Дий пое юздата и се оплака:

— Тя ми се подиграва.

— Не ти се подиграва, а цвили — засмя се Майлс, потупа Дебелия Нини по предния ляв крак и конят покорно подви коляно. Майлс с лекота сложи крак на стремето и го възседна.

— Моята кобила прави ли го? — попита удивен доктор Дий.

— Съжалявам, не.

Дий погледна кобилата и изсумтя:

— Това животно е пълен идиот. Ще му дам да се разбере.

Дебелия Нини се изправи, а Майлс премълча един коментар по езда, който беше запомнил от дядо си: „Бъди по-умен от коня.“ Докторът официално беше заявил пред граф Воркосиган, че приема Майлс за ръководител в това разследване, но космическият хирург беше лейтенант и имаше по-висок чин от мичман Воркосиган. А когато командваш по-възрастен и с по-висок чин, трябва да проявяваш такт.

Горският път се разшири и Майлс остана назад и тръгна редом с Хара Ксърик. С приближаването към дома й нейната непримиримост и решителност от предишната сутрин при портата на замъка все повече намаляваха. Възможно беше и просто да е уморена. Сутринта приказва малко, а след обяд потъна в пълно мълчание. Дали нямаше да завлече Майлс в това затънтено село, а след това да започне да се самоосъжда…

— В каква част е служил баща ти, Хара? — попита Майлс, за да подхване разговор.

Тя приглади с пръсти косата си — повече от нерви, отколкото от суета. Очите й гледаха към него през тънките кичури с цвят на слама като набучени на плет плашила.

— В областната милиция, господарю. Аз всъщност не го помня. Умрял е, когато съм била съвсем малка.

— В бой?

Тя кимна.

— В бой край Ворбар Султана по време на Вордарианското претендентство.

Майлс не попита на чия страна е бил убит — повечето пехотинци не бяха имали голям избор, а амнистията се отнасяше както за живите, така и за мъртвите.

— А имаш ли роднини?

— Не, господарю. Само майка.

Той малко се поотпусна. Ако се стигнеше до екзекуция, една погрешна стъпка щеше да предизвика не чувството за справедливост, каквото графът желаеше Майлс да остави след себе си, а кръвна вражда между сватове. Колкото по-малко врагове, толкова по-добре.

— Ами семейството на съпруга ти?

— Те са седем. Четирима братя и три сестри.

— Хм. — Майлс си представи куп огромни, опасни планинци и хвърли поглед назад към Пим. Хората му не бяха достатъчни за такава задача. Беше го казал на графа още когато планираха експедицията.

— Селският говорител и неговите заместници ще те подкрепят — беше казал графът, — тъй както биха подкрепили областния съдия.

— А какво ще стане, ако откажат да сътрудничат? — нервно беше попитал Майлс.

— Един офицер, който се надява да командва императорски войски — отвърна графът, — трябва да може да измисли как да си осигури сътрудничеството на старейшината на един затънтен край.

С други думи, баща му беше решил, че това е изпитание, и нямаше намерение да му дава повече никакви указания. „Благодаря ти, татко.“

— Вие имате ли братя и сестри, господарю? — върна го към действителността Хара.

— Не. Но това сигурно се знае дори и в този пущинак.

— Много неща се говорят за вас — каза тя.

Майлс преглътна отвратителния въпрос като резен лимон. Нямаше да попита, нямаше да попита… не, не се стърпя.

— Какви например? — промълви той през стиснати зъби.

— Всички знаят, че синът на графа е мутант. — В очите й трепнаха предизвикателни огънчета. — Някои казват, че причина за това е чуждоземната жена, за която се бил оженил господин графът. Други смятат, че било от радиацията от войните или болест… такова де… от порочната младост на графа, когато с офицерите…

Последното беше ново за Майлс. Той вдигна вежди.

— …но според повечето е бил отровен от враговете си.

— Е, повечето са прави. Когато майка ми е била бременна с мен, е направен опит за покушение с газ солтоксин. Но това не е… — „Мутация?“ Мисълта му се зарея из гората… колко пъти им беше обяснявал, че е резултат от отклонение от нормалното развитие на плода, а не от генетични промени. „Аз не съм мутант, не съм…“ Какво значение, по дяволите, имаше този биохимичен въпрос за тази невежа, съкрушена жена? От практическа гледна точка… за нейната цел… нямаше никакво значение дали е мутант, или не. — Това не е важно — заключи той.

Тя го погледна под око.

— Пък някои разправят, че сте се били родили без крака и са ви отгледали в някаква каца. Други казват, че сте се родили без кости…

— …и съм държан в делва в мазето — промърмори Майлс.

— Клара казва, че ви видяла с дядо ви на панаира в Хасадар и че сте били болнав и дребен. Някои говорят, че графът ви е наредил на имперска служба, според други сте отишли на планетата на майка си и умът ви е превърнат в компютър, а тялото ви се хранело по тръби, по които се вливала течност…

— Знаех си аз, че няма да мине без делва — намръщи се Майлс. „Ти знаеше, че ще съжаляваш за този въпрос, не все пак го зададе.“ И неочаквано разбра, че жената му се подиграва. „Как смее!“… но в очите й нямаше присмех, само бдителност.

Тя беше изминала пеша целия този път, за да предяви обвинение за убийство, напук на установените обичаи, с което щеше да предизвика както семейството си, така и местните власти. И какво й даде графът да я защити и подкрепи, когато се изправи пред гнева на най-близките и най-скъпите си? Щеше ли да може той да се справи? Тя имаше право да си блъска главата над този проблем. Или той трябваше да претупа въпроса, да изпълни екзекуцията, да избяга и да я остави самичка срещу разгневените и жадуващи за отмъщение роднини?

Как му се щеше да я беше оставил да плаче пред портата!

Гората, плод на многогодишно развитие, неочаквано свърши пред долина, обрасла с кафяви местни храсти. По средата, поради някакъв случаен химически процес, в почвата се простираше широка половин километър ивица от зелено и розово. Майлс с изненада установи, че това са диви рози. Земни рози! Пътят влизаше в ароматната маса и се губеше.

Двамата с Пим се редуваха да разчистват с войсковите ножове. Розите бяха с дебели еластични стебла с големи бодли. При всеки замах се извиваха и отвръщаха на удара. Дебелия Нини даваше своя принос — полюляваше глава и похапваше от цветовете. Майлс не беше сигурен колко да му позволи да яде… това, че този храст не беше от Бараяр, съвсем не означаваше, че не е отровен за коне. Той смучеше убодените си пръсти и разсъждаваше върху печалната екологическа история на Бараяр.

Петдесет хиляди заселници от Земята трябвало да започнат колонизацията. След това поради гравитационна аномалия космическите коридори, през които дошли колонистите, се затворили необратимо и без предупреждение. Култивирането на планетата, започнало толкова внимателно и в началото контролирано, се провалило заедно с всичко друго. Донесените от Земята растителни и животински видове подивели, тъй като хората насочили цялото си внимание към неотложните проблеми — тоест към оцеляването. Биолозите все още съжаляваха за последвалото изчезване на местните видове, за ерозиите, сушите и наводненията, но в действителност — мислеше си Майлс — през столетията по Времето на изолацията най-добрите от двата свята бяха оцелели и постигнали съвършено ново екологично равновесие. Щом това бе постигнато, имаше ли значение как се е получило?

„Всички ние сме тук по една случайност. Като розите.“

Пренощуваха високо сред хълмовете, а сутринта продължиха надолу към подножието на планините. Бяха излезли от района, който Майлс познаваше от детските си години, и той често проверяваше посоката, сочена от Хара, по орбиталната си карта. На втория ден по залез слънце спряха само на няколко часа пред крайната цел. Хара настояваше да продължат, но Майлс не искаше да пристигнат по тъмно на чуждо място — не беше сигурен как ще ги посрещнат.

На сутринта се изкъпа в един поток и облече новата си зелена униформа на имперски офицер. Пим, облякъл кафяво-сребърната воркосиганска ливрея, извади от дисагите телескопична алуминиева пръчка със знамето на графа и го закачи на лявото стреме. „Облечен да убива“ — мрачно си помисли Майлс. Доктор Дий носеше обикновена черна полева униформа. Майлс изобщо не беше сигурен дали тези дрехи ще говорят нещо на планинците.