След като огледа другите гости, Майлс реши, че сивото кадифе е определено скромно облекло. Той и Бел щяха да се сливат със стените. Малкото на брой привилегировани клиенти бяха облечени с разнообразни планетарни модни дрехи. Но бяха предпазливи, държаха се заедно, не общуваха с други. Изглежда, партизаните не разговаряха с наемните войници, контрабандистите с революционерите — също. Гностиците светци, разбира се, разговаряха само с Единия истински Бог и може би с барон Фел.

— Странно парти — коментира Бел. — Веднъж бях на една изложба на домашни любимци с такава атмосфера. Най-интересният момент беше, когато един гущер се отвърза и изяде котката призьор.

— Тихо де — усмихна се Майлс. — Дошли сме по работа.

Момиче в зелено сари мълчаливо се поклони и им поднесе табла с напитки и сандвичи. Вдигнал въпросително вежди, Торн се обърна към Майлс: „Да приемем ли?“

— Защо не? — промърмори Майлс. — В края на краищата това влиза в сметката. Не вярвам баронът да трови клиентите си. Така не се прави бизнес. Тук всичко е подчинено на бизнеса. Нелегалните продажби си имат своите правила. — Той избра една розова мръвка, нагъната като лотос, и неизвестна мътна напитка. Торн последва примера му. Розовият лотос, уви, се оказа някаква сурова риба, която заскърца между зъбите му. Майлс се насили и я преглътна. Напитката беше силен алкохол и след като отпи глътка, той със съжаление я остави на най-близката равна повърхност. Неговото тяло отказваше да приеме алкохол, а и той нямаше желание да срещне барон Фел в полукоматозно състояние или неконтролируемо ухилен. По-щастливия по отношение на метаболизма Торн не се отказа от напитката си.

Някъде засвири необикновена музика. Майлс не можеше да определи инструмента… инструментите, по-скоро. Двамата с Торн се спогледаха, мълчаливо се разбраха и тръгнаха към звука. Намериха музиканта до едно спирално стълбище, пищно декорирано със станция, планета и звезди. Майлс гледаше учудено, с широко отворени очи. Този път хирурзите на Къща Риовал бяха отишли прекалено далеч…

Малки декоративни цветни звезди очертаваха сферичното поле на голям балон за безтегловност. В него плуваше жена и свиреше. Ръцете й блестяха на фона на зелена коприна. Четири ръце с цвят на слонова кост… Носеше приличен на кимоно жакет, пристегнат с коланче, и съответни на него шорти, от които на мястото на краката излизаше втора двойка ръце. Косата й беше къса, мека, абаносовочерна. Очите й бяха затворени, розовите бузи носеха отпечатък на ангелско спокойствие — възвишено, далечно, ужасяващо.

Странният й музикален инструмент висеше във въздуха пред нея — плоска полирана дървена рамка с опънати блестящи струни и резонатор. Тя удряше с ослепяваща бързина от двете страни на струните с четири чукчета от филц. Музиката се лееше като водопад.

— Боже господи! — възкликна Торн. — Това е четириръка.

— Да, видях.

— Четириръка. И е много далеч от дома си.

— Искаш да кажеш, че… не е местен продукт?

— Определено.

— Това малко ме успокои. Откъде е дошла?

— Преди около двеста години… приблизително по времето, когато били създадени хермафродитите — по лицето на Торн премина странна кисела усмивка, — е, хората се надпреварвали с експерименти в областта на генното инженерство за създаване на утробен репликатор. Наскоро след това последвали закони, забраняващи тези опити, но междувременно някой решил, че са създали раса, която може да живее в безтегловно пространство. Но след това била създадена изкуствената гравитация и интересът към тази раса изчезнал. Четириръките избягали… техните потомци стигнали далеч отвъд Земята и заживели като самостоятелна група. Говори се, че не общуват почти с никого. Много необичайно е да срещнеш някого от тях. Шт. — Леко отворил уста Торн слушаше музиката.

„Толкова необичайно, колкото и да срещнеш бетански хермафродит в Свободната наемническа Дендарии флота“ — помисли си Майлс. Но музиката заслужаваше внимание, макар че, изглежда, малцина сред тази параноидна тълпа изобщо я забелязваха. Какъв срам! Майлс не беше музикален, но дори и той почувства силната страст на тази музика, която се простираше отвъд таланта, достигаше духа. Един краткотраен дух, звуци, втъкани във времето, и, подобно на времето, простиращи се отвъд кратковременната памет на човека, звуци, оставащи във вечността.

Музиката постепенно замря. Сините очи на четириръката музикантка се отвориха, лицето й от неосезаемо се превърна в обикновено човешко лице, напрегнато и тъжно.

— Ах — въздъхна Торн, стисна празната си чаша под мишница, вдигна ръце да ръкопляска, после се замисли и ги свали. Реши, че не трябва да привлича вниманието на безразличната тълпа.

Майлс също не искаше да привлича вниманието й и затова каза:

— Просто поговори с нея.

— Смятате ли? — Торн радостно се втурна напред, остави чашата на пода и като се изправи, протегна ръце към блестящия балон. Гледаше четириръката възхитено и не можеше да отвори уста.

„Боже Господи, Бел с вързан език! Никога не съм мислил, че ще видя такова нещо.“

— Попитай я как се нарича инструментът, на който свири — подсказа му Майлс.

Четириръката жена наклони любопитно глава и подобно на морска звезда грациозно се премести над инструмента, за да се приближи към Торн.

— Интересува ли те нещо?

— Как се нарича този изключителен инструмент? — попита Торн.

— Това е двустранна трапецовидна цитра, мадам… сър… — Сервилният й глас — глас на слуга към гост, се поколеба за момент от страх да не го обиди. — Офицер.

— Капитан Бел Торн — моментално добави Бел, вече започнал да възвръща обичайната си самоувереност. — Командир на Дендарии бърз кръстосвач „Ариел“. На твоите услуги. Как дойде тук?

— Търсех работа и барон Фел ме нае. — Тя тръсна глава, сякаш да отхвърли някакъв намек за критика, макар че в думите на Бел нямаше и следа от такава.

— Истинска четириръка ли си?

— Ти си чувал за моя народ? — Тъмните й вежди се издигнаха изненадано. — Повечето хора мислят, че съм някаква илюзия. — В гласа й се долови язвителна горчивина.

Торн прочисти гърлото си.

— Аз самият съм бетанец. От личен интерес проучих историята на ранния генетичен взрив. — Торн отново прочисти гърлото си. — Бетански хермафродит, както виждаш — допълни той и зачака неспокойно реакцията й.

По дяволите. Бел никога не чакаше реакции. Той се представяше, без да се интересува какво мислят другите. „За нищо на света не бива да се намесвам.“ Майлс тихо се отдръпна и потри устни, за да скрие усмивката си, когато видя как Торн подчертава мъжките си маниери.

Четириръката наклони глава заинтересовано и сложи една от горните си ръце върху искрящата преграда недалеч от ръката на Бел.

— Наистина ли? Значи и ти си продукт на генното инженерство.

— О, да. Как се казваш?

— Никол.

— Никол! Само Никол? Искам да кажа, много хубаво име.

— Моите хора не използват презимена.

— Аха! Хм, какво правиш през свободното си време?

За съжаление в този момент ги прекъснаха.

— Обърни се, капитане! — промърмори Майлс. Торн моментално се стегна — хладен, коректен — и проследи погледа на Майлс. Четириръката се отдръпна от бариерата, сведе глава и сключи почтително ръце. Майлс също прие изискваната поза на учтиво внимание.

Геориш Стаубер, барон Фел бе изненадващо стар за човек, неотдавна заел този пост. А на живо изглеждаше още по-стар, отколкото на холографското видео. Беше оплешивял, с бял венец коса около лъщящото теме, весел и дебел. Приличаше на нечий дядо. Не на дядото на Майлс обаче. Неговият дядо беше слаб и хищен дори на пределна възраст. И титлата на стария граф беше истинска, каквито трябва да са титлите, не като на Фел — неговата беше израз на признание към оцелял член на Синдиката. Имаше измамливо добродушен вид. Майлс си спомни, че барон Фел беше се изкатерил по купчина трупове, за да достигне до това високо място.

— Адмирал Нейсмит. Капитан Торн. Добре дошли на станция Фел — избоботи баронът и се усмихна.