— Вие можете да кажете това — рече Пуул.
После отидоха до работната маса. Измежду спретнато подредените на нея книжа изпъкваше един голям плик, адресиран с почерка на доктор Джекил до господин Атърсън. Адвокатът го разпечата и на пода изпаднаха няколко вложени вътре неща. Първото беше завещание, съставено със същите ексцентрични условия, както онова, което беше върнал преди няколко месеца на доктора; то трябваше да служи като доказателство в случай на смърт и като дарение в случай на изчезване, но вместо името на Едуард Хайд Атърсън с неописуема изненада прочете името Гейбриъл Джон Атърсън. Той погледна Пуул, после отново документа и най-сетне мъртвия злодей, проснат на килима.
— Свят ми се завива — каза Атърсън. — През всичките тези дни той е имал това в ръцете си. Нямаше причини да ме обича; трябва да е беснеел, че е изместен от мене; и не е унищожил документа?…
Вдигна втората хартия; това беше кратка бележка, написана с почерка на доктора и датирана в горния ъгъл.
— О-о, Пуул — извика адвокатът, — днес той е бил жив и бил тука! Не е възможно да са го убили за толкова малко време, той трябва да е жив, сигурно е избягал! А защо да избяга? И как? Тогава бихме ли могли да наречем това самоубийство? О-о, трябва да бъдем внимателни. Струва ми се, че можем да въвлечем господаря ти в някаква голяма беда.
— Защо не я прочетете, господине? — попита Пуул.
— Защото се страхувам — отговори натъртено адвокатът. — Дано даде господ да нямам основание за това! — И с тези думи поднесе хартията към очите си и прочете следното:
„Драги ми Атърсън, когато това попадне в ръцете ти, мене вече няма да ме има; при какви обстоятелства, не мога да предвидя. Но моят инстинкт и всички аспекти на неописуемото ми положение говорят, че краят ми е сигурен и ще дойде скоро. Когато бъда вече покойник, най-напред прочети разказа, който Лениън ме предупреди, че ще остави в твоите ръце; ако пък искаш да узнаеш повече, прочети изповедта на
твоя недостоен и нещастен приятел
Хенри Джекил“
— Има ли трети плик? — попита Атърсън.
— Ето, господине — каза Пуул и му подаде един голям плик, запечатан на няколко места.
Адвокатът го сложи в джоба си.
— Аз няма да говоря пред никого за тези документи. Ако господарят ти е избягал или е мъртъв, можем поне да запазим неопетнено името му. Сега е десет часът. Трябва да се прибера в къщи и прочета документите на спокойствие; но ще се върна преди полунощ и тогава ще повикаме полиция.
Излязоха и заключиха зад себе си вратата на залата; и Атърсън, отново оставяйки слугите събрани край огнището в хола, се върна бързо в своя кабинет да прочете двата разказа, в които вече се изясняваше тази загадка.
РАЗКАЗЪТ НА ДОКТОР ЛЕНИЪН
На 9 януари, преди четири дни, с вечерната поща получих запечатан плик, адресиран с почерка на моя колега и бивш състудент Хенри Джекил. Това ме изненада доста, защото нямахме навика да си кореспондираме; бяхме се срещнали и вечеряли заедно предишния ден и не виждах никаква причина за подобна размяна на писма. Съдържанието на писмото само увеличи изненадата ми, защото ето какво гласеше то:
10 декември 18… година
„Драги Лениън, ти си един от най-старите ми приятели и макар да сме имали различия в разбиранията си по някои научни въпроси, не мога да си спомня, поне от моя страна, нито един случай на разрив в нашите другарски чувства. Не е имало никога ден, в който, ако ти ми кажеше: «Джекил, съществуването ми, честта ми, смисълът на моя живот зависят от тебе», да не жертвувам състоянието си или лявата си ръка, за да ти помогна. Лениън, сега наистина съществуването ми, честта ми, смисълът на моя живот зависят от тебе; ако не ми помогнеш тази нощ, аз съм изгубен. Можеш да предположиш, след този увод, че ще те моля за нещо нечестно. Отсъди сам.
Моля те да отложиш всичките си ангажименти за тази вечер — даже да си повикан при леглото на император. Вземи файтон, освен ако каретата ти се намира пред входа, и с това писмо в ръка ела веднага у дома. Пуул, камериерът ми, е получил моите нареждания; той ще очаква пристигането ти заедно с един шлосер. Ще трябва да разбиете вратата на кабинета й ти ще влезеш сам; отвори стъкления шкаф на буква «Е» от лявата страна, счупи ключалката, ако е заключена, и извади с цялото му съдържаниечетвъртото чекмедже отгоре, или (което е едно и също) третото отдолу. При изключително разстроеното ми съзнание ужасно се страхувам, че може да те подведа, но дори да греша, можеш да познаеш чекмеджето по съдържанието му: прахове, стъкленица и една книга. Това чекмедже, моля те, донеси със себе си на площад Кевъндиш така, както го намериш.
Това е първата част от задачата ти. Ето и втората. Ще си се върнал в къщи, ако тръгнеш веднага след получаване на писмото, много преди полунощ; но аз все пак ти оставям повече време не само заради евентуални пречки, които не могат да бъдат нито предотвратени, нито предвидени, а и защото час като среднощния, в който слугите ти ще спят, е за предпочитане по отношение на онова, което ще остава да се направи. В полунощ ще те моля да бъдеш сам в приемната си, да допуснеш в дома си един човек, който ще ти се представи с моето име, и да му връчиш чекмеджето, което ще донесеш от кабинета ми. Тогава ще си изпълнил задачата си и ще си спечелил напълно моята признателност. Пет минути по-късно, ако настояваш да получиш обяснение, ти ще разбереш, че всички тези неща са били жизнено важни и че ако пренебрегнеш дори едно от тях, колкото и невероятни да ти изглеждат, на съвестта ти ще лежи моята смърт или опропастяване.
Колкото и да съм уверен, че няма да пренебрегнеш моя повик, сърцето ми се свива и ръката ми трепери само като си помисля за такава възможност. Представи си какво изпитвам аз сега, на чуждо място, потискан от мрака на едно отчаяние, което никоя фантазия не би могла да преувеличи, и с пълното съзнание, че ако навреме ми помогнеш, всичките ми тревоги ще отминат като разказана приказка. Помогни ми, Лениън, и спаси
твоя приятел
Х. Дж.
П.П. Бях вече запечатал писмото, когато нов ужас обзе душата ми. Може да изпусна пощата и да получиш писмото ми чак утре сутринта. В такъв случай, Лениън, изпълни поръчката ми по което време на деня ти е удобно и отново очаквай моя пратеник в полунощ. Тогава може да е вече твърде късно; и ако тази нощ отмине без произшествия, ще знаеш, че за последен път си видял Хенри Джекил.“
Като прочетох това писмо, бях уверен, че колегата ми е изгубил ума си, но докато това не се докажеше, в което бях сигурен, аз се чувствувах задължен да изпълня желанието му. Колкото по-малко разбирах от тая бъркотия, толкова по-малко бях в състояние да оценя важността й; но един така изразен повик не можеше да бъде отминат, без човек да поеме върху себе си тежка отговорност. И аз станах от вечеря, взех файтон и отидох право в дома на Джекил. Камериерът очакваше пристигането ми; беше получил със същата поща препоръчано писмо с указания и веднага бе повикал шлосер и дърводелец. Те дойдоха, докато разговаряхме, и всички заедно отидохме в дисекционната зала на стария доктор Денмън, откъдето (както несъмнено ти добре знаеш) се влиза най-удобно в кабинета на Джекил. Вратата беше много здрава, а ключалката й превъзходна; дърводелецът ни даде да разберем, че ще му бъде извънредно трудно и ще повреди доста вратата, ако трябва да я разбиваме, а шлосерът направо изпадна в отчаяние. Той обаче беше сръчен човек и след около два часа успя да отвори вратата. Шкафът „Е“ беше отключен; извадих чекмеджето, запълних го с талаш, увих го в хартия и се върнах на площад Кевъндиш.
Проверих съдържанието му. Праховете бяха добре приготвени, но не с прецизността на фармацевт; ясно беше, че ги е правил самият Джекил, и когато отворих една от опаковките, намерих нещо, което ми напомняше обикновена кристална сол с бял цвят. Стъкленицата, която забелязах след това, беше наполовина пълна с кървавочервена течност с много силна миризма и ми се струва, че съдържаше фосфор и етер. За другите съставки не можех да се досетя. Книгата беше най-обикновена и в нея имаше поредица дати. Те обхващаха период от много години, но ми направи впечатление, че прекъсват преди около година, и то съвсем внезапно. Тук-таме към датите беше прибавена малка забележка, обикновено една-единствена дума: „двойна“; тя се срещаше шест пъти в общо около няколкостотин вписвания на дати и на още едно място в самото начало на списъка, където след нея бе отбелязано с няколко удивителни: „Пълен провал!!!“. Всичко това, макар да възбуждаше любопитството ми, не разкриваше почти нищо определено. Имаше още стъкленица с някаква тинктура, някаква сол, увита в хартия, и дневник на серия опити, недовели (както много от изследванията на Джекил) до никакъв практически резултат. Как можеше наличието на тези вещи в моя дом да има значение за честта, живота, за самото съществуване на вятърничавия ми колега? Щом неговият пратеник можеше да отиде на едно място, защо да не отиде и на друго? Даже да имаше някакви пречки, защо трябваше този господин да бъде приет от мен тайно? Колкото повече разсъждавах, толкова повече се убеждавах, че боравя със случай на мозъчно заболяване; и въпреки че пратих слугите да си легнат, заредих един свой стар барабанлия пищов, за да бъда готов за самозащита.
