Той не успява да довърши. Внезапно Гилмориен с един скок се озовава до него и вдига ръка пред устата му.

— Тихо! Слушайте!

Над малката поляна се възцарява тишина. Напрягаш слух и почти веднага дочуваш човешки гласове. По склона към вас се приближават хора! Все още не можеш да разбереш какво точно говорят, но по гърба ти пробягват ледени тръпки, защото разпознаваш гласа на Тибур.

— Да бягаме! — възкликва шепнешком Арнир и нервно опипва буйната си брада.

— Да се бием! — дрезгаво предлага Банун.

— Не! — възразява елфът. — Да останем тук! Вие сами усетихте, че това място още е запазило частица от древната магия. Тя няма да позволи на зли хора да дойдат насам. Просто горичката ще им се стори непривлекателна и грозна…

— Дрън-дрън! — безцеремонно го прекъсва джуджето. — Ако това са преследвачите, никаква магия не би им попречила да ни открият.

— Този път по изключение имаш право — подкрепя го таласъмът. — Да бягаме додето е време!

Избери чие мнение ще послушаш. Ако решиш да останете на място, премини на 33.

Ако предпочетеш да бягате, прехвърли се на 200.

От вцепенението те изтръгва викът на Гилмориен:

— Вратата! Вижте вратата!

Обръщаш се и виждаш, че кръвта на Тибур е оплискала гладкия камък. Но петната вече не са алени, а черни. Нещо повече — те растат пред очите ти. Постепенно се издигат нагоре, сливат се и продължават да растат докато покриват цялата скала.

— Какво направихме! — прошепва елфът и в гласа му звучи дълбока покруса. — Та нима не знаех, че кръвта осквернява всяко вълшебство? Свършено е, приятели. Вече никога не ще отворим Последната врата.

И ти разбираш, че това е истина. Мисията ви се е провалила в самия край. Ще трябва да се завърнеш към скучния обущарски живот и до края на дните си да носиш горчивия спомен за неуспеха.

Решаваш, че ще е най-благоразумно да избегнеш срещата с ядосания Тибур. Бързо заобикаляш и се смесваш с публиката. Сторил си го тъкмо навреме, защото след малко виждаш как Тибур обикаля отзад и се вглежда в хората. Ще те забележи ли?

Посочи едно число от таблицата.

От 1 до 6 — мини на 190.

От 7 до 12 — продължи на 154.

Гласът на старото джудже става студен като лед.

— Добре. Принуждаваш ни да изпълним твоето неразумно желание. Ела, щом такава е волята ти!

Две джуджета спускат от стената въжена стълба. Пристъпваш към нея и за момент се поколебаваш. Имаш последна възможност да се откажеш, като преминеш на 207.

Ако любопитството ти е по-силно, продължи на 30.

Какъв е текстът, който разчете?

АЛАГ-ГАН — мини на 158.

УРУГ-ГАН — продължи на 206.

АМАТ-ТАП — прехвърли се на 219.

ЕСЕЛ-ЛЕР — отгърни на 192.

УМУД-ДАБ — попадаш на 175.

Преди разбойниците да се опомнят, Банун вече е сред тях и с оглушителен рев раздава удари наляво и надясно. След по-малко от минута всички врагове се търкалят на пода, само ханджията е успял да се измъкне през задната врата.

— Какво ли щеше да правиш без мен? — доволно промърморва тролът. — Хайде, идвай. Нямаме повече работа тук.

Мини на 44.

Махваш с ръка на своята дружина и се втурвате обратно по клисурата. Всички са заразени от твоята решителност. Тролът е изтръгнал едно дръвче и го върти като боздуган. Таласъмът надава свирепи бойни писъци. Джуджето размахва тежки юмруци.

Ала потерята се оказва много по-голяма, отколкото си предполагал. Насреща ви изскачат над петдесет въоръжени мъже, водени от Тибур. Тролът поваля първите трима, но Тибур ловко омотава краката му с въже и великанът пада. Ти се намесваш в схватката и на свой ред падаш от тежък удар по главата.

Мини на 25.

Докато слизате по стръмния път, луната постепенно се показва иззад хоризонта и облива с бледи лъчи равнината под вас. Сред синкавия сумрак долу се простира гората Елоида, черна като необятно бездънно езеро.

— Хей, Гилмориен — обажда се Арнир. — Няма ли наоколо някое от твоите места за отдих, та да поспим до сутринта?

— И да имаше, не бих ви го показал — сериозно отговаря елфът. — Още сме прекалено близо до Химур-Ган. Пък и по-добре ще е да пътуваме нощем, когато няма опасност да ни забележат. Кураж, приятели! Ще почиваме в Елоида.

И той запява една от своите магически песни, която ви кара да забравите умората.

Под светлината на пълната луна слизането не ви затруднява. Макар и отдавна занемарен, пътят е сравнително равен. След няколко прехода, прекъсвани от кратки почивки, най-сетне достигате равнината. Тук пътят се отклонява на юг, за да заобиколи Елоида.

— Напред — подканва ви Гилмориен. — Усещам, че мястото за отдих е наблизо.

Наистина, след десетина минути промъкване през гъстата гора групата излиза на малка поляна, обрасла с висока, мека трева. Изтощени от дългия път, всички се просвате на земята.

— Почивайте без страх — казва Гилмориен. — Тук злото не може да ни достигне.

Ако му вярваш и заспиш без опасения, мини на 52.

Ако смяташ, че ще е по-добре да останеш на стража до разсъмване, продължи на 8.

Доволен от твоя избор, таласъмът полага всички усилия да ви води по най-стабилните места на мочурището. За основната част от групата това е достатъчно, дори Гилмориен неохотно признава, че не би се справил по-добре. Само грамадният трол среща непрекъснато затруднения — там където вие нагазвате до глезени, той затъва до колене и често се налага да го изчаквате докато се измъкне от дълбоката тиня.

Внезапно Гилмориен вдига ръка.

— Спрете!

— Какво има? — недоволно се обръща Шургуп.

— Не виждаш ли пречупените тръстики? — посочва напред елфът.

Таласъмът вдига рамене.

— Не съм сляп. Разбирам от блата не по-малко от теб. Наскоро са минавали хора или животни… по точно не бих могъл да кажа, защото тинята е заличила следите.

— Не са хора — твърдо казва Гилмориен. — Елфи са били. Тръстиките са пречупени по особен начин. Така оставяме знаци, които разбират само посветените. Ето какво означават: неотдавна по тази пътека са минали елфи и нещо ги е разтревожило много сериозно. При това положение смятам, че ще е най-добре аз да мина начело на колоната.

Ако се съгласиш с Гилмориен, мини на 258.

Ако предпочиташ Шургуп да продължава да ви води, прехвърли се на 270.

В кристалния утринен въздух Уруг-Ган изглежда съвсем близко — сякаш можеш да протегнеш ръка и да го докоснеш. Но разстоянията мамят. Час подир час вървите по билото и върхът пред вас се издига все по-високо в небето, но подножието му си остава все тъй далечно. Едва около пладне напускате горите и излизате сред безредните купища скали под непристъпните зъбери на Уруг-Ган.