената си глава или да види в огледалото собствения си образ (сега колко тъжно променен!).
Не трябва да отлагам и приключването на моите писания, защото разказът ми се спаси досега от унищожение само поради голямата ми предпазливост, съчетана с голям късмет. Ако спазмите на преобразяването настъпят по време на писане, Хайд ще разкъса листата на парчета, но мине ли известно време, след като съм ги завършил и оставил настрана, неговият чуден егоизъм и ограничаване в рамките на момента вероятно отново ще го спасят от маймунския му бяс. И наистина гибелта, която виене над двама ни, промени и сломи и него. След половин час, когато отново и завинаги ще се въплътя в тази омразна личност, зная, че ще седя в стола си, разтърсен и ридаещ, или ще продължа в крайно, породено от страх напрежение да се ослушвам, да крача нагоре-надолу из стаята (моето последно земно убежище) и да давам ухо на всеки предвещаващ заплаха шум. На бесилката ли ще умре Хайд? Или ще намери сили да се отърве в последния момент? Господ знае, мен не ме е грижа. Това е часът на моята истинска смърт и оттам нататък всичко ще засяга другиго, не мен. С тези редове оставям перото и като запечатвам своята изповед, завършвам живота на нещастния Хенри Джекил.
Информация за текста
© 1975 Евгения Паничерска-Камова, превод от английски
Robert Louis Stevenson
The Strange Case of Dr. Jekyll and Mr. Hyde, 1886
Сканиране, разпознаване и редакция: Борис Борисов, 2008
Издание:
Робърт Луи Стивънсън
Островът на съкровищата
Доктор Джекил и господин Хайд
„Народна култура“, София, 1975
Английска. Първо издание
Литературна група V
Превела от английски Евгения Паничерска-Камова
Редактор Христо Кънев
Художник Стоян Шиндаров
Художник-редактор Васил Йончев
Техн. редактор Александър Димитров
Коректор Емилия Спасова
Дадена за набор 10.III.1975 г. Подписана за печат 25.V.1975 г. Излязла от печат 10.VI.1975 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 18. Издателски коли 13.87. Цена 1,02
Печат: ДП „Ст. Добрев — Странджата“, Варна
