Съобщението беше следното:

Говорителят вече съобщаваше спортните новини, но Мануел го изключи. Хвърли транзистора на пода и погледна сурово Анита, като чакаше първите признаци на истерия.

Но нищо не се случи.

Анита седеше като вкаменена.

Освен шума на прилива и далечния плясък на позакъснели гости на хотела, които се къпеха, тишината, като влажно покривало, бе надвиснала над тримата в президентския апартамент.

Мануел с усилие на волята успя да изрече:

— О, Господи! Анита! Какво да кажа?

Тя все още седеше там, неподвижна като каменна статуя.

„Всеки момент“, си мислеше Мануел, „тя ще започне да вика“. Стана и се приближи към нея.

— Анита, това е ужасно!

— Не се приближавай! — Гласът й бе дрезгав шепот.

Мануел спря.

Гласът й беше толкова странен, че Фуентес отстъпи назад.

Анита натисна копчето на малка настолна лампа и тя хвърли бледа светлина върху тях.

Мануел затаи дъх, след като зърна лицето й, осветено от лампата. Не можеше да я познае. Пред себе си видя остаряло и съсухрено лице, чийто очи се бяха свили в орбитите си.

Но нямаше никакъв признак на истерия. Той сякаш виждаше пред себе си лицето на покойница.

— Анита! Това е толкова ужасен шок за мен, колкото и за теб.

Мъртвешките очи изведнъж се съживиха.

— Значи ти ме излъга, ти, праведникът! Гласът й беше като шумоленето на изсъхнали листа. — През цялото време си знаел, че Педро умира. Излъга ме, за да отключа вратите. Излъга ме, за да можеш да сложиш ръце на всичките тези пари! Проклет да си!

— Анита! Не! — Мануел почти извика. — Чуй ме! Не съм те лъгал! Кълна се! Помисли! Аз наистина съм праведник! Обещах ти съпруга ти. Когато обещая нещо на някой от моите хора, правя всичко възможно, за да изпълня обещанието си! Не, Анита, аз не съм те лъгал, човекът в болницата ме излъга! Защо ме излъга? Защо ме уверяваше, че Педро се възстановява? Защо? — Мануел драматично заблъска главата си с юмруци. — Аз ще разбера! Това ти го обещавам! Ще го накарам да ми каже, защо излъга, и ще го накажа! Заклевам ти се, че ще го направя!

Анита затвори очи. По страните й започнаха да се стичат сълзи.

— Педро, милият ми съпруг! — Изстена тя меко. — Аз те загубих.

Мануел погледна бързо Фуентес. Той му кимна. Мислеше, че речта на Мануел беше майсторска.

— Когато стигнем в Хавана — каза Мануел нежно, — ще отслужим литургия за Педро. Знам как се чувстваш. Плачи, бедна ми жено! Освободи мъката от сърцето си!

Отново последва дълга пауза, Анита избърса сълзите с опакото на ръката си и стана.

— Аз ще тръгвам вече — рече тя.

Това беше последното нещо, което Мануел очакваше да чуе. Изненадан, той се взря в нея.

— Но, Анита, къде ще ходиш?

— На църква. Къде другаде? Трябва да запаля свещ за Педро и да се помоля.

— Но не сега — отвърна Мануел с най-мекия си глас. — Тази ужасна новина много те разтърси. Когато отидем в Хавана, ще запалим много свещи и ще отслужим литургия, но не и сега.

Тя тръгна към вратата.

— Аз отивам.

Той бързо се приближи до нея и я взе за ръката. Почувства как тя потрепера при докосването му, но здраво стисна ръката й.

— Не, Анита! Помисли! Ченгетата те търсят. Ще открият, че ти си отключила вратите. Ще те арестуват и ще те затворят в някаква килия. Помисли! Колко свещи ще запалиш за Педро, ако си заключена в килия?

Като я гледаше застанала така неподвижно, Мануел видя примиреното и безпомощно изражение на мъртвешкото й лице и я пусна.

— Да отидем на терасата — каза той нежно. — На лунната светлина ще се помолим за душата на мъртвия ти съпруг. — Погледна часовника си. Беше един часа и пет минути. Уорънтънови скоро щяха да се върнат. По някакъв начин трябваше да занимава тази жена, докато те се върнат.

Като зомби, Анита излезе заедно с него на терасата. Той я заведе в тъмния ъгъл, наполовина прикрит от едно портокалово дръвче, чиито златни плодове блестяха на лунната светлина.

Те коленичиха един до друг.

Като наблюдаваше всичко това, Фуентес само се чудеше на лицемерието на Мануел.

В бунгалото Брейди, вече дегизиран като мургав млад мъж с брада, облечен в смокинг, работеше върху лицето на Баниън.

— Собствената ти майка няма да те познае, след като свърша — каза той. — Дори Уорънтънови да ни видят, преди да си ги „боцнал“, няма да имаме никакви проблеми. Само стой мирен, да ти оправя мустаците.

Баниън, също облечен в смокинг, стоеше мирно. Мислеше си за Криси, докато Брейди го гримираше. Чувстваше се някак празен отвътре. Обезболяващите лекарства бяха като успокояваща пелена, но той знаеше, че зъбите на рака бързо разяждат жизнените му сили, както гладен вълк разкъсва трупа на убито животно.

— Ето — рече Брейди и седна. — Добра работа свърших. Огледай се!

С усилие Баниън стана и се погледна в огледалото на банята. Видя огромен, як непознат, който беше толкова различен от него самия, че той зяпна. Само ако можеше да бъде истински здрав и да започне нов живот!

— Доста добре, а? — каза Брейди, сияейки.

— Да — отвърна Баниън тихо. — Да, доста добре.

Брейди го погледна несигурно.

— Майк, как си?

— Аз мога, и ще свърша тази работа — продължи Баниън. — Можеш да бъдеш сигурен в мен. — Той се обърна и вторачено погледна Брейди. — Когато това приключи и положението ми се влоши, да разчитам ли на теб да се погрижиш за интересите на дъщеря ми?

— Вече сме говорили по този въпрос — отвърна Брейди. — Отпусни се. Ще получиш твоята част до два дни. Не се тревожи.

Баниън извади една визитна картичка от джоба си.

— Лу, ето адреса на доктора, който се грижи за дъщеря ми. Говорих с него по телефона. Казах му, че парите скоро ще пристигнат. — Той спря, после продължи: — Може да ми се случи нещо, преди да успея да взема парите. Ще се погрижиш ли ти? Трябва просто да изпратиш чек, като впишеш моето име. Ще го направиш ли заради мен?

Брейди почувства как го полазват тръпки.

— Но, Майк…

— Нека не говорим повече — каза Баниън рязко. — Ще го направиш ли?

— Разбира се, че ще го направя.

— Споразумяхме се, Лу — и Баниън му подаде ръка.

— Мислиш, че нещо лошо може да се случи дори до два дни? — попита Брейди, като пое студената и влажна ръка на Баниън с двете свои.

— Не зная. Нека го наречем застраховка: Веднага, щом свършим работата, аз тръгвам, Лу. Искам да видя дъщеря си, преди нещо да се е случило. Няма да чакам парите. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не Майк.

— Благодаря.

Брейди се почувства странно трогнат. Обеща си, че ако нещо се обърка и не вземат парите навреме, той ще се погрижи дъщерята на този човек да получи петдесет хиляди долара, независимо откъде щеше да ги вземе.

Влезе Маги.

— Ах! Каква прекрасна вечеря! Сега съм готова за хотелския детектив. — Тя ги погледна. — Лу, ти си страхотен. Изобщо не можах да позная нито един от вас.

Брейди погледна часовника си.

— Да тръгваме, Майк — каза той, а после се обърна към Маги: — Скъпа, ти знаеш какво да правиш. Заеми се с детектива. А когато се върнеш, Лу де Марни ще те чака. Той е човек на Кендрик. Забавлявай го, докато ние се върнем с плячката.

— Да, скъпи — отвърна Маги и го целуна.

Брейди взе голямо дипломатическо куфарче и тръгна към вратата.

Маги прегърна Баниън и целуна и него.

— Успех, войнико — рече тя. — Ти си прекрасен човек!

Той й се усмихна, потупа я по рамото и последва Брейди навън.

Докато двамата вървяха към хотела, Баниън каза:

— Имаш чудесна приятелка, Лу.

— Понякога съм късметлия — отвърна Брейди. — Мисля, че този път наистина късметът е бил на моя страна.

Двамата мъже влязоха във фоайето. Все още тук-там седяха няколко по-възрастни мъже и пийваха последна чашка преди лягане. Никой от тях не обърна внимание на Брейди, когато той тръгна към масата в ъгъла. Двамата мъже в смокинги се вписваха великолепно в тази атмосфера.