Тя ме изгледа откровено изпитателно от долу нагоре.

— Няма нужда да ми казвате, че сте Хари Дрезден.

— Наистина трябва да говоря с вас, госпожице Рандал. Няма да ви отнема много време.

Тя погледна часовника си, след това вратите на терминала, а накрая и мен.

— Добре. Май не мога да избягам? На ваше разположение съм. — Смукна от цигарата. — Аз пък харесвам мъже, които не се отказват лесно.

Прочистих си отново гърлото. Жената беше привлекателна, но не прекалено. Въпреки това в нея имаше нещо, което ме подпалваше, може би в начина, по който държеше главата си и произнасяше думите, и това нещо заобикаляше мозъка ми и атакуваше направо хормоните. По-добре да се захвана направо с темата, вместо да се правя на глупак.

— Как се запознахте с Дженифър Стантън?

Тя ме изгледа под дългите си мигли.

— Бяхме интимни.

Хм.

— Вие сте работили заедно при Бианка.

Линда изпусна още дим.

— Тази превзета малка кучка. Да. Работех с Джен. Дори известно време имахме обща стая. Деляхме едно легло. — Тя сви устните си кокетно и пропусна през тях един тих и трептящ, но порочен смях.

— Познавахте ли Томи Том? — попитах аз.

— О, да. Беше фантастичен в леглото. — Наведе очи и се размърда на седалката, протягайки едната си ръка навътре, така че излезе извън погледа ми. — Той беше редовен клиент. Май два пъти месечно двете с Джен отивахме при него и си организирахме малко парти. — Тя се наведе към мен. — Той умееше неща, които побъркваха всяка жена и я превръщаха в истинско животно, Хари Дрезден. Знаете какво имам предвид. Да пъшка и да крещи от възбуда.

Тя наистина ме подлудяваше. Гласът й възбуждаше такива сънища, които не бихте искали да забравите на сутринта. Изражението й обещаваше неща, които не бих споделил с други, ако ми дадеше такъв шанс. „Работата, Хари. Занимавай се само с работата си.“

Има дни, в които наистина я мразя тази работа.

— Кога за последно разговаряхте с нея?

Тя дръпна отново от цигарата, но този път забелязах как пръстите й леко потрепериха. Преодоля го, но все пак недостатъчно бързо. Очевидно беше нервна. Толкова нервна, че чак трепереше и аз най-сетне проумях защо. Държеше се като уличница, за да предизвика реакцията на жлезите ми, а не на мозъка, защото се опитваше да скрие нещо.

И аз съм човек, нечие хубаво лице или тяло лесно могат да отвлекат вниманието ми като на всеки друг млад мъж. Линда Рандал беше много добра в тези номера. Но не обичам да ме правят на глупак.

И така, госпожице Секс Богиня. Какво криете?

Прочистих гърлото си и попитах отново:

— Кога за последен път говорихте с Дженифър Стантън, госпожице Рандал?

Тя ме погледна с присвити очи. Съвсем не беше глупава. Разбра, че съм я разгадал и съм прозрял претенциите й. Флиртаджийското й поведение се изпари.

— Полицай ли сте? — попита тя.

Поклатих глава.

— Честна дума, опитвам се само да разбера какво е станало с нея.

— По дяволите — каза тя меко. Хвърли фаса от цигарата на асфалта и издуха цял облак дим. — Вижте какво. Ако ви кажа нещо и видя, че се приближава полицай, въобще не ви познавам. Ясно ли е?

Кимнах.

— Чухме се с Джен в сряда вечерта. Тя ми се обади. Било рожденият ден на Томи. Искаше да се съберем тримата. — Изкриви уста в гримаса. — Нещо като тържество.

Погледнах я и се наведох към нея.

— Отидохте ли?

Очите й блуждаеха нервно, като на котка, затворена в малка стая.

— Не — каза тя. — Бях на работа. Искаше ми се, но…

— Тя каза ли нещо необичайно? Нещо, което да ви накара да помислите, че е в опасност?

Поклати отново глава.

— Не, нищо. Напоследък не се чувахме много често. Виждах я рядко, след като напуснах „Кадифения салон“.

Намръщих се.

— Знаехте ли дали се занимава с нещо друго? Да се е забъркала в нещо, което може да й създаде неприятности?

Тя поклати глава.

— Не. Тя не се занимаваше с такива неща. Не е в нейния стил. Беше много сладка. Повечето момичета се уморяват и започват да се тормозят, господин Дрезден. Но при нея не беше така. Тя по някакъв начин караше хората да се чувстват добре. — Погледна встрани. — Аз не можех така. Просто се махнах.

— Нищо ли не можете да ми кажете? Не се ли сещате за нещо?

Тя стисна устни и поклати глава. Поклати я отново, докато ме лъжеше. Бях съвсем сигурен. Тя се затваряше, стягаше се, а ако наистина нямаше какво да ми каже, защо се опитваше да скрие нещо? Може би знаеше нещо — освен ако не се съпротивляваше, защото по някакъв начин бях засегнал чувствата й — също както при Бианка. Така или иначе, нямаше да ми каже нищо повече.

Свих разочаровано юмруци. Ако Линда Рандал няма информация за мен, бях попаднал в задънена улица. Бях я засегнал — втора жена за една и съща вечер. В серия си, Дрезден, въпреки че едната от тях не беше човешко същество.

— А защо — изплюх камъчето аз, преди даже да си помисля, — защо бяха нужни тези флиртаджийски номера?

Тя ме погледна и се усмихна. Усетих как се промени веднага и на преден план отново излезе чувствената й привлекателност, също както преди малко — но този път дори не се опита да прикрие погнусата, която изпитваше към себе си. Отклоних бързо погледа си от очите й, защото не исках да видя нищо повече, не изпитвах никакво желание да надникна в душата на Линда Рандал.

— Защото съм такава, господин Дрезден. Някои имат нужда от дрога, други от алкохол. А на мен ми трябва оргазъм. Секс. Страст. Пристрастена съм. Градът е пълен с такива като мен. — Тя погледна встрани. — Най-доброто нещо след любовта. Поддържа ме жива. А сега, моля да ме извините.

Отвори рязко вратата. Аз се дръпнах назад да й направя място и тя се запъти към задната част на колата — с дългите си крака и с дълги крачки — и отвори багажника.

От терминала излезе висока двойка — и двамата с очила, облечени в стилни сиви дрехи, които се приближиха към лимузината. Имаха вид на професионалисти — от онези, които имат солидна кариера, но нямат деца, за които да се грижат, с достатъчно пари и свободно време да поддържат добрия си вид — и да помпат мускули на гладиаторите. На рамото си той беше метнал пътна чанта, а в ръката си стискаше малко куфарче, докато тя не носеше нищо друго, освен папка за документи. Нямаха бижута, нито часовници, дори венчални халки. Странно.

Мъжът постави нещата, които носеше, в багажника и погледът му се плъзна от Линда към мен. Попита я тихо, за да не го чуя, но аз имам добър слух.

— Кой е този? — тонът му звучеше изкуствено и леко напрегнато.

— Един приятел, господин Бекитс. Едно време излизахме заедно — отговори тя.

Нови лъжи. Ставаше интересно.

Погледнах към жената, която вероятно беше госпожа Бекитс. Тя ми отвърна със спокойно изражение, лишено от всякаква емоция. В него имаше нещо призрачно. Виждал съм такива лица на кино — затворници, освободени от нацистките лагери след войната. Кухи, сковани, почти мъртви лица.

Линда отвори задната врата и господин и госпожа Бекитс се настаниха в колата. Госпожа Бекитс за миг погали Линда по кръста, жест, който ми се видя странен по отношение на член от персонала. Забелязах, че Линда потръпна, преди да затвори вратата. След това заобиколи колата и мина покрай мен.

— Изчезвайте — каза тя тихо. — Не искам неприятности с шефа.

Посегнах към ръката й и я стиснах между дланите си, както би направил един любовник, да речем. По този начин визитната ми картичка попадна в нея.

— Визитката ми. Ако се сетите за нещо, ще ми се обадите, нали?

Тя се извърна, без да ми отговори, но картичката изчезна в джоба й, преди да седне в колата.

Мъртвешките очи на госпожа Бекитс ме наблюдаваха през стъклото, докато колата се изниза край мен. Беше мой ред да потръпна.

Както вече казах — призрачно.

Влязох в летището. Мониторите, които показваха разписанието, примигнаха, когато минах край тях. Седнах в едно от вътрешните кафенета и си поръчах чаша кафе. Наложи се да го платя с дребни монети. Повечето ми пари бяха отишли за наема от миналия месец и за любовната отвара, която Боб ме накара да направя. Пари. Налагаше се да се заема със случая на Моника Селс и да открия съпруга й. Не исках да се измъкна от кашата с Белия съвет само за да се окажа след това на улицата, защото не мога да си платя сметките.