— Не се отдавай на мечти, Хари, и си спести думите. Аз ще те закарам до вас.

— Няма нужда от… — започнах аз, но тя се изправи и излезе от кабинета.

Глупости, помислих аз. Пълни глупости. Можех свободно да се движа. Седнах и се опитах да се изправя на крака.

Когато Мърфи се върна, ме завари легнал на една страна, а кабинетът й вонеше от моето повръщано. Този път не каза нищо. Само коленичи до мен, почисти устата ми и постави нов студен компрес на главата ми.

Спомням си, че ме подкрепяше, докато стигнем до нейната кола. Спомням си и отделни отсечки от обратния път до апартамента ми. Дадох й ключовете от пикапа и споменах нещо за Майк и шофьора на аварийната кола.

Но преди всичко си спомням ръката й върху моята — хладна, с леко нервни пръсти, съвсем мъничка в сравнение с моята лапа, но силна. Мисля, че през целия път ми се караше и заплашваше. Но си спомням и как здраво хвана ръката ми, сякаш да се увери, че съм още там. Или да ми внуши, че тя е до мен и няма да ме изостави.

Това е причината да съм готов дори да се влача по корем, но да й помогна. Тя е от добрите. От най-добрите.

Пристигнахме до апартамента малко преди пладне. Тя ми помогна да сляза по стълбите и отключи вратата вместо мен. Мистър веднага дотича и се отърка в краката й за поздрав. Може би защото бяха по-къси и й даваха по-добра стабилност, но тя не се олюля като мен, когато Мистър ме блъскаше. Или може би беше от айкидото.

— За бога, Хари — измърмори тя. — Тук е тъмно. — Опита да включи осветлението, но крушките бяха изгорели още миналата седмица и аз нямах пари да ги сменя. Накара ме да седна на леглото и запали няколко свещи от тлеещата жарава на камината. — Добре — каза тя. — Сега те слагам да си легнеш.

— Добре, щом настояваш.

В този момент телефонът звънна. Беше ми под ръка, затова вдигнах слушалката.

— Дрезден — обадих се аз.

— Господин Дрезден. Обажда се Линда Рандал. Помните ли ме?

Хе. Кой би могъл да забрави сцената от онзи филм, в който Мерилин стои над решетката на метрото? Спомних си очите на Линда Рандал и си помислих такива неща, които един джентълмен не би трябвало да мисли.

— Гола ли сте? — попитах аз. Трябваше ми цяла минута, за да осъзная какво съм казал.

Мърфи ми хвърли един кос поглед. Изправи се, отиде в спалнята ми и се зае с оправянето на завивките. Почувствах се ободрен. Може би изпуснатите думи подействаха по-добре от всяка лъжа, която бих изрекъл. Завеяният Хари не беше непременно лош.

Линда продължи да мърка в телефона:

— Сега съм в колата, скъпи. Може би по-късно. Сетих се за няколко неща, които могат да се окажат полезни. Може ли да се видим довечера?

Потърках си очите. Събота. Беше събота вечерта. Не предстоеше ли нещо точно тази вечер?

Да върви по дяволите, помислих си аз. Не може да е толкова важно, щом не си го спомням.

— Разбира се — отговорих аз. — Чудесно.

Тя измърка отново по телефона:

— Ти наистина си джентълмен. Обичам такива като теб. Свършвам работа в седем. Кога да се срещнем? Да кажем, в осем?

— Колата ми се развали — казах аз мъгляво. — Мога да те чакам до магазина на улицата близо до апартамента ми.

Тя отново изля в ушите ми своя плътен кремав смях.

— Знаеш ли какво. Дай ми един час да се прибера вкъщи, да взема един душ и да се направя хубава и съм твоя. Става ли?

— Да, чудесно.

Тя се засмя отново, но не каза довиждане, преди да затвори телефона.

Мърфи се появи отново веднага щом оставих слушалката.

— Кажи ми, че не си уреди среща току-що, Дрезден?

— Да не ревнуваш?

Тя изсумтя:

— Трябва ми някой, който е повече мъж от теб, за да съм щастлива. — Подпъхна ръце под мен, за да ме премести в леглото. — Ще се пречупиш като суха клонка, Дрезден. Хайде в леглото, преди да се е случило още нещо.

Сложих ръка на рамото й и я отблъснах. Нямах много сила, но тя се отдръпна намръщено.

— Какво има?

— Още нещо — казах аз и си разтърках очите.

Нещо ме притесняваше — бях забравил още нещо. Сигурен бях. Нещо, което бях обещал да направя в събота. Опитах се да отпъдя мислите за войните между наркодилърите и за хората, подлудени от отварянето на третото око от онази нова дрога, и се опитах да се концентрирам.

Скоро нещо щракна. Моника. Бях обещал да се свържа с нея. Прерових джобовете на шлифера и извадих бележника си. Размахах го към Мърфи и го отворих.

— Свещ. Трябва да прочета нещо.

— За бога, Дрезден. Кълна се, че ти си поне толкова лош, колкото беше първият ми мъж. Упорит до самоубийство. — Тя въздъхна и приближи към мен една свещ. Светлината причиняваше болка в очите ми, но прочетох номера на Моника и го набрах.

— Ало — чу се мек детски глас.

— Здравейте — казах аз. — Искам да говоря с Моника, моля.

— Кой се обажда?

Спомних си, че работя за нея тайно и отговорих:

— Аз съм четвъртият братовчед, Хари, от Върмонт.

— Добре — отговори момчето. — Задръжте за малко. — След това го чух да вика, без дори да свали слушалката от устните си. — МАМО, БРАТОВЧЕД ТИ ХАРИ ОТ ВЪРМОНТ Е НА ТЕЛЕФОНА!

Деца. Трябва да ги обичаме. Аз обожавам децата. Малко сол и лимонов сок и стават много вкусни.

Изчаках тупкането в главата ми да се превърне в обикновена агония, когато момчето остави телефона и чух как стъпките му се отдалечиха.

Минута след това слушалката изтрака и се чу спокойният, леко притеснен глас на Моника:

— Ало?

— Обажда се Хари Дрезден — казах аз. — Исках да ви съобщя до какви открития съм…

— Съжалявам — прекъсна ме тя. — Знаете ли, хм, нямам нужда вече от подобна информация.

Примигнах изненадано и прочетох отново телефонния номер от бележника.

— Моника Селс?

— Да, да — каза тя нетърпеливо. — Не се нуждая повече от никаква помощ, благодаря ви.

— Моментът ли е неподходящ?

— Не, в никакъв случай. Просто исках да се откажа от поръчката. Да отменя уговорката. Не се тревожете за мен. — В тона й звучеше нещо странно, като че ли се опитваше да говори като любезна домакиня.

— Отказвате се? Не трябва да търся повече вашия изчезнал съпруг? Но, госпожо, вие ми предплатихте…

Телефонът забръмча и замлъкна. Стори ми се преди това, че чух някакъв глас. За момент помислих, че връзката прекъсна технически. Проклетите несигурни телефони. Обикновено това е от моята страна на линията. Не можеш да им имаш никакво доверие.

— Ало? Ало? — продължих да викам ядосан и сърдит.

Отново се чу гласът на Моника.

— Не се притеснявайте за това. Много ви благодаря за положения труд. Довиждане, благодаря. — И тя отново затвори.

Свалих слушалката от ухото си и я погледнах.

— Странно.

— Хайде, Хари — каза Мърфи и взе слушалката от ръката ми. След което я постави твърдо на билката.

— Ау, мамо. Още не се е стъмнило — опитах се да се пошегувам аз, просто за да не мисля само колко ужасно ме боли главата, когато Мърфи ми помогна да се добера до леглото.

Довлече ме до спалнята и аз се проснах върху хладните завивки с усещането, че ще пусна корени там.

Мърфи измери температурата ми и опипа главата ми с пръсти, особено внимателно около огромната цицина на тила. След това светна в зениците ми с фенерче, което не ми допадна особено много. Накрая ми даде чаша вода — което пък беше много по-приятно — и ме накара да глътна няколко аспирина.

Запомних само две неща от тази сутрин. Едното беше, че Мърфи ми свали ризата, обувките и чорапите и се наведе да ме целуне по челото. След това ме зави с одеялото и загаси свещите. Мистър се покатери на леглото, разположи се при краката ми и замърка успокоително като някакъв дизелов мотор.

Следващото, което си спомням, е, че телефонът отново звънна. Мърфи тъкмо се канеше да си тръгва и ключовете на колата подрънкваха в ръката й. Чух я, че се върна и вдигна слушалката.

— Домът на Хари Дрезден.

Мълчание.

— Ало — повтори Мърфи.

Никакъв отговор. Силуетът на Мърфи се открои на вратата и тя каза: