На рампата на совалката излязоха четирима напълно въоръжени командоси и заеха защитни позиции. Добре. Дори насочиха оръжията си в правилна посока — към пленниците, които бяха дошли да спасяват. Последва ги по-голям патрул командоси в пълно защитно облекло, които пренесоха преградния си огън в тъмнината към сетаганданските инсталации около купола. Трудно беше да се прецени коя посока е най-опасна… с продължаващата стрелба совалките създаваха голямо объркване сред сетаганданците.
Най-после дойде човекът, когото Майлс най-много желаеше да види — офицерът за свръзка.
— Насам, лейтенант Мурка!
Мурка го съгледа, заопипва апаратурата си и извика в микрофона:
— Комодор Тънг! Тук е! Намерих го!
Майлс грубо смъкна комуникационния шлем от главата на лейтенанта, който покорно се наведе, за да улесни кражбата, и с лявата си ръка го надяна на главата тъкмо навреме, за да чуе тънкия глас на Тънг:
— Добре! И, за Бога, постарай се този път да не го изгубиш, Мурка. Вържи го, ако трябва.
— Трябват ми моите хора! — извика Майлс в микрофона. — Спасихте ли вече Ели и Елена? Колко време ви отне?
— Да, сър, не, около два часа… ако имаме късмет — отговори Тънг. — Добре е, че сте отново на борда, адмирал Нейсмит.
— Ти казваше… Намерете Елена и Ели! Приоритет номер едно.
— Слушам. Край.
Майлс се обърна и видя, че ръководителят на групата за раздаване на кубчета в тази секция фактически е успял да поведе под строй първите двеста души и нареждаше на вторите сто да се строят и да чакат реда си. Чудесно. Пленниците се качваха един по един по рампата и минаваха през някакъв странен ръкав. Един наемник разцепваше гърба на всяка сива туника с вибрационен нож. Втори наемник стреляше в гърба с медицински стънер. Трети прекарваше ръчен хирургически трактор и грубо измъкваше кодирания под кожата сетагандански сериен номер, без да губи време за превръзка.
— Минавай напред и освобождавай мястото, минавай напред и освобождавай мястото, минавай напред и освобождавай мястото…
От ослепителния блясък и червените сенки се появи някогашният адютант на Майлс, капитан Торн, заедно с една жена хирург и… браво… един войник с дрехите и ботушите на Майлс в ръце. Майлс се хвърли да вземе ботушите, но докторката го хвана и…
— Ау! — изрева Майлс. — Не можа ли да изчакаш една секунда да подейства упойката от стънера? За какво е всичко това?
— Извинете, сър — каза неискрено тя. — И не се пипайте! Пръстите ви са мръсни. — Тя го превърза с пластмасов бинт — рангът си има своите привилегии. — Капитан Ботари-Джесек и командир Куин са научили, че в тези кодировки има капсулки с отрова, чиито липидни мембрани се поддържат от слабо магнитно поле, генерирано от сетаганданците в купола. Един час след излизане оттук мембраните започват да се разрушават и отровата излиза. Приблизително четири часа след това настъпва смърт… много мъчителна. Малка предпазна мярка срещу бягство, предполагам.
Майлс потрепери и каза тихо:
— Разбирам. — И добави по-високо: — Капитан Торн, обяви похвала… с най-високи почести… на командир Ели Куин и капитан Елена Ботари-Джесек. Я сложи малко упойка, докторе. — Майлс вдигна дясната си ръка пред лекарката.
— Пак ли? — промърмори тя. — Мислех, че сте си взели бележка… — Кратко облъчване с медицинския стънер и подутата ръка на Майлс изчезна напълно от сетивата му. Само очите му го уверяваха, че все още е на мястото си.
— А ще платят ли за тази разширена операция? — попита загрижено капитан Торн. — Започна като единичен светкавичен удар за измъкване на един човек… подходяща за специализирани малки ударни групи като нашата… а сега ангажира целия Дендарии флот. Проклетите пленници са два пъти повече от нас! Това го няма в договора. Ами ако нашият дългогодишен работодател откаже да приеме сметката?
— Няма да откаже — отвърна Майлс. — Имаш думата ми. Но… несъмнено ще трябва да я представя лично.
— Бог да им е на помощ — промърмори хирургът и се върна към изваждането на сетаганданските кодове от чакащите пленници.
Когато първата натоварена с пленници совалка затвори люковете и се понесе нагоре към черната мъгла, до Майлс се появи комодор Ки Тънг — тумбест евроазиатец на средна възраст в леко защитно облекло и каска с команден комуникационен канал. Совалките излитаха по реда на кацане, без да се изчакват. Като знаеше маниакалния страх на Тънг от сгъстен строй, Майлс разбра, че най-опасният им ограничаващ фактор е времето.
— Къде ще ги натоварят? — попита Майлс.
— Изпразнихме два товарни кораба. В трюма на всеки можем да натъпчем около пет хиляди. Полетът обратно ще бъде бърз и опасен. Ще трябва да кротуват и да дишат колкото се може по-малко.
— Какво ще използват сетаганданците, за да ни заловят?
— Точно сега едва ли нещо повече от няколко полицейски совалки. По-голямата част от локалния им космически военен контингент е от другата страна на тяхното слънце. Затова избрахме този момент за десант… С други думи, същият сценарий, както при първоначалния план за измъкване на полковник Тримонт.
— Само че умножен по коефициент десет хиляди. И трябва да ги вдигнем на… четири пъти, вместо на един — допълни Майлс.
— Да, но се получи следното — усмихна се Тънг. — Те разположиха лагерите за военнопленници на тази жалка планета така, че да не трябва да изпращат войска и снаряжение да ги охраняват… като разчитаха на голямото разстояние от Марилак, където засилиха военните действия, а след като хванаха и вас, половината от първоначалния състав на охраната беше изтеглен на други горещи места. Половината!
— Разчитали са на купола. — Майлс го погледна. — А лошите новини?
Тънг се усмихна кисело.
— Разполагаме само с два часа.
— Ау. Дори половината от тяхната флота в локалния космос е прекалено голяма за нас. И ще се върнат след два часа?
— Всъщност след час и четиридесет минути.
Майлс направи изчисленията наум и попита тихо:
— Ще можем ли да вдигнем и последния товар?
— Зависи колко бързо вдигнем първите три — отговори Тънг. Обикновено непроницаемото му лице сега беше още по-неразгадаемо и не издаваше нито надежда, нито страх.
„Което на свой ред зависи от това колко добре съм ги обучил…“ Станалото станало. Предстоеше онова, което имаше да се случи. Майлс насочи вниманието си към по-непосредствените задачи.
— Намери ли вече Ели и Елена?
— Изпратих три патрула да ги търсят.
Още не ги беше намерил. Стомахът на Майлс се сви на топка.
— Не бих се опитвал даже да разширя тази операция по време на нейното изпълнение, ако не знаех, че ме наблюдават и могат да преведат всички мои кодирани указания в заповеди.
— Могли са да ги разчетат? — учуди се Тънг. — Всъщност ние спорихме върху някои от техните интерпретации за вашия условен език по видеото.
Майлс се огледа.
— Разчели са ги… Имате ли видеозаписи на това? — И махна с ръка към лагера.
— Във всеки случай имаме на вас. Направо от мониторите на сетаганданците. Предаваха ги ежедневно. Много… хм… забавно, сър — добави иронично Тънг.
„На някои хора им доставя удоволствие да наблюдават как някой гълта голи охлюви“ — помисли си Майлс.
— Много опасно… Кога беше последната ти връзка с тях?
— Вчера. — Тънг го стисна за рамото и го спря. — Не можете да свършите работата по-добре от моите три патрула, сър, а пък аз нямам четвърти, та да го изпратя да ви търси.
— Да де. — Майлс разочаровано сви устни. Двамата му агенти, жизненоважната връзка между купола и Дендарии, ги нямаше. Сетаганданците разстрелваха шпионите с потискаща педантичност; обикновено след поредица разпити, които правеха смъртта да изглежда като спасение… Опита се да се успокои с логика. Ако се бяха провалили с прикритието си като сетагандански техници по мониторите и бяха подложени на разпит, Тънг щеше да дойде по-рано. Не го беше направил, следователно не са били разкрити. Разбира се, можеше да са убити от огъня на своите… Приятели! Той имаше твърде много приятели, за да запази разума си в тази умопомрачителна работа.
