Замислих се за двамата Бекитс с техните източени, хищни лица и мъртвия поглед на госпожа Бекитс.

— Започнаха ритуалите и церемониите. Той казваше, че има нужда от нашата похот. — Очите й непрекъснато шареха и лицето й започна да придобива все по-нездрав вид. — Не беше чак толкова лошо. Той затваряше кръга и тогава нищо друго нямаше значение. Само плътта. Отпусках се напълно. Беше почти като бягство. — Тя потърка с ръка коляното си, сякаш искаше да изтрие нещо гадно. — Но това не беше достатъчно. Тогава започна да споменава Дженифър. Той знаеше с какво се занимава тя. И че вероятно познава подходящи хора. Като нея и като Линда. Линда го запозна с човека на Марконе. Не знам как се казваше, но Виктор му обеща нещо, с което го привлече в нашия кръг. Не се налагаше да участвам винаги. Или аз, или Дженифър оставахме при децата. Виктор правеше дрогата. Започнахме да печелим пари. За известно време нещата вървяха добре. Поне докато не се замислях прекалено. — Моника пое дълбоко въздух. — Тогава Виктор започна да става все по-мрачен. Призоваваше демони. Виждах ги. Той казваше, че му трябва повече сила. Жадуваше за нея. Беше ужасно, все едно гледаш изгладнял хищник. Тогава забелязах, че започва… започва да гледа към децата. Това ме ужаси. Начинът, по който ги гледаше, ми беше познат… — Тя се сви на кълбо и се наведе към пода със стенания. Разрида се, без да може да се овладее. — Боже, моите дечица, миличките ми!

Искаше ми се да се смиля над нея. Да подържа ръката й, да я прегърна през рамото и да я уверя, че всичко ще бъде наред. Но вече я познавах достатъчно. Бях надникнал в душата й. Това щеше да я накара да крещи. За бога, Хари, си казах аз, престани да измъчваш бедната жена.

Разрових се по шкафовете, докато открия чаша. Източих студена вода от чешмата, напълних чашата, наведох се и я оставих пред нея. Тя се изправи в стола си и пое чашата с треперещи ръце. Отпи една глътка и няколко капки се разляха по шията й.

— Съжалявам — казах аз. Това беше единственото, което можех да направя.

По нищо не пролича дали ме е чула. Изпи чашата до дъно и продължи отново, стремейки се отчаяно да свърши и да се освободи от вкуса на думите в устата й.

— Исках да го напусна. Знаех, че ще побеснее, но не можех да оставя децата в близост до него. Опитах се да говоря с Джени на тази тема. И тя пое всичко в свои ръце. Малката ми сестричка се опитваше да ме защити. Отишла при Виктор и му казала, че ако не ме пусне да си тръгна, ще отиде в полицията и при Джони Марконе. Щяла да му разкаже всичко. И той… той…

— Той я уби — казах аз.

По дяволите, Виктор не е имал нужда от косъм от Дженифър Стантън, за да постигне това. Всякакви телесни течности биха свършили същата работа. При сладострастните церемонии, които е организирал, не е имало никакви проблеми да си вземе каквото му трябва от бедната Дженифър Стантън. Може да я е накарал дори да му достави нещо и от Томи Том. Или просто Дженифър и Томи са били толкова близки, докато са правели любов, че заклинанието срещу единия е убило и двамата.

— Той я уби — повтори Моника. Сви рамене от внезапно обзелата я слабост. — Тогава се обърнах към вас. Бях сигурна, че вие ще можете да видите тези неща, преди да убие още някого. А ето че и Линда е мъртва. Сега е ваш ред, господин Дрезден. Не можете да го спрете. Никой не може.

— Моника — казах аз.

Тя поклати глава и се сви на жалко, нещастно кълбо.

— Тръгвайте си — каза тя. — За бога, вървете си, господин Дрезден. Не искам да гледам как убива и вас.

Сърцето ми стана студено като бучка лед. Ужасно исках да й кажа, че всичко ще е наред. Исках да спра сълзите й и да я убедя, че на този свят все още има радост, че има светлина и щастие. Но тя едва ли щеше да ме чуе. Там, където беше попаднала, имаше само безкраен и безнадежден мрак, изпълнен със страх, мъка и поражение.

Направих единственото, което можех. Оттеглих се тихо и я оставих на сълзите й. Може би щяха да й помогнат да се съвземе.

На мен обаче ми звучаха като парчета стъкло, падащи от счупен прозорец.

Докато се движех към входната врата, с крайчеца на окото си забелязах някакво движение вляво от мен. Като безмълвно привидение Джени Селс стоеше в коридора. Гледаше ме с огромните си очи, зеленикави като на майка й и като на покойната й леля, чието име носеше. Спрях и се обърнах към нея, без да знам защо.

— Вие сте магьосникът — каза тя съвсем спокойно. — Хари Дрезден. Виждала съм снимката ви във вестника. „Аркейн“.

Кимнах.

Тя проучи внимателно лицето ми.

— Ще помогнете ли на мама?

Въпросът беше много прост. Но как да обясниш на едно дете, че нещата не са прости и за някои от тях няма прост отговор, дори никакъв?

Погледнах за миг във всезнаещите й очи и бързо отклоних погледа си. Не исках тя да разбере що за човек съм аз и какви неща съм вършил. Нямаше нужда от това.

— Ще направя всичко възможно, за да помогна на майка ти.

Тя кимна.

— Обещавате ли?

Обещах й.

Тя се замисли за момент, докато ме проучваше. След това каза:

— Татко не беше от лошите хора, господин Дрезден. Но вече не знам какъв е. — Лицето й беше тъжно, с мило изражение. — Ще го убиете ли?

Още един прост въпрос.

— Не ми се иска — отговорих аз. — Но той се опитва да ме убие. Може да нямам друг избор.

Тя преглътна и повдигна брадичката си.

— Много обичах леля Джени — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. — Мама не казва нищо, а Били е много малък, за да се сети, но аз знам какво се е случило. — Тя се обърна и се отдалечи с повече грация и достойнство, отколкото можех да си представя. След това каза бързо: — Надявам се, че вие сте от добрите, господин Дрезден. Имаме нужда от добър човек. Надявам се, че ще се справите.

А после изчезна с босите си безшумни крачета обратно по коридора.

Напуснах къщата в предградието по най-бързия начин. Краката ми ме поведоха по странно притихналата алея към ъгъла, където ме чакаше таксито.

Седнах и помолих шофьора да ме откара до най-близкия уличен телефон. Затворих очи и се опитах да мисля. Беше много трудно след всичката мъка, на която бях станал свидетел. Може да е глупаво, но много мразя да виждам хора като Моника и малката Джени наскърбени толкова много. На този свят не бива да съществува такава мъка и побеснявам всеки път когато се сблъскам с нея. Побеснявам и се натъжавам. Искаше ми се да размажа лицето на Виктор Селс и след това да се пъхна под завивките в леглото. Искаше ми се да прегърна Джени Селс и да й кажа, че всичко ще бъде наред. А освен това продължавах да се страхувам и стомахът ми гореше, свит на топка. Виктор Селс, повелителят на сянката и демоните, щеше да ме убие веднага щом се разрази бурята.

— Мисли, Хари — казах си аз. — Мисли, по дяволите.

Шофьорът ми хвърли учуден поглед в задното огледало.

Смачках всички свои чувства, страхове и ядове в стегната малка топка. Нямах време, да ги оставя да замъглят съзнанието ми точно сега. Нуждаех се от яснота на мисълта, концентрация и цел. Имах нужда от план.

Мърфи. Може би Мърфи ще може да ми помогне. Можех да й разкажа за къщата край езерото и тя щеше да прати своята кавалерия. Там могат да намерят запаси от Трето око. Даже могат да арестуват Виктор Селс като най-обикновен дилър.

Но в плана ми имаше прекалено много пробойни. Ами ако Виктор не държи запасите си там? Или ако успее да се изплъзне на полицията? В такъв случай Моника и децата й ще бъдат в опасност. Не само това, ами ако Мърфи не ме послуша? Съдията едва ли ще издаде заповед за обиск на частна собственост само въз основа на думите на човек, за когото може би вече има издадена заповед за задържане. А бюрокрацията, която ще трябва да взаимодейства с властите на езерото Провидънс точно в неделя, ще забави много нейната. Няма да успеят, преди сърцето ми да избухне. Не, не можех да разчитам на полицията.

Ако нещата не стояха по този начин и не се намирах под подозренията на Белия съвет, бих могъл да им докладвам за Виктор Селс, а те щяха да поемат всичко в свои ръце. Не проявяват особена милост към хора, които използват черна магия, като Виктор Селс, да призовават демони, да убиват и да произвеждат дрога. Той вероятно е нарушил всички закони на магията. Белият съвет няма да губи време и ще изпрати някой като Морган да го унищожи.