Навлизат в гората. Финън осветява тясната пътека. Брадуел върви подире му. Той също трепери. Усеща треската по ръцете му и по неравната му походка.

– Съжалявам – казва тя отново.

– Недей. – Той се спъва и полита напред. Стоварват се тежко на земята. Брадуел се повдига на колене, поема отново тялото ù и едва се изправя на крака. Продължава упорито напред, въпреки че кожата му е яркочервена. – Преша – казва той. – Тя го поглежда – волевата брадичка, мократа коса, тъмните очи. – Мисли за нещо топло – прошепва ù. – Мисли за слънцето. Мисли за нещо хубаво. – Преша си дава сметка, че е изплашен. Дъхът му излиза накъсан.

Спомня си, когато Брадуел ù даде механичната пеперуда – същата, която бе спасил от дома ù. Каза, че е истинско чудо – нещо толкова красиво да оцелее. Караше я да се изчервява. Спомен, изпълнен с топлина, слънце и доброта. Би споделила с него, но не бе сигурна, че може да изрече думите.

Брадуел пада отново. Този път тихо изругава. Опитва се да я вдигне отново, но не успява. Земята е твърда и студена.

– Финън – казва той. – Продължавай напред. Пътеката ще те отведе до наблюдателния пост. Можеш ли да го направиш? Слушаш ли ме? Намери някого. Доведи помощ.

Преша чува процесора на Финън. Кутията се отдалечава с бръмчене. Ала въпреки това се съмнява, че ще открие хора, а още по-малко, че ще успее да ги доведе.

Брадуел я примъква до няколко дървета, заобиколени от гъста растителност с дебела шума. Разтваря листата и я слага на земята:

– Трябва да свалиш мокрите дрехи. За да живееш. Чуваш ли ме? Не мога да продължа.

Тя кимва. Вижда лицето му на късове – първо една вежда, после устните, ръцете му. Трябва да остане жива.

Той разкопчава панталоните ù с треперещи пръсти и ги събува. Съблича ризата през главата ù. Ръцете ù са крехки. Ляга настрани, за да не задуши птиците, поемайки вместо нея студа на земята. Събира листата около тях и обгръща тялото ù с ръце. Птиците потрепват едва доловимо.

Легнали един срещу друг, Преша си представя как притиснати преплитат тела. Дишат учестено, от устните им се вдигат облачета пара. Сгушила е глава на гърдите му. Той я държи в обятията си, разтривайки гърба и ръцете ù някак непохватно. Отмята студената ù влажна коса от лицето ù.

– Остани жива. Кажи нещо. Говори.

Иска ù се да му каже, че би предпочела да умре тук, отколкото далече от него в студената река. И също, че умрат ли сега, може завинаги да останат прегърнати – да замръзнат с преплетени тела до идването на пролетта, когато тревата ще избуи и мекият килим на гората ще ги покрие.

– Преша? Кажи нещо. Можеш ли да говориш?

Може ли да говори? Спомня си отново малкото момиченце, което прекосява пълната с трупове река. Тогава можеше ли да говори? Изричаше думи, които никой не разбираше. Всъщност нямаше думи за нещата, които виждаше и чувстваше – тялото, което отскача, щом стъпиш върху него.

– Коляното сърби – прошепва тя през тракащите си зъби.

– Коляното сърби? – повтаря Брадуел и сякаш отключил тайно кътче на съзнанието ù, сякаш успял да прочете мислите ù, добавя: – Коляното сърби. Слънцето го няма.

Преша няма представа какво означава това, нито как Брадуел го е разбрал. Тя кима, макар жестът да прилича на тик, и казва:

– Коляното сърби. Слънцето го няма.

После двамата изричат в един глас:

– Коляното сърби. Слънцето го няма.

Ел Капитан

Глиган

Ел Капитан чува стъпки с чувство на облекчение. Деактивираният паяк е на парчета, разхвърляни на студената земя. Хелмут е превързал раната с ивица плат от собствената си риза. Ел Капитан лежи на една страна, а болката в крака му постепенно отшумява. Хелмут държи ръката му и я гали, сякаш е котенце. Ел Капитан не възразява, тъй като му е длъжник. А и всеки път, щом се опита да дръпне ръката си, Хелмут започва да скимти. Звукът може да привлече зверовете. Свирепи твари, които бродят нощем из гората – дотолкова мутирали, че е трудно да се прецени дали са глигани или вълци с чепати бивни, или пък странна кръстоска с овчарско куче. Най-лошото е, че понякога в тях има нещо човешко – ивица кожа, пръсти или бегъл израз на човешка природа в очите. Говори се, че оцелелите са погълнати от дърветата, но въпреки това са още тук, като част от гората. Спомня си за стария Зандър, който преди Детонациите му бе показал как да зарови оръжието си. Спаси живота му. Дали и той е погълнат от дърветата? Може пък да е само легенда…

Всеки момент ще дойде помощ.

– Чувам, че приближават – казва той. – Може ли да пуснеш ръката ми?

– Ръката ми? – повтаря Хелмут, сякаш ръката на брат му е и негова.

– Хелмут! – скарва му се Ел Капитан и Хелмут разтваря пръсти. – Благодаря – казва Ел Капитан.

Най-напред вижда Лайда. Носи фенерче, чиято светлина подскача насам-натам. Момичето тича по пътеката. След нея идват двама войници – мъж и жена, нахлузили така ниско качулките на якетата си, че Ел Капитан не може да различи белезите и срастванията им. Мъжът се движи някак неспокойно. А момичето е прегърбено. И двамата изглеждат прекалено млади за войници. Въпреки че на тяхната възраст Ел Капитан беше боец. Всъщност на годините на Уилда вече се грижеше за себе си и за Хелмут. Но сега това му се струва тъжно.

Щом стига до него, Уилда спира рязко и насочва фенерчето към гърдите му, сякаш иска да каже: „Ето, видяхте ли? Това се опитвах да ви обясня.“

– Ел Капитан? – казва момичето сепнато.

– Да, аз съм.

Двамата изпъват рамене – момичето е все така превито зарди гърбицата – и отдават чест.

Уилда коленичи до него и погалва ръката му. Чувства се неловко. Страх го е да не би да се осланя на него – не му трябва още едно гърло за хранене. Пренебрегва жеста ù и се обръща към войниците:

– Кои сте вие?

– Ригс – представя се момчето.

– Дарс – отвръща момичето.

– Свободно – казва Ел Капитан. Май не са го виждали преди. Изглеждат напрегнати. Вероятно само са чували за него – дали не е старият Ел Капитан, който преследва новобранците из горите като живи мишени? Или пък онзи Ел Капитан, който им обеща прясна вода, храна и оръжие?

Над тях се разнася плясък на криле. Всички поглеждат нагоре. Белезникава сова кацва на един клон, който се превива под тежестта ù.

– Тези сови са като лешояди – казва Ел Капитан. – Виждал съм да нападат полумъртъв войник.

– Полумъртъв? – учудва се Ригс. – Как така?

– Ами просто още не беше издъхнал. Ето как.

– Ето как – повтаря Хелмут.

– Надушва кръвта. Скоро ще долетят и други – заключава Ел Капитан. – Те са като акули, а във водата има кръв.

– Не знам нищо за акулите – отбелязва Ригс.

– Не съм те питал.

Рикс поклаща глава със свити от тревога устни.

– Ще ми трябва помощ, за да стигна до наблюдателния пост. Някой друг да е идвал тази вечер? Който и да е?

– Който и да е? – пита и Хелмут.

– Не, сър. Мисля, че не – отвръща Ригс. – Трябва ли да очакваме някого?

– Надявах се Преша Белс и Брадуел да се появят. Свържете се с радиостанцията и попитайте.

Войниците се споглеждат.

– Нямате ли уоки-токи? – Той бе оставил своето в колата по нареждане на майките.

– Не, сър. Още не сме ги заслужили – отвръща Ригс. – На служба сме от две седмици.

– Чудесно – казва Ел Капитан.

Още една сова каца наблизо. На Ел Капитан никак не му харесва, че клюнът ù изцапан с кръв. Изглежда, тази вечер е пирувала. Дано не е някой, когото познава.

– Поне сте въоръжени – отбелязва той. И без това днес достатъчно пострада. – Един от вас трябва да изтича обратно до наблюдателния пост – който е по-бърз и с по-здрави дробове. Там ще пита за Преша и Брадуел. Ако няма сведения за тях, ще изпрати войници в гората на разузнаване. Разбрахте ли?

– Аз съм по-бърза – казва Дарс.

– Наистина ли? С тази гърбица? – не вярва Ел Капитан.