Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Дванадесет часът едва прозвъня над Лондон, когато на вратата леко се почука. Отидох сам да отворя и намерих един дребен човек, свил се до колоната на портала.

— Доктор Джекил ли ви изпраща? — попитах аз.

Той отговори „да“ с някакъв принуден жест и когато го поканих да влезе, направи това едва след като се обърна и огледа потъналия в тъмнина площад. Там имаше един полицай, приближаващ с фенера си; щом го видя моят посетител, ми се стори, че се сепна и побърза да влезе.

Тези подробности, трябва да призная, доста ме смутиха; последвах го до силно осветената приемна, сложил ръка на оръжието. Едва тук можах да го разгледам добре. Никога преди не бях го виждал, в това съм сигурен. Беше нисък, както казах; порази ме и шокиращият израз на лицето му, забележителното съчетание на голяма мускулна енергия и немощ на телосложението и накрая, но не от най-малка важност, странното смущение, което пораждаше в мен близостта на този човек. Това беше като начална тръпка и се придружаваше от явно спадане на пулса. Тогава аз го отдадох на някакво идиосинкратично 7, характерно само за мен отвращение и се учудвах единствено на остротата на симптомите; но по-късно имах основание да повярвам, че причината лежи много по-дълбоко в природата на човека, и да се отнеса към по-благородна опорна точка от обикновената омраза.

Този човек, още с влизането си породил у мен само любопитство и отвращение, беше облечен по начин, който би направил един обикновен човек смешен; дрехите му, макар от скъпа материя, бяха твърде големи за него: панталоните висяха на краката и бяха подвити, за да не се влачат, талията на дрехата — под кръста, яката — разстлана широко на раменете. Колкото и да е странно, тази нелепа премяна съвсем не пораждаше у мене смях. По-скоро, понеже имаше нещо ненормално и нередно в самата същност на човека, който стоеше пред мен, тя будеше почуда и отвращение. Тази несъразмерност дори допадаше на новодошлия и подсилваше общото впечатление, така че към интереса ми към природата и характера на този човек се прибавяше и любопитството да узная произхода му, неговия живот, състоянието и положението му в обществото.

Тези свои наблюдения, макар че отнеха доста време, за да ги опиша, впечатлих само за няколко секунди. Посетителят ми беше явно много възбуден от нещо неприятно.

— Донесохте ли го? — извика той. — Донесохте ли го? — Така силно беше нетърпението му, че ме хвана за ръката и ме разтърси.

Отстраних го, защото от неговия допир усетих ледена тръпка в жилите си.

— Почакайте, господине — казах аз. — Вие забравяте, че още нямам удоволствието да ви познавам. Седнете, ако обичате. — И му дадох пример, като седнах сам на обичайното си място, подражавайки дотолкова обикновения си маниер на разговор с пациент, доколкото ми позволяваше късният час, естеството на моето занимание и ужасът, който моят посетител вдъхваше.

— Моля да ме извините, доктор Лениън — отговори той съвсем учтиво. — Това, което казвате, е напълно основателно; нетърпението ми взе връх над моята учтивост. Идвам тук по искане на вашия колега доктор Хенри Джекил, много е спешно; и разбрах, че… — Той замълча и се хвана за гърлото. Забелязах, въпреки стремежа му да прикрие това, че се бори с пристъпите на някаква истерия. — Разбрах, че едно чекмедже…

Тук аз съжалих нетърпението на моя посетител и може би собственото си нарастващо любопитство.

— Ето го, господине — казах, посочвайки чекмеджето, поставено на пода до една маса и все още покрито с листа хартия.

Той скочи към него, после се спря и сложи ръка на сърнето си; чух как зъбите му скърцат при конвулсивните движения на челюстите. Лицето му беше така демонично, че се изплаших и за живота, и за разсъдъка му.

— Съвземете се — казах аз.

Той се обърна към мен с ужасяваща усмивка и сякаш обзет от отчаяно решение, дръпна листа хартия. При вида на съдържанието така високо хлъцна от облекчение, че се вкамених. И в следващия миг, с глас, който вече показваше сдържаност, запита:

— Имате ли мензура?

Аз се надигнах с усилие й му подадох, каквото искаше.

Благодари ми усмихнат и кимна, после наля няколко капки от червената тинктура и прибави единия от праховете. Сместа, която отначало имаше червеникав оттенък, започна с разтварянето на кристалите да избледнява, ла кипи шумно и да изхвърля облачета пара. Внезапно кипенето спря и сместа промени цвета си на пурпурночервен, който отново бавно избледня в блатистозелено. Посетителят ми, който беше наблюдавал тези метаморфози много внимателно, се усмихна, постави чашата на масата и обърна към мене изпитателен поглед.

— А сега — каза той — да уредим, каквото остава. Ще бъдете ли разумен? Ще отстъпите ли? Ще допуснете ли да взема тази чаша в ръцете си и да напусна дома ви без повече приказки? Или любопитството властвува над вас? Помислете, преди да отговорите, защото ща бъде така, както решите. Може да си останете както преди, нито по-обогатен, нито по-мъдър, освен ако услугата, оказана на човек, изпаднал в ужасно отчаяние, може да се изтълкува като богатство на духа. Ако предпочетете друг избор, пред вас ще се разкрият нови области на знанието, нови пътища към славата и могъществото ще се отворят пред вас, тук, в тази стая, в този момент, и очите ви ще бъдат поразени от едно чудо, което ще разклати неверието ви в сатаната.

— Господине — откликнах се аз, показвайки хладнокръвие, каквото в действителност далеч не притежавам, — вие говорите загадки и навярно няма да се учудите, като ви кажа, че не ви слушам с особено доверие. Но отидох твърде далеч в обясненията, за да мога да замълча, преди да видя края.

— Добре — отговори посетителят. — Лениън, надявам се, помните дадените от вас клетви. Това, което ще последва, е във властта на нашата професия и сега вие, който така дълго бяхте обвързан с тесногръдите и материалистически схващания, вие който отричахте достойнствата на трансценденталната 8медицина, вие, който се присмивахте на по-високостоящите от вас, гледайте!…

Той допря чашата — до устните си и изпи всичко на един дъх. Последва вик, човекът се олюля, затърчи се, впи пръсти в масата и остана така, опулил очи и стенещ с отворена уста; както гледах, настъпи някаква промяна — той като че ли се подуваше, лицето му изведнъж потъмня, а чертите сякаш се топяха и изменяха. В следния миг отскочих към стената, вдигнал ръка над очите да не гледам това чудо: целият бях скован от ужас.

— О, боже! — закрещях аз; защото там, пред очите ми, блед и разтреперан, полуприпаднал и опипващ пред себе си като човек, възвърнат от смъртта, стоеше Хенри Джекил!

Какво ми говори той в продължение на цял час след това, не мога да си припомня така добре, че да го отразя на хартия. Каквото видях — видях, каквото чух — чух, и душата ми се поболя. Сега, когато тази гледка не стои пред очите ми, се питам вярвам ли в това, което се случи, и не мога да си отговоря. Разтърсен съм до дън душа; изгубих съня си; страшен ужас не ми дава покой нито час през деня и нощта; чувствувам, че дните ми са преброени и че трябва да умра; и все пак ще умра в неверие. А колкото до моралната низост, която този човек разкри пред мене, даже със сълзите на разкаянието, даже в паметта си не бих могъл да се спра на нея без тръпка на ужас. Ще ти кажа само едно, Атърсън, и то (ако можеш да го повярваш) е повече от достатъчно. Съществото, което се промъкна в дома ми онази нощ, беше, по признание на самия Джекил, известно под името Хайд и преследвано по всяко кътче на земята като убиец на Керю.

Хейсти Лениън

ИЗЧЕРПАТЕЛНОТО ОБЯСНЕНИЕ НА ХЕНРИ ДЖЕКИЛ ЗА СЛУЧАЯ

Роден съм през 18… година в богато семейство, освен това надарен с прекрасна физика, склонен по природа към трудолюбие, склонен да уважавам умните и добрите хора и, както може да се предположи, с всички предпоставки за почтено и забележително бъдеще. И наистина най-лошата от слабостите ми беше веселият ми нрав — черта, която е направила много хора щастливи, но която аз не можах да помиря с високомерното си желание да ходя с вирната глава и си придавам пред хората вид, по-сериозен от обикновения. Оттам се стигна до това да прикривам удоволствията си и когато наближих разумната възраст и почнах да се оглеждам и преценявам своя напредък и положение в обществото, аз вече бях в плен на един дълбоко двойнствен живот. Много хора биха дори нашироко разказвали за историйки, подобни на тези, в които се замесвах, но от високото гледище, което си бях избрал, аз се отнасях към тези преживявания с болезнено чувство на срам и ги криех. И така по-скоро взискателният характер на моите домогвания, отколкото каквото и да е избледняване на слабостите ми направи от мен това, което бях, и даже раздели в душата ми с по-дълбока бразда полюсите на добро и зло, отколкото у повечето хора, полюсите, които разделят или свързват двойнствената природа на човека. При това положение аз бях въвлечен в дълбоки и упорити размишления върху този жесток закон на живота, който лежи в основите на религията и е един от най-богатите извори на злочестие. Макар тъй дълбоко двойнствен, аз не бях в никакъв случай лицемер; двете страни в мен бяха напълно спонтанни; аз не бях повече аз, когато оставях въздържането и потъвах в срама, отколкото когато работех в светлината на деня за напредъка на знанието или за облекчаване на мъките и страданията. И се случи така, че насоката на моите научни изследвания, които изцяло клоняха към мистичното и трансценденталното, откликна и хвърли силна светлина върху моята убеденост, че се води постоянна война между двете мои същества. От ден на ден аз с двете страни на моето съзнание, моралната и интелектуалната, все повече приближавах истината, от частичното разкриване на която бях осъден на такъв ужасен крах: това, че човек не е едно цяло, а фактически две същества. Казвам две, защото степента на познанията ми не надхвърля тази точка. Други ще ме последват, други ще ме надминат по същите пътища и се осмелявам да предскажа, че човек ще бъде осъзнат в края на краищата като система от различни, несъвместими и независими обитатели. Аз от своя страна, изхождайки от личния си живот, напредвах безпогрешно в една посока и само в една посока. Тъкмо в моралната сфера, и то вътре в моята собствена личност, се научих да разпознавам пълната и примитивна двойнственост на човека. Прозрях двете природи, които мерят сили в моето съзнание, и даже ако мога с право да кажа, че съм всяка една от тях, това е само защото представлявам напълно и двете. Съвсем отрано, още преди развитието на научните ми открития да беше започнало да подсказва най-безспорни възможности за такова едно чудо, аз се бях научил да се отдавам с радост, като на любима мечта, на мисълта за разделянето на тези природни сили. Ако всяка от тях, казвах на себе си, можеше да бъде вместена в отделна личност, животът би бил облекчен от много непоносими неща: злото да върви по своя път, отделно от аспирациите и разкаянието на неговия по-почтен брат, а доброто да крачи твърдо и сигурно към възход, вършейки делата, в конто намира удоволствие, без да се излага повече на позор и разкаяние поради това изолирано от него зло. Проклятие за човечеството беше това, че тези две несъвместими същности бяха така обвързани заедно, че в агонизиращата утроба на съзнанието такива коренно различни близнаци трябваше да водят непрекъсната борба. Как тогава успях да ги разединя?

вернуться

7

Свойствен на идиосинкразията, присъщ на нервната особеност у човека. — Б.р.

вернуться

8

От трансцендентален — понятие в идеалистическата философия: който се отнася до познанието на независими от опита явления. — Б.р.

12
{"b":"146263","o":1}