— „Добра надежда“, от Дортмут — отговори минувачът. — Капитанът му се казва Арблестър. Ей оня, дето гребе до носа на лодката.

На Лоулес не трябваше нищо друго. Като поблагодари набързо на минувача, той отиде по брега до песъчливото заливче, към което се насочваше лодката, настани се там, и щом видя, че моряците от Добра надежда наближиха достатъчно, за да могат да го чуят, започна нападението си.

— Я гледай, побратимът Арблестър! — извика той. — Добра среща! Наистина, побратиме, кълна се в разпятието, че е добра среща! А това „Добра Надежда“ ли е? Да, мога да я позная между десет хиляди! Чудесен кораб! Хайде, побратиме, слизай да пийнем! Аз получих имението, за което ти разправях. Нали помниш? Сега съм богат; не плавам вече из моретата, а само из билков ейл! Дай си ръката, приятелю! И ела да пийнеш със стар другар.

Шкиперът 23Арблестър, дълголик възрастен мъж, обгорял от ветрове и слънце, с окачен на шията нож, напомнящ по походка и държане всеки сегашен моряк, се отдръпна учудено и недоверчиво. Но споменаването на имението и главно пиянското добродушие и другарство, проявено много изкусно от Лоулес, успяха да победят мнителната му сдържаност; той се поотпусна, протегна ръка и стисна здраво десницата на скитника.

— Не — каза той. — Не мога да си спомня кой си. Но все едно. Ние с моя Том сме готови да пийнем с всеки побратим. Том! — обърна се той към моряка, който го придружаваше. — Ето един побратим, на когото не мога да си спомня името, но все едно — сигурно е отличен моряк. Ела да пийнем с него и приятеля му.

Лоулес ги поведе напред; след малко и четиримата се настаниха в една пивница, построена неотдавна малко по-настрана от другите и затова непрепълнена с хора, както ония, които бяха по-близо до пристанището. Беше проста дървена барака, напомняща твърде много днешните горски заслони; вътре имаше един-два шкафа, няколко голи пейки и поставени върху бурета дъски, които служеха за маси. Насред помещението, раздухван отвред от силно течение, пламтеше и димеше огън от останки на разбити кораби.

— Ето — каза Лоулес, — истинска моряшка радост: хубав огън и пълна чашка на брега, докато навън бурята реве по покривите! За „Добра надежда“! Да й е лек пътят!

— Да — каза шкиперът Арблестър. — В такова време е наистина най-добре да си на брега. Какво ще кажеш, Том? Ти, побратиме, приказваш много хубаво, макар че още не мога да си спомня как ти беше името: ала много добре приказваш. Лек път на „Добра надежда“! Амин!

— Приятелю Дикън — продължи Лоулес, като се обърна към началника си, — мисля, че ти имаше някаква важна работа? Моля ти се, свърши я веднага. А аз ще остана тук с моята славна дружина — двама яки стари моряци; обзалагам се, че тия юнаци ще стоят тук, докато се върнеш и ще пият с мене чашка след чашка. Та ние не сме расли на суша, а сме стари, яки морски вълци!

— Добре го каза! — отговори шкиперът. — Ти можеш да вървиш, момко; защото аз ще стоя тук с твоя побратим и моя побратим, докато мръкне и — кълна се в света Мария! — докато съмне отново! Нали знаеш, когато човек прекара дълго време в морето, солта се просмуква във всичките му кости, та и цял кладенец да изпие, пак няма да утоли жаждата си!

Насърчен и от двамата, Дик стана, сбогува се с другарите и забърза пак в бурната привечер към „Козела и гайдата“. Оттам изпрати вест на лорд Фоксхем, че ще разполагат с отличен кораб, щом се мръкне. После взе двама души от Черната стрела, които разбираха горе-долу от мореплаване, и се върна към песъчливото заливче.

Лодката на кораба „Добра надежда“ беше между многото други, но се различаваше лесно от тях, защото беше необикновено малка и слаба. Когато Дик и двамата му спътници седнаха в нея и почнаха да се изтеглят от заливчето към пристанището, черупката се гмурна във вълните и почна да се люшка от всяко подухване на вятъра, сякаш ей сега ще потъне.

Както вече казахме, „Добра надежда“ бе пуснала котва далеко от брега, гдето вълнението беше още по-силно. Всички други кораби бяха от нея на разстояние не по-малко от няколко корабни въжета; най-близките бяха съвсем безлюдни; а когато лодката ги наближи, гъста снежна виелица и внезапно притъмняване скриха още повече движенията на Дик и спътниците му. Те се озоваха с един скок върху люлеещата се палуба, като оставиха привързаната към кърмата лодка да се люшка над вълните. „Добра надежда“ беше превзета.

Тя бе хубав, здрав кораб, с палуба, закрита към носа и по средата, но открита откъм кърмата. Имаше една мачта и беше нещо средно между платноходка и мауна 24. Изглеждаше, че собственият й Арблестър бе направил отлично пътуване, защото трюмът беше пълен с бутилки френско вино; а в кабината му освен образа на дева Мария, който доказваше, че капитанът е набожен, имаше доста заключени шкафове и сандъци, от които личеше колко е богат и предвидлив.

Едно куче, единствен обитател на кораба, залая яростно и почна да хапе нашествениците по петите, но скоро го изритаха в кабината и го заключиха заедно с основателното му възмущение. След това запалиха лампа, която окачиха за дебелото мачтово въже, за да могат да видят кораба от брега; после пробиха едно буренце и в чест на нощното приключение изпразниха по чашка превъзходно гасконско вино; а докато единият скитник приготвяше лъка и стрелите си, за да пази кораба от нови нашественици, другият спусна лодката и скочи в нея, очаквайки Дик.

— Отваряй си очите, Джек — каза младият предводител, преди да последва подчинения си. — Ти ще си добре тук.

— Да — отвърна Джек, — много добре ще съм наистина, докато сме на котва, но щом корабът си покаже носа вън от пристанището… Вижте как затрепери! Горкият, щом чу думите ми, и сърцето му трепна от страх в дъбовите ребра. Я вижте, мастър Дик, колко се стъмни!

Станало бе наистина невероятно тъмно. Огромни вълни налитаха една след друга из мрака и „Добра надежда“ непрестанно се издигаше и плъзгаше надолу. Ситни снежинки и тънички струи от морска пяна долитаха и оросяваха палубата; а вятърът свиреше тъжно между корабните въжета.

— Зловещо време, ей богу! — каза Дик. — Но какво от това? Такава виелица бързо минава.

Все пак го тревожеше и потъмнялото небе, и виенето на вятъра; когато слезе от „Добра надежда“ и загреба с все сили обратно към брега, той се прекръсти набожно, молейки се богу за всички, които бяха излезли тая нощ в морето.

Край заливчето се бяха събрали вече дванадесетина от неговите хора. Дадоха им лодката и им заповядаха да тръгнат веднага към кораба.

Малко по-нататък Дик видя лорд Фоксхем, който побърза да го посрещне, закрил лице с тъмна качулка, а бляскавата броня — с грубо червеникаво наметало.

— Наистина ли смятате да излезете в морето, млади Шелтън? — каза той.

— Милорд — отговори Ричард, — около къщата караулят конници, не можем да я доближим по суша, без да вдигнат тревога; а щом сър Даниъл узнае намерението ни, да мислим, че ще го изведем на добър край е все едно, с ваше позволение, да гоним тоя, дето духа. Ако тръгнем по море, се излагаме на опасност от стихиите, но все пак има изгледи да сполучим и да отвлечем девойката.

— Добре — каза лорд Фоксхем. — Водете ме. Ще дойда с вас, за да не се посрамя, но признавам, че бих предпочел да съм сега в леглото си.

— Да тръгнем в тая посока тогава — каза Дик. — От там ще вземем водач за кораба.

И той тръгна към пивницата, гдето бе дал среща на част от хората си. Някои се разтакаха отвън; други бяха влезли смело вътре и избирайки място колкото е възможно по-близо до другаря си, бяха заобиколили Лоулес и двамата моряци. Ако се съдеше по разстроените им лица и мътни погледи, и двамата бяха отдавна прехвърлили мярката; когато Ричард влезе, последван от лорд Фоксхем, двамата моряци и Лоулес пееха стара, тъжна моряшка песен, на която бурята пригласяше.

Младият вожд огледа бързо заслона. В огъня бяха току-що нахвърляли нови дърва и гъстият чер дим бе замъглил ъглите на помещението. Ясно беше все пак, че хората на Дик бяха далеч по-многобройни от останалите посетители. Успокоен от това — в случай, че замисленият от него план не сполучи, — Дик отиде към масата и зае по-раншното си място на пейката.