Накрая елфът се спусна, грабна хляба, натопи го в меда и лакомо го задъвка. Кръгът се затвори с щракане, което едва достигна до мен.

Въздействието му върху Тут беше светкавично. Той изпищя почти като заек, хванат в капан, и се стрелна към езерото с яростно размахване на крила. Но на края на кръга се блъсна в нещо като тухлена стена и около него се посипаха цял облак сребристи прашинки. Тут изгрухтя и падна на малкия си задник на земята.

— Знаех си аз — извика той, когато излязох зад дърветата. Гласът му беше писклив, по-скоро детски, а не като преувеличените писъци на елфите от анимационните филми. — Сега си спомням къде съм виждал преди този сервиз. Ти, грозен, долен, дългонос, плоскостъп смъртен червей.

— Хей, Тут — казах аз. — Помниш ли предишната ни сделка, или трябва да започваме всичко отначало?

Тут ме погледна предизвикателно и тропна с крак. Вдигна се ново облаче от сребристи прашинки.

— Пусни ме — поиска той. — Или ще кажа на Царицата!

— Ако не те пусна — възразих аз, — няма да можеш да кажеш на Царицата. И знаеш много добре какво ще си помисли тя за глупавия елф, който се е оставил да бъде съблазнен от малко хляб, мед и мляко.

Тут кръстоса заплашително ръце на гърдите си.

— Предупреждавам те, смъртни човече. Пусни ме веднага или ще усетиш ужасната, непобедима сила на магията на елфите. Зъбите ти ще изгният в устата. Ще ти извадя очите от орбитите. Ще ти напълня устата с тор и ушите с червеи.

— Хайде, кажи си всичко — отговорих аз. — След това можем да обсъдим какво трябва да направиш, за да излезеш от кръга.

Заплахите му бяха чист блъф. Винаги съм му го казвал, но той вероятно не помнеше. Ако живеете няколкостотин години, започвате да забравяте някои дреболии. Тут се намуси и ритна отново земята.

— Хари, можеше поне да се престориш, че те е страх.

— Съжалявам, Тут. Нямам време.

— Време, време — оплака се Тут. — Вие, смъртните, само за това ли мислите? Всеки се оплаква от времето. Целият град се щура наляво и надясно и всички крещят, че са закъснели, и надуват клаксоните. Някога времето ви стигаше, да знаеш.

Изтърпях тази лекция в добро настроение. Във всеки случай Тут никога не може да се съсредоточи дълго върху една и съща тема.

— Спомням си хората, които живееха тук, преди да пристигнат тези луди, вятърничави бледолики. Те никога не се оплакваха от язви или…

Очичките на Тут се спряха на хляба, меда и млякото и отново заблестяха. Той се върна там, взе последния къшей хляб, попи всичкия мед и лакомо го изкълва като птиче.

— Това е вкусно, Хари. Не е като гадостите, които ни дават напоследък.

— Консерванти — казах аз.

— Каквото и да е. — Тут изпи млякото на дълги глътки и падна на гърба си, потупвайки заобленото си коремче. — Добре — каза той накрая. — А сега ме пусни.

— Още не, Тут. Преди това имам нужда от нещо.

Тут ме погледна намръщено.

— Вие, магьосниците, винаги се нуждаете от нещо. Мога да ти направя този номер с тора, да знаеш. — Той се изправи и гордо кръстоса ръце на гърдите си, гледайки към мен високомерно, като че ли не бях десет пъти по-висок от него. — Добре де — омекна той. — Мога да ти направя една малка услуга в замяна на обилното угощение.

Останах сериозен.

— Много добре.

Тут изсумтя и някак си успя да ме погледне високомерно над малкото си носле.

— Аз съм си доброжелателен и мъдър по природа.

Кимнах, като че ли това твърдение беше проява на голям разум.

— Ъхъ, виж, Тут. Искам да знам дали си бил наоколо през последните няколко нощи, или познаваш някой, който се е навъртал тук. Търся един човек, който може да е идвал насам.

— А като ти кажа — заяви Тут, — ще отвориш този кръг, който по всяка вероятност си направил около мен?

— Точно така — казах аз сериозно.

Тут се замисли, като че ли се колебаеше, но накрая кимна.

— Много добре. Ще получиш информацията, която търсиш. А сега ме пусни.

Присвих очи.

— Сигурен ли си? Обещаваш ли?

Тут отново тропна с крак, вдигайки сребристи прашинки.

— Хари! Престани да драматизираш!

Скръстих ръце.

— Искам да обещаеш.

Тут разпери ръце.

— Добре, добре, добре. Обещавам, обещавам, обещавам! Ще изровя това, което искаш да разбереш. — Започна възбудено да лети в кръга, размахвайки енергично крила. — Пусни ме навън! Пусни ме навън!

Тройно обещание от един елф е почти равносилно на абсолютна истина. Отидох бързо до кръга и заличих с крак линията, издълбана в пръстта. Пожелах да се отвори и енергията, натрупана в него, се освободи с леко свистене.

Тут се стрелна над водите на езерото Мичиган като малка сребърна комета и изчезна със звън от погледа ми, също както Санта Клаус. Разбира се, той е много по-голям и мощен от Тут, но аз не му знам истинското име. Но не бих се и опитал да го затворя в магически кръг, дори да го знаех. Едва ли някой би събрал достатъчно кураж за това.

Започнах да чакам, като се разхождах, за да не заспя. В такъв случай, ако Тут ми повери информацията, докато спя, ще бъде напълно оправдан. Като се има предвид, че току-що го бях заловил и унижил, той несъмнено щеше да се опита да ми го върне — след две седмици дори нямаше да си спомня, но ако се оставех да ми нанесе този удар, щях да се събудя със страшно главоболие, а това нямаше да е добре за бизнеса.

И така, крачех и чаках. На Тут обикновено му трябва около половин час, за да свърши онова, което съм поискал от него.

Точно след половин час той се завърна целият грейнал и закръжи около главата ми.

— Хей, Хари. Справих се.

— Какво откри, Тут?

— Познай!

— Не мога — изръмжах аз.

— Хайде де. Не можеш ли да отгатнеш?

Намръщих се от умора и досада, но се опитах да не го показвам. Тут си беше такъв по природа.

— Тут, нали обеща да ми кажеш?

— Вечно развалят удоволствието — оплака се той. — Не е чудно, че никое момиче не иска да излиза с теб, освен ако не желае да изкопчи информация.

Аз примигнах и той радостно се изкиска.

— Аха, супер. Ние те следим, Хари Дрезден!

Това вече беше смущаващо. Представих си дузина елфи, които се въртят около апартамента ми и надничат като воайори през прозорците. Трябва да взема мерки това да престане. Не че се страхувах от тях, но така, за всеки случай.

— Моля те, Тут, кажи ми — въздъхнах аз.

— Добре де — изписка той.

Протегнах ръка с дланта нагоре и той кацна по средата. Едва почувствах тежестта му, но усещането, че е там, премина като ток през кожата ми. Той ме погледна безстрашно в очите — елфите нямат душа и не могат да надникнат в човешката, дори не могат да я видят.

— Така — каза Тут. — Говорих със Синьоцветко, който питал Червеноско, а пък той се обърнал към Мег О’Аспенс, която му казала, че Златоочко се повозил на колата за доставка на пици, когато дошла тук предната нощ. — И Тут гордо изпъчи гърди.

— Колата за пици? — попитах слисан.

— Пица — изкрещя Тут радостно. — Пица! Пица! Пица!

Размаха отново криле и аз се опитах да опазя очите си от сребристите прашинки, преди да почнат да сълзят.

— Елфите обичат ли пица?

— О, Хари — отвърна той, останал почти без дъх. — Ти никога ли не си опитвал пица?

— Разбира се, че съм — казах аз.

Тут се засегна.

— И не си запазил едно парченце за нас?

Въздъхнах.

— Виж какво. Може скоро да ви донеса пица за благодарност, че ми помогнахте.

Тут започна да подскача радостно по пръстите ми.

— Да, да! Само да кажа на другите. Ще видим тогава дали ще се подиграват на Тут!

— Тут — казах аз, опитвайки се да го успокоя, — а нещо друго видели ли са?

Тут се закиска, като си придаваше многозначително изражение.

— Той каза, че имало някакви смъртни, които спортували и искали да си възстановят силите.

— Коя фирма е доставила пицата, Тут?

Елфът примигна и ме погледна, като че ли съм най-големият глупак.

— Хари, колата за пици. — След това полетя нагоре и изчезна зад дърветата.