— Нямаше ли никакви следи по нея? Прерязано гърло? — попита графът. В този край обикновено така извършваха детеубийство — бърз и сигурен начин в сравнение с, например, оставянето на детето навън да измръзне.
Жената поклати глава.
— Мен ако питате, беше удушена, господарю. Жестоко, много жестоко! Селският говорител каза, че съм я била задушила със завивките и не щя да приеме жалбата ми срещу Лем. Не съм го направила, истина ви казвам, не съм! Тя си имаше люлка, Лем я направи още преди да се роди… — Жената трепереше цялата.
Графът погледна жена си и едва забележимо кимна. Графиня Воркосиган стана.
— Хайде, Хара, ела с мен. Трябва да се измиеш и да си починеш преди Майлс да те заведе у вас.
Планинката изглеждаше стъписана.
— О, не във вашата къща, господарко!
— Съжалявам, това е единственото място, където мога да те заведа. Освен ако не искаш да отидеш в казармата на охраната. Пазачите са добри момчета, но ти си жена и ще ги притесняваш… — И графинята я изведе.
— Ясно е, — каза граф Воркосиган, щом жените излязоха, — че ще трябва да провериш медицинските факти преди, хм, да издадеш присъдата. Вярвам, забеляза малкия проблем с идентифицирането на обвиняемия. Това може да се окаже идеален случай за желаната от нас публична демонстрация, но не бива да има никакви неясноти. Никакви кървави загадки.
— Аз не съм съдебен следовател — отвърна Майлс. Ех, да можеше да се отърве от тази неприятна задача…
— Няма проблем. Ще вземеш доктор Дий.
Лейтенант Дий беше помощник на личния лекар на министър-председателя. Майлс го беше виждал — амбициозен млад военен лекар, вечно недоволен, защото неговият началник никога не го допускаше до важните пациенти…
— О, той с радост ще изпълни тази задача — мрачно заключи Майлс.
— Да си вземе и докторските инструменти — продължи графът и се позасмя. — За всеки случай.
— Много предвидливо — отбеляза Майлс и извъртя очи. — Виж, хм… да предположим, че жената се окаже права и арестуваме мъжа й. Лично аз ли трябва да…
— Ще имаш официален телохранител. И… ако историята се окаже вярна… той ще е екзекуторът.
Това беше малко по-добре.
— Не можем ли да изчакаме завръщането на областния съдия?
— Той издава присъди вместо мен. Всяко обвинение, предявено от съда, е от мое име. Един ден това ще се прави от твое име. Време е ясно да разбереш целия съдебен механизъм. Исторически Вор е военна каста, но задълженията на лордовете Вор никога не са били само военни.
Очевидно нямаше отърваване. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Майлс въздъхна.
— Добре. Е… можем да вземем въздушна кола и да стигнем за два часа. Ще се спуснем от небето право върху тях, ще предадем посланието високо и ясно… и ще се върнем още преди вечеря. — „Бързо ще свършим.“
Графът го гледаше с притворени очи.
— Не… — бавно промълви той, — според мен не бива да отидеш с въздушна кола.
— Дотам няма пътища за наземна кола. Само горски пътеки — каза неспокойно Майлс. Сигурно баща му не мислеше да… — Ако ме видят да пристигам пеша, няма да са много сигурни, че съм човек от централната Имперска власт.
Графът погледна блестящата му униформа и се усмихна.
— О, не изглеждаш зле.
— Но си представи как ще изглеждам след три или четири дни промъкване през горските гъсталаци — възрази Майлс. — Не си ни виждал след походи. Нито си ни помирисвал.
— Забравяш, че и аз съм участвал в походи — сухо отвърна адмиралът. — От друга страна, прави си. Не пеша. Имам по-добра идея.
* * *
„Моят собствен кавалерийски ескадрон — мислеше с ирония Майлс. — Точно като на дядо.“ Всъщност беше съвсем сигурен, че старецът би направил доста язвителни забележки по адрес на хората, които яздеха подир него по горския път, по който графът някога беше препускал, демонстрирайки ездаческо майсторство. Воркосиганските конюшни се бяха свили силно, откакто старецът си беше отишъл. Конете за поло бяха разпродадени, малкото останали бяха стари и злонравни кавалерийски коне, пуснати постоянно на паша. Няколко ездитни коне бяха запазени поради лекия им ход и добър нрав, а не заради расовия им произход. Майлс дръпна юздата, притисна с прасци корема на животното и Дебелия Нини зави и спря. Този набит дорест кон не можеше да бъде сбъркан и от най-невежия жител на областта. Майлс го обожаваше заради тъмните му влажни очи, широкия кадифен нос и добрия нрав. Нини не се стряскаше нито от ревящи водопади, нито от бучащи въздушни коли — но Майлс най-много го ценеше заради точното изпълнение на всички команди. Умът пред красотата. Когато беше с него, Майлс се чувстваше спокоен. Животното му действаше като емоционален буфер, като мъркаща котка. Той потупа Дебелия Нини по врата и промърмори:
— Ако някой ме попита, ще му кажа, че се казваш Пълководец.
Дебелия Нини поклати влажния си нос и изпръхтя.
Старецът би се зарадвал на невероятния парад, който предвождаше Майлс. Като партизански генерал той беше прекарал младостта си в тези планини, беше се сражавал със сетаганданските нашественици, беше ги спрял, а след това и прогонил. Крайната победа се дължеше повече на нелегално внесените от друга планета заплатени с кръв оръжия за търсене и поразяване на топлинно неутрални летателни апарати, отколкото на кавалерийските коне, които според стареца бяха спасили неговите сили през най-суровата зима — главно като храна. Но в романтичните спомени от миналото те бяха представяни като символ на тази борба.
Майлс мислеше, че баща му е прекален оптимист да смята, че той ще разчита на останалото от славната борба на стареца. Тайните партизански складове и лагери се бяха превърнали в безформени камари от пръст и дървета. Минали бяха покрай няколко тази сутрин. Мъжете, водили борбата, отдавна бяха заровени в същата земя, като неговия дядо. Какво търсеше тук той? Той мечтаеше за кораб и топлинен скок, който да го изведе високо над всичко това. С бъдещето — не с миналото свързваше Майлс своята съдба.
Размишленията му бяха прекъснати от кобилата на доктор Дий, която спря пред един паднал на горския път клон и зацвили. Доктор Дий се преметна през главата й и изпъшка.
— Хвани юздата — посъветва го Майлс, смуши Дебелия Нини по горския път и тръгна към него.
Доктор Дий ставаше все по-добър в падането. Този път дори стана, посегна към провисналата юзда, но дорестата кобила се изплаши и се дръпна. Дий скочи към нея, но разбрало, че е свободно, животното развя опашка като знаме, сякаш казваше на своя конски език: „Хайде, хвани ме де!“ Доктор Дий хукна подир кобилата зачервен и разгневен.
— Недей да я гониш! — извика му Майлс.
— Как ще я хвана, ако не я гоня, по дяволите — озъби се Дий. — Медицинските ми инструменти са на това подло животно!
— А как мислиш, че ще я хванеш, ако тичаш? — отвърна Майлс. — Тя препуска много по-бързо от теб.
— Почакайте — каза Майлс на Хара и Пим, отпусна юздата на Дебелия Нини и бавно тръгна подир кобилата.
„Кой, аз ли? Нямам никакво намерение да те хващам. Просто се наслаждаваме на природата. Спри да похапнеш.“
Дорестата кобила спря да похапне някакви листенца, но не отместваше очи от приближаващия се Майлс.
Майлс я наближи, спря Дебелия Нини и слезе. Не тръгна към кобилата, а остана на място и затърси из джобовете си. Дебелия Нини протегна обнадеждено глава към него и той му даде бучка захар. Конят я лапна, облиза бърни и зачака още. Кобилата на доктор Дий също дойде, взе поредната бучка от шепата на Майлс, а той кротко хвана юздата й.
— Ето как става, доктор Дий. Така се хваща кон. Без тичане.
— Не е честно — промърмори Дий. — Ти си носиш захар.
— Разбира се, че си нося. Това се нарича предвидливост и планиране. Номерът не е да бъдеш по-бърз или по-силен от коня. По този начин човек само противопоставя своята слаба страна срещу неговите силни страни. Номерът е да си по-умен от него. Така човек противопоставя на неговата слабост своята сила, нали?
