— Ти — Майлс взе дрехите си от мълчаливо чакащия войник, — иди ей там и намери една червенокоса дама, казва се Беатрис, и един ранен мъж — той е Сюгър. Доведи ги при мен. Внимателно го пренеси. Има вътрешни наранявания.

Войникът изкозирува и тръгна. Ах, отново имаше удоволствието да дава заповеди, без да трябва да ги прикрива с теологически аргументи. Майлс въздъхна. Изтощението, скрито от поддържаното от адреналина свръхсъзнание, чакаше да го погълне. Всички фактори… совалките, подборът на момента, приближаващият враг, разстоянието до отдалечаващата се точка на скок се въртяха в ума му с всички възможни комбинации. Малки промени в подбирането на момента в частност водеха до големи проблеми. Но той беше знаел, че ще е така, още когато започна. Истинско чудо бе, че стигнаха дотук. Не… той погледна към Тънг, към Торн… не е чудо, а изключителна инициативност и преданост на неговите хора. „Браво, браво…“

— Къде, по дяволите, е командния ми шлем? — попита Майлс.

— Казаха ни, че сте ранен, сър, и силно изтощен. Беше предвидено веднага да ви евакуираме.

— Адски нахално от страна на някого… — Майлс потисна гнева си. В този план нямаше място за момче за всичко. Обаче, ако беше с команден шлем, щеше да се изкуши да дава заповеди, а той не беше достатъчно запознат с операцията от гледна точка на флота си. Така че преглътна статута си на наблюдател без по-нататъшен коментар. Реши да изпълнява ролята на ариегард.

Ординарецът на Майлс с Беатрис и четирима пленници донесоха Сюгър на постелка и го оставиха до Майлс.

— Доведете хирурга! — заповяда Майлс. Войникът покорно изтича да я намери. Лекарката коленичи до намиращия се почти в безсъзнание Сюгър и махна кодировката от гърба му. Майлс чу успокояващото съскане на хипоспрея, почувства как му олеква и попита:

— Зле ли е?

— Не е добре — призна лекарката и погледна диагностичния апарат. — Разкъсан далак, стомашен кръвоизлив… по-добре е да отиде направо в хирургията на командирския кораб. Медик… — тя посочи с ръка към един Дендарии, който чакаше заедно с охраната за връщане на кораба, и го инструктира. Медикът уви Сюгър в тънко топлинно фолио.

— Ще се погрижа да бъде откаран в хирурията — обеща Майлс. Киселата мъгла се събра на капчици по косата му и проникна чак в костите му. Той потрепери, завидя за топлинното фолио на Сюгър.

Вниманието на Тънг неочаквано се насочи към някакво съобщение по комуникационната апаратура. Майлс, който беше му предал шлема с апаратурата на Мурка, за да може да продължи да изпълнява задълженията си, пристъпваше от крак на крак в очакване на новините. „Елена, Ели, дали не ви убих…“

Тънг говореше в микрофона.

— Добре. Браво. Докладвай на десантна площадка А7. — После превключи каналите. — Сим, Нот, върнете се в границите на площадката на вашата десантна совалка. Намериха ги.

Приклекнал, подпрял ръце на измръзналите си колене, тежко дишащ, Майлс попита:

— Ели и Елена? Добре ли са?

— Не са викали медик… вие сигурен ли сте, че нямате нужда от медицинска помощ? Позеленели сте.

— Добре съм. — Сърцето на Майлс се успокои. Той се изправи и погледна в изпълнените с въпрос очи на Беатрис. — Беатрис, моля те, иди да доведеш Трис и Оливър. Трябва да говоря с тях преди да излети следващата совалка.

Тя поклати укорително глава и отиде. Не отдаде чест. Но и не възрази. Майлс се почувства леко насърчен.

Ревът около купола стихна до единичен вой на стрелба от малокалибрени оръжия, човешки викове или някой неразгадаем усилен глас. В далечината горяха огньове, оранжево-червена светлина грееше в мъглата. Не мина без жертви… Сетаганданците щяха да побеснеят, когато преброят загубите си. Време бе да се махат. Майлс се опита да мисли за кодираната отрова като успокоително средство пред картината на сетаганданските чиновници и техници, смазани под горящите сгради, но изглежда, вместо да се неутрализират, двата кошмара взаимно се подсилваха.

Пристигнаха Трис и Оливър, и двамата съвсем освирепели. Беатрис застана до дясното рамо на Трис.

— Поздравявам ви — започна Майлс, преди те да могат да кажат нещо. Той имаше да каже много неща, но нямаше време. — Вие създадохте армия. — Той махна с ръка към подредените пленници… бивши пленници… разпределени в групи по совалки. Повечето бяха насядали на земята и мълчаливо чакаха. А може би сетаганданците им бяха имплантирали търпение? Нямаше значение.

— Временно затишие, според мен — каза Трис. — Ако обстановката се разгорещи, ако изгубим една или повече совалки, ако някой се паникьоса и настъпи паника…

— Предай на всички, които са склонни да се паникьосват, че могат да пътуват с мен, ако от това ще се чувстват по-добре. И… добре е да споменеш, че аз ще замина с последните — допълни Майлс.

— Е, това много ще ги успокои — усмихна се иронично Оливър.

— Във всеки случай ще им даде нещо, върху което да мислят — каза Трис.

— А сега ще ви дам нещо, върху което вие да мислите. Кой ще оглави новата съпротива на Марилак? Вие. Моят работодател ме нае да освободя полковник Тримонт, за да може да събере нова армия и да продължи борбата. Когато го намерих… той умираше. И трябваше да реша дали да следвам буквата на договора и да освободя един шизофреник или труп, или духа — тоест една цяла армия. Избрах последното. И се спрях на вас двамата. Вие сте длъжни да продължите работата на полковник Тримонт.

— Аз бях само полеви лейтенант — започна ужасена Трис, а Оливър побърза да добави:

— Аз пък съм кашик, не съм щабен офицер. Полковник Тримонт беше гений…

— Сега вие сте негови наследници. Аз ви казвам това. Огледайте се. Направих ли грешка в избора на моите подчинени?

След моментна тишина Трис промърмори:

— Очевидно не.

— Създайте свой щаб. Намерете гениални тактици, превъзходни техници и ги ангажирайте да работят за вас. Но движещата сила и решенията, и насоката трябва да бъдат ваши, изковани в тази дупка. Вие двамата никога няма да забравите това място и затова винаги ще знаете какво правите и защо го правите.

— И кога ще бъдем демобилизирани, брат Майлс? — попита тихо Оливър. — Моят договор изтече още по време на обсадата на Фалоу Кор. Ако бях някъде другаде, отдавна да съм се върнал у дома.

— Когато сетаганданската окупационна армия се измете от твоята улица.

— Чак тогава? Шансовете не са големи.

— Навремето шансовете на Бараяр са били още по-малки, но те са прогонили сетаганданците. Продължило е двадесет години и се е проляла повече кръв, отколкото сте видели двамата заедно през целия си живот, но са успели — увери ги Майлс.

Оливър изглеждаше впечатлен от този исторически прецедент, но Трис каза скептично:

— Бараяр е имал онези луди войници Вор. Смахнати хора, които са се хвърляли в бой, които са обичали да умират. Марилак просто няма такъв вид културна традиция. Ние сме цивилизовани… по-точно — бяхме някога…

— Нека ви разкажа за бараярските Вор — прекъсна я Майлс. — Умопобърканите, които са търсили славна смърт в битката, са я намерили много рано. Така бараярците бързо се очистили от глупаци. Оцелели онези, които се научили да се бият непримиримо и да оцеляват, за да се бият на следващия ден отново и да побеждават. За тях нищо не било по-важно от победата — нито удобствата, нито сигурността, нито семейството или приятелите, или безсмъртието на душите. Загиналите хора по дефиниция губят. Печелят оцелелите. Те не са били супермени, нито са били имунизирани срещу болката. Били са объркани, в неведение. И с по-малко от половината ресурси, които притежава сега Марилак, са спечелили. Когато си Вор — отклони се малко Майлс, — няма демобилизиране.

След минута тишина Трис каза:

— Но дори една патриотична доброволческа армия трябва да яде. И да има с какво да воюва. Ние няма да победим сетаганданците с храчки.

— По таен канал ще ви се изпраща финансова и военна помощ. Стига да има съпротивителни команди, които да я получават.

Трис измери Оливър на око. Беше развълнувана. Воят на първите завръщащи се совалки прониза мъглата. Тя каза тихо: