Стигнали бяха до устието на заливчето, отгдето се виждаше цялото течение на реката — и нагоре, и надолу. Тя беше осеяна навред с островчета. Глинестите брегове се снишаваха, върби се полюшваха, тръстики се превиваха, водни плъхове се гмурваха и подаваха из водата. Но човек не се мяркаше из водната шир.

— Господарю — каза лодкарят, като задържаше с едно весло лодката, — предчувствувам, че на острова е Блатния Джон. Той страшно мрази всички хора на сър Даниъл. Да поема ли нагоре по реката и да ви оставя на хвърлей стрела от пътечката? По-добре е да нямаме работа с Блатния Джон.

— И той ли е от тази шайка? — запита Дик.

— Никой не знае — каза Хю. — Но аз бих тръгнал нагоре по течението, Дик. Какво ще стане, ако някоя стрела улучи мастър Мечем?

И той пак се разсмя.

— И така да бъде, Хю — отговори Дик.

— Слушайте тогава — продължи Хю. — Щом е тъй, свалете си арбалета… така; опънете тетивата… добре. Поставете стрела. Прицелете се сега в мене и ме гледайте сърдито.

— Защо? — запита Дик.

— Защото, господарю, трябва да ви прекарам отсреща само насила или под заплаха — отговори лодкарят; — иначе, ако Блатния Джон разбере някак, че съм ви превозил, може зле да си изпатя.

— Та толкова силни ли са тия разбойници? — запита Дик. — Да се разпореждат дори с лодката на сър Даниъл?

— Слушайте — прошепна лодкарят, като намигна. — И запомнете. Със сър Даниъл е свършено. Мина му времето вече. Свършено е с него. Толкова!

Той се наведе пак над веслата.

Продължиха да пътуват доста време нагоре по реката, заобиколиха един остров и се спуснаха безшумно по тесен проток към отсрещния бряг. След малко Хю спря почти насред реката.

— Трябва да ви сваля тук, във върбалака — каза той.

— Но тук няма никаква пътека, само върби, мочур и тресавища — отговори Дик.

— Мастър Шелтън — отговори Хю, — не мога да ви сваля по-нататък, защото това е опасно за самите вас. Той наблюдава лодката с готов лък и поваля като заек всеки приятел на сър Даниъл, който минава оттук. Чух го да се кълне в разпятието, че няма да пропусне ни един. Ако не ви познавах от отдавна — още когато бяхте ей толкова голям, — щях да ви оставя да продължите, но само заради отдавнашното ни познанство и защото водите ей тая кукла, която не е годна за рани и битки, си сложих главата в торбата, за да ви преведа здрав и читав. Бъдете доволен и от това; не мога да сторя нищо повече, кълна се в спасението на душата си!

Хю още говореше, приведен над веслата, когато откъм върбалака на острова се чу силен вик и шумолене на вейки — сякаш някои як мъж се провираше бързо между дърветата.

— Чумата да го тръшне! — извика Хю. — През цялото време е бил на горния остров! — Той насочи лодката право към брега. — Прицелете се с лъка си в мене, добри Дик! Прицелете се право в мене — добави той. — Аз се погрижих да спася кожата ви, сега пък вие спасете моята!

Лодката се блъсна с трясък в гъстия върбалак. По даден знак от Дик пребледнелият, но спокоен и пъргав Мечем изтича по напречните дъски на лодката и скочи на брега; хванал коня за юздата, Дик се опита да го последва, но поради тежестта на коня, или защото върбалакът беше много гъст, и двамата затънаха. Конят зацвили и почна да тъпче с нозе, а лодката, попаднала във водовъртеж, се люшкаше силно ту на една, ту на друга страна.

— Не става, Хю; тук не може да се слезе — извика Дик, като продължаваше да се бори храбро с устойчивия гъсталак и изплашеното животно.

В това време край брега на острова се показа висок мъж с дълъг лък в ръка. Дик зърна с крайчеца на окото си, че непознатият опъва с мъка тетивата, почервенял от гняв.

— Кой е там? — извика той. — Хю, кой е там?

— Мастър Шелтън, Джон — отговори лодкарят.

— Стой, Дик Шелтън! — изрева човекът от острова. — Кълна се в разпятието, че няма да ти сторя зло! Стой! А ти, лодкарю Хю, се връщай назад!

Дик му отговори с някаква обидна подигравка.

— Щом е тъй, ще вървиш пеша — отвърна другият и пусна една стрела.

Улучен от нея конят почна да се мята от болка и страх; лодката се преобърна и в следния миг всички се бореха с течението на реката.

Когато изплува на повърхността, Дик бе на ярд от брега и още преди да се бе опомнил, ръката му се залови за нещо здраво и устойчиво, което го задърпа незабавно напред. Беше дълъг клон, който Мечем бе успял да му подаде от една надвиснала над водите върба.

— Господи! — извика Дик, докато Мечем го извличаше към брега. — Значи сега аз ти дължа живота си! Защото плувам като гюлле!

И веднага се обърна да погледне към острова.

Лодкарят Хю плуваше редом с обърнатата лодка, а Блатния Джон, разярен от несполучливия изстрел му ревеше да бърза.

— Хайде, Джек 19 — каза Шелтън. — Да ни няма! Докато Хю откара лодката до острова и докато успеят да я обърнат, ние ще можем да избягаме.

За да подкрепи думите си с пример, той почна да бяга, като се провираше между върбите и скачаше от туфа на туфа из мочурите. Нямаше време да избира посоката; трябваше само да избяга колкото се може по-далеко от реката.

Но местността започна постепенно да се издига, от което личеше, че е поел верния път, а не след много излязоха на твърда почва, гдето между върбите почнаха да се мяркат и брястове.

Мечем, който се влачеше с мъка и бе изостанал много по-назад, тук вече направо се простря на земята.

— Зарежи ме, Дик! — извика запъхтяно той. — Не мога повече…

Дик се обърна и тръгна към него.

— Да те оставя ли, Джек? — извика той. — Та това би било подлост, когато ти се изложи на опасност да те застрелят, да паднеш във водата и дори да се удавиш, за да ме спасиш. Да! И да се удавиш: защото само господ знае как не повлякох и тебе!

— Не — каза Мечем, — аз щях да спася и двама ни, добри Дик, защото много добре плувам.

— Плуваш ли? — извика смаяно Дик. Това беше единствената дарба, която той не притежаваше. За него плуването беше най-голямото постижение за един мъж след умението да убие някого в единоборство. — О, — каза той, — ето защо не бива да подценяваме никого! Аз се врекох да ти помагам до Холиуд, а бога ми, Джек, излиза, че ти можеш повече да ми помагаш.

— Сега вече сме приятели, Дик — каза Мечем.

— Та аз не съм ти бил никога неприятел — отговори Дик. — Ти си чудесно момче, макар и да си все още сукалче. Досега не съм виждал друг като тебе. Отдъхни си, моля ти се, и да вървим! Тук не е място за приказки.

— Ужасно ме боли кракът — каза Мечем.

— Аз съвсем забравих крака ти — отвърна Дик. — Добре, ще вървим по-полека тогава! Само да можех да разбера где точно се намираме! Съвсем загубих вече пътечката, но така може да е по-добре. Ако следят брода, ще следят и пътеката. Да би се върнал сър Даниъл с петдесетина души, би помел тия разбойници, както вятърът измита листата! Хайде, Джек, облегни се на рамото ми, горкото момче! Ех, та ти не стигаш и до рамото ми дори! На колко си години? Имаш ли дванадесет?

— Не, шестнадесет — каза Мечем.

— Не си пораснал тогава — отговори Дик. — Дай ръка, не бой се, ще вървим полека. Аз ти дължа живота си, Джек, а всякога отплащам както трябва — и за добро, и за зло.

Те тръгнаха по нанагорнището.

— Все ще стигнем до пътя — продължи Дик; — тогава ще тръгнем по-бързо. Господи, каква нежна ръчица имаш, Джек! Аз бих се срамувал, ако имах такава ръка. Да ти кажа ли — добави той, като се позасмя, — честно слово, мисля, че лодкарят Хю те взе за девойка.

— Не може да бъде! — извика Мечем, като се изчерви.

— Обзалагам се, че така помисли! — извика Дик. — Но той не е виновен. Ти наистина приличаш повече на девойка, отколкото на мъж; ще ти кажа дори, че за момче не те бива, но ако беше момиче, щеше да бъдеш просто красавица. Ех, какво мома щеше да си!

— Много добре знаеш, че не съм момиче — каза Мечем.

— Зная, разбира се, и само се шегувам — каза Дик. — Ти ще станеш истински мъж, Джек. И то какъв още! Ще се прославиш с подвизите си. Кой ли от нас двамата пръв ще стане рицар, Джек? Защото аз трябва на всяка цена да стана рицар. „Сър 20Ричард Шелтън, рицар“: чудесно звучи, нали? Но „сър Джон Мечем“ не звучи по-зле.