— Всъщност… — каза Майлс, — изглеждаш доста разочарован.

— Разочарованието — каза Канаба — ме събуди от продължителен сън. Наранено его… това е само наранено его. Но в моята гордост аз преоткрих срама. И бремето на този срам ме порази. Разбирате ли? И ако разбирате, има ли това значение за вас? Ах! — Той закрачи из стаята.

— Хм. — Майлс се почеса по главата. — Има. С удоволствие ще изслушам обясненията ти… на моя кораб. По време на пътуването.

Канаба се усмихна кисело.

— Разбирам, че сте практичен човек. Войник. Чудесно. Бог ми е свидетел, че имам нужда тъкмо от войник.

— Дотам ли са стигнали нещата?

— Това… стана неочаквано. Мислех, че е под мой контрол.

— Продължавай! — подкани го Майлс.

— Бяха синтезирани седем генетични комплекса. Един беше препарат за лекуване на някакво неясно ензимно смущение. Друг целеше да повиши двадесетократно генерацията на кислород от водорасли на космическа станция. Трети дойде отвън, донесен от един мъж… никога не научихме кой всъщност беше той, но подир него вървеше смъртта. Седем мои колеги, които работеха върху този проект, бяха убити една нощ от командоси, които го преследваха… научните им записки бяха унищожени… на никого не казах, че тайно бях взел за изучаване образец от комплекс. Още не съм разгадал всичко, но мога да ви кажа, че е абсолютно уникален.

Майлс почти се задави, като си спомни за странната верига от обстоятелства, при които преди година разузнаването беше дало идентичен генетичен материал на Дендарии. Телепатичният комплекс на Теренс Сий… и главната причина, поради която негово императорско величество неочаквано пожела да докарат най-добрия генетик. Ако останалите шест комплекса имаха приблизително стойността на този, шефът на Имперската сигурност Илян щеше да го одере жив, че е допуснал да му се изплъзнат от пръстите. Вниманието на Майлс към Канаба изведнъж се засили. Това пътуване може би нямаше да се окаже толкова банално, колкото се опасяваше.

— Тези седем комплекса са плод на десетки хиляди изследователски часове, главно мои… дело на моя живот. Още отначало планирах да ги взема със себе си. Затворих ги във вирусна капсула и ги оставих на съхранение, обезсилени и латентни в жив… — Канаба се поколеба — организъм. Един организъм, мислех аз, в който никой няма да се сети да ги търси.

— А защо не ги скри в собствената си плът? — попита раздразнено Майлс. — Така нямаше да ги изгубиш.

Канаба зейна от изненада.

— Аз… не се сетих. Колко елегантно! Как не се сетих? — Той се плесна по челото озадачен, сякаш да провери дали нервната му система функционира нормално, после отново стисна устни. — Всъщност нямаше да има никаква разлика. Въпреки това аз щях да се нуждая от… — той млъкна. — Отнася се за организма — каза най-после той. — Съществото… — Последва ново дълго мълчание.

— От всичко, върху което работих — тихо продължи Канаба, — от всичките прекъсвания, което това отвратително място наложи на моята работа, най-много съжалявам за едно. Вие разбирате, че това беше преди години. Бях млад, мислех, че тук ме очаква бляскаво бъдеще, което трябва да защитя. И то не беше само мое дело… споделена вина, а? Разпределете я върху много, кажете: той беше виновен, той го направи… Но сега вината е само моя.

„Искаш да кажеш, че сега е моя“ — помисли мрачно Майлс.

— Докторе, колкото повече се бавим, толкова по-голяма е вероятността да провалим тази операция. Моля те, разказвай по същество.

— Да… да. Е, преди две години лабораториите на Къща Барапутра сключиха договор за създаване на… нови видове. По поръчка.

— Мислех, че Къща Риовал е известна със създаването по поръчка на хора или каквото и да било друго — каза Майлс.

— Те правят роби. Много специализирани. Клиентите им са изненадващо малко. Има много богати хора и, предполагам, много покварени хора, но клиентите на Къща Риовал трябва да принадлежат и към двете групи, а според мен тези хора не са много. Във всеки случай очакваше се нашият договор да доведе до голяма производствена серия, далеч надвишаваща производствените мощности на Къща Риовал. Някакво притиснато от съседите си правителство поръчало създаването на раса от супервойници.

— Какво? Пак? — възкликна Майлс.

— Този път мислехме, че ще успеем. Във всеки случай аристокрацията на Барапутра искаше да получи парите от договора. Но в проекта се намесиха твърде много хора: клиентът, нашите началници, членовете на съвета по генетични проекти. Всички настояваха за внедряване на техни идеи. Кълна се, че той беше осъден на провал още преди да излезе от проектантската зала.

— Супервойник, проектиран от комитет. О, богове! — Майлс примижа очарован. — И какво стана?

— Струваше ни се… на няколко от нас, че физическите граници на обикновения човек са достигнати. Мускулната система беше доведена до съвършенство — стимулирана с максимум хормони, развита до физическите предели. Повече от това не можеше да се направи. Тогава се обърнахме към други видове. Аз например бях очарован от аеробния и анаеробния метаболизъм в мускулатурата на породистия кон…

— Какво? — възкликна шокиран Торн.

— Имаше и други идеи. Прекалено много. Не всичките бяха мои, кълна се.

— Ти си смесил човешки и животински гени? — извика ужасен Майлс.

— Защо не? Човешки гени бяха имплантирани на животни… това беше първия пробив в тази насока. Беше направен човешки инсулин от бактерии и други подобни. Но дотогава никой не се решаваше да направи обратното. Аз преодолях бариерата, наруших забраните… Отначало вървеше добре. Но когато първият супервойник достигна пубертета, грешката стана очебийна. Е, това беше само първи опит. Тези супервойници трябваше да бъдат страхотни. Но завършиха чудовищно.

— Кажи ми — Майлс се задави, — в комитета имаше ли хора с боен опит?

— Предполагам, че клиентът е имал такива, за да ни даде параметрите — отвърна Канаба.

— Разбирам — промълви разстроен Торн. — Искали са отново да създадат наемни войници.

Майлс отправи към Торн успокояващ поглед и почука по часовника си.

— Не ни давай да те прекъсваме, докторе.

Настъпи тишина. След това Канаба продължи:

— Създадохме десет прототипа. Но клиентът… се отказа от поръчката. Изгубил войната…

— Защо ли не съм изненадан? — тихо каза Майлс.

— …финансирането беше прекратено и проектът изоставен преди да можем да коригираме допуснатите грешки. Девет от прототипите умряха. Остана само един. Държахме го в лабораториите поради… трудности по осигуряване навън на храна, квартира. В него скрих моите комплекси генетични материали. Още са там. Последното нещо, което смятах да направя преди да напусна, беше да го убия. В израз на състрадание… на отговорност. На изкупление, ако щете.

— И какво стана? — подкани го Майлс.

— Преди няколко дни неочаквано беше продаден на Къща Риовал. Очевидно като новост. В своите банки за генетични материали барон Риовал колекционира всякакви чудатости…

Майлс и Бел се спогледаха.

— …не знаех, че е продаден. Когато сутринта влязох в лабораторията, него го нямаше. Не смятам, че Риовал има представа за истинската му стойност. Доколкото зная, сега е там, в биологическия комплекс на Риовал.

Майлс реши, че има главоболие от синусите. От студения въздух, без съмнение.

— И какво искаш да направим ние?

— Да се промъкнете по някакъв начин там, да го убиете и да вземете генетичните комплекси. Чак тогава ще тръгна с вас.

Майлс почувства остри стомашни болки.

— И да донесем двете уши и опашката.

Канаба го погледна студено.

— В мускула на левия прасец. Там инжектирах моя комплекс. Тези депонирани вируси не са болестотворни и не са отишли далеч. По-голямата част от тях трябва да са там.

— Разбирам. — Майлс потри слепоочията си и притисна очи. — Добре. Ще се погрижим за това. Този личен контакт между нас е много опасен и предпочитам да не се повтаря. Планирах да докладвам на кораба след четиридесет и осем часа. Ще се затрудним ли да разпознаем твоето творение?